Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Второто бесене на Левски все още не му се е разминало

Отново е дума за опитите на Радой Ралин да филмира живота на Апостола: наскоро се натъкнах на Отчета за 1993 година на Филмовия център към Министерство на културата и прочетох в него, че на същият е отпусната „субсидия“ в размер на 60 000 лева срещу „идеята“ на сценария му „Аз съм Левски“ печатан, както е известно, през 70-те години в сп. „Киноизкуство“ и макар нереализиран, на два пъти платен от бившата Студия за игрални филми.

Няма да питам защо Филмовият център харизва така лекомислено отредените му държавни левчета за един бракуван, платен и надплатен сценарий. Много по-важно е в случая друго: че подготвителните работи по заснемането му са вече започнали и до година-две българската кинопублика ще бъде сюрпризирана с един жестоко манипулиран образ на Апостола, който ще буди не възхищение, а погнуса и недоумение сред онези, които са по-слабо запознати с биографията на този наш национален герой.

И тука, щем не щем, сблъскваме се с въпроса „защо“? Защо след като в печата проникна достатъчно информация за очевидната несъстоятелност на сценария „Аз съм Левски“ натискането да се прави по него филм не само не е спаднало, но се и усилва? Защо така припряно действува машинката за набирането на потребните за това милиони? Отговорът е прост: действува, защото това е същата машина, която създаде с „любезното съдействие на Ралин“ небезизвестния кинофалшификат „Гори, гори, огънче“ и зачерни в катрана на клеветата възрожденския процес сред българите-мохамедани. Това е същата зловеща машина, която е пуснала вече по конвейера на филмовия център още три-четири подобни на „Огънчето“ игрални и документални творби, посветени този път на проблемите ни с етническите цигани и турци.

Слепите само не са видели, че е налице широко замислена, отродителна, ловко направлявана кампания за „преосмисляне“ на миналото ни така, че то да престане да захранва националното ни самочувствие. Минаха по реда си добрите стари хайдути, обявени в учебниците ни по история за най-обикновени „разбойници“. Минаването на Дунава от Ботев бе заклеймено като непростима грешка. Окончателно бе зачеркнат от учебниците водачът на Априлското въстание Бенковски, а самото то — квалифицирано като „междуселска разпра“.

И ето че дойде и на Левски ред. Образът му дълго бе подложен на целенасочена ерозия — и преди, и особено след датата 10 ноември, докато стана ясно, че за неговото развенчаване трябва да се пусне в действие тежката артилерия на киното. Така се стигна до „актуализирането“ на Ралиновият сценарий.

Сигурен съм, че тук мнозина ще подскочат и вероятно ще се възмутят: как е възможно да включвам този, написан още през 70-те години сценарий в една съвременна отродителна кампания?

Тъкмо на това е посветена настоящата ми статия: да посоча къде „черно на бяло“ в сценария „Аз съм Левски“ са заложени няколко възлови опити да бъде образът на Левски изманипулиран и… ликвидиран като най-вълнуващ в историята ни пример на родолюбив и героизъм. Храбър ли е бил Левски или страхливец? Това е първият въпрос, на който Ралин отговаря в сцената, озаглавена „Краят на Къкринското убежище“ (с. 25 и следващите). Сцената започва от „тъмното помещение“, в което Левски и съпровождащият го негов приятел Николчо Цвятков „Бакърджийчето“ са нощували в Къкринското ханче и са се вече събудили. Докато Николчо разказва сънуваният „лош сън“, а Левски „пристяга широкият си пояс, отвън се чува шумотевица и викове: «Ач капую! Ач! Ач! Ач бе!»“ Двамата разбират, че ханчето е заобиколено, Левски отхвърчава навън с два револвера в ръцете… Ето и следващото описание на сцената: „В тъмното Левски почти тича през празния двор с крачка, съвсем затруднена от високия сняг… Затрупан в сняг, плетът е скрил редицата на острите си колове. Решил да прескочи плета, Левски скача и отвисоко зърва трите заптиета, които дебнат извън хана. Ясно, пусия!…

Незабелязано е намушкал крачола си върху острието на един кол. Това разбира, след като пада… Закачен и висящ, без никаква възможност да допре с ръце земята, а снегът без това не е здрава опора, той навдига безсилно глава и гърди, разперва ръце, рита със свободния си крак и нищо повече: пърха безпомощно като вързана висяща ранена птица.

Съзрели пистолет в ръцете му, заптиетата не се решават да го приближат и хванат жив. Прицелват се срещу му. Той (Левски) много ясно усеща как писва куршум зад ухото му. Зашеметен от гърмежа, загубил в миг сили за всякаква съпротива, той се отпуща по височината на плета.

Считайки го вече за убит, трите заптиета закрачват към него, връхлитат отгоре му, откачат го от кола, опитват се да го обезоръжат. Усетил се свободен, Левски стреля и макар наслуки, улучва най-важният от тримата — Бошнак Юсеин Чауш, ранява му дясната ръка. Останалите две заптиета хукват с прибежки назад.

Левски използувал суматохата им и се втурва напред, като че ли не си дава сметка ще успее ли да им се отскубне, просто не иска да го хванат, без да им окаже яка съпротива.

Но срещу му се задават с насочени пушки и вдигат нож в лявата ръка десетина заптиета.

— Тутун! Юрум! Тутун! — крещят те. Приближават и става невъзможно да се пробие веригата им. Левски не успява дори да се дръпне и да залегне. Срещу челото му блясва нож… Ножът разсича лявото му ухо. Шурва буйно кръв, облива лицето му, шията му, обагря снега…“

Малко по-късно Левски е вързан, натоварен на каруца, вързани са „Бакърджийчето“ и стопанина на Къкринското ханче Христо Латинеца и потерята потегля към Ловеч.

Това е версията на Ралин по залавянето на Апостола, а сега предлагаме на читателя да проследи същата сцена според разказа на очевидецът Николчо Бакърджийчето, записан на 14.V.1901 година от ловчанският лекар д-р Параскев Стоянов и публикуван същата година в книгата „Градът Ловеч“ (с. 32 и следващите).

„… Левски се припаса надве-натри, взе револвера си (с 6 куршума) и револвера на Христа. С тях в ръцете си каза на Никола да му отвори малките врата за през яхъра и двора (и) отиде към вратника на Денча (съседа), като мислел, че там няма никого. Без да отвори вратника, за да не скърца, прескочи ги, гащите му се закачиха и той падна по лицето си на земята. Там имало скрити три стражари, които веднага го притиснали в земята. Левски ги изхвърля, става и стреля върху им и наранява едно го от тях. В тази гюрултия всички извикват «юрум бе», всичките стражари (около 15–16) с пушки с по 16 патрона) стрелят в залп. Един куршум само удари Левски над лявото ухо и му одраска само кожата, а един от стражарите до него го ударил с ножа и му отрязал отчасти горната половина на ухото…“ (Тези подробности Никола ги знае от Левски, който му ги разказал, като ги водели за София.) Това са от никого неоспорваните в историографията ни факти за залавянето на Левски, преповторени в почти всичките му биографии, за които Ралин е направил изявление в сценария се, че ги е бил „всичките“ прочел.

Разликата между сцената по залавянето, описана от Ралин и действителната записана от д-р Стоянов е въпиюща: в разказа на очевидеца падналият при прескачането на плета Левски, отхвърля от себе си струпалите се върху него трима заптии, стреля в тях, води мъжка борба, при която пресичат ухото му, докато най-сетне, зашеметен по всяка вероятност от куршума, засегнал главата му, пада в ръцете им облян в кръв.

Това е една неравна, прилягаща на Левски смела борба, докато другата, в описаната от Ралин сцена, е само една пародия, унизяваща Апостола измислица. „Закачен и висящ, като вързана висяща ранена птица“, „зашеметен“ (представете си!) „от гърмежа“, загубил сили „за всякаква съпротива“, отпуснат по „височината на плета“. Оставям настрана невероятната глупост, че ако един плет е „затрупан в сняг“, както пише в сценария си Ралин, Левски не би хукнал да го прескача и, второ — и да се е препънал в него, той не би могъл да се отпусне „по височината на плета“. Освен ако преспата се е мигом стопила за хатъра на сценариста.

Да го минем това за обикновена грешка, но докато тази грешка трае (висенето на Левски „по височината на плета“) изтървана е неравната борба, при която Левски отхвърля от себе си тримата потулени зад плета заптии и опита на Левски да ги избие. Изтърван е най-важният, единственият героичен в случая момент, при който се изявява характерната за Левски храброст и мъжество — двете основни черти на неговия образ. Върха на тази Ралинова шмекерия, обаче, се проявява когато г-н сценариста стъкмява една изцяло съчинена сцена, при която не друг, а заптиите „откачват“ Левски от плета, при това, без да му приберат пищовите, за да може, като стъпи на краката си, да стреля в тях, от кумова срама, поне веднъж. Да стреля и да се „втурне“ към задалите се насреща му с насочени пушки и „вдигнат нож в лявата ръка“ десетина заптии. Добре, втурва се Левски, два пищова с общо 9 патрона, но защо не пука срещу приближаващите го потерджии? А случаят е бил от сгоден по-сгоден, защото те държат пушките си с по една ръка, не могат при това положение да стрелят и просто си го просят да бъдат изтрепани? Вместо това, обаче, Апостола не успява дори да „се дръпне“, когато ножът на някого си от заптиите разсяла ухото му.

Може ли човека, пред когото би се разигравала подобна недъгава сцена да не наведе (ако е българин) челото ся от срам и да не се попита: а бе, защо наистина тоя прехвален наш апостол така се даде в ръцете на турците? За какво му бяха в ръцете тия пищови — единия с пет, другият — с шест патрона? Уви, ако дойде време зрителите наистина да си задават подобни въпроси, ще бъде твърде късно както за отговор, така и за коментар.

Би могло да се допусне, че в сцената със залавянето на Левски Ралин просто е допуснал грешка, каквато може да се случи на всеки, непрофесионален като него сценарист.

Да, но когато „грешките“ се повтарят една след друга с удивителна последователност и насоченост към разграждане образа на главния герой, обяснението в непрофесионализъм губи своята убедителност. Имам пред очи случката с убиването на невинния поляк, описана в сценария подзаглавие „За какво загиваш, брате“ (с. 45).

„Левски наблюдаваше с далекогледа си (пише Ралин). В зрителното поле — завой турски конник в изящна униформа дебне в засада. Левски тутакси подаде далекогледа си на Хитов, който го сложи на очите си и видял-невидял, даде заповед:

— Прати го да си пие сутрешното кафе при Аллаха. Левски се прицелва, улучения конник пада, дружината се спуща към него и започва разграбване на оръжието, изуването на ботушите, разравянето на чантата преди да е умрял, докато блика още кръвта от гърдите му. Но ето, притичва и Левски, развива бинт, но когато разкопчава куртката на застреляния, вижда, че «кръвта блика от дясната гръд, а на лявата, точно над сърцето, е изписан с барут християнският кръст в съседство с мюсюлманския полумесец».

Тогава чак разбира Левски, че застреляният е поляк от алая на Чайковски, разплаква се и докато сълзите му капят върху лицето на убития, говори: «Брате, брате… Защо загиваш, брате, за какво?»“

Да извинява г-н Ралин, но тази му сцена има нещо кретенско; защо Левски ще тича с бинт в ръцете (явно, за да спасява убития), преди да го е разкопчал и забелязал кръста на гърдите му, за да бликне в сърцето му разкаяние, че е причинил смъртта на един събрат по религия и кръв.

Но това са подробности, да видим същественото, а то е крайният резултат от тази сцена — натопяването на Левски в едно безсмислено, непредизвикано, немотивирано убийство. Немотивирано, защото човекът е застрелян без никого с нищо да е предизвикал. Това е подло не само според неписаният хайдушки кодекс на юнащината, а и сега възпроизведено пред съвременния зрител, то би взривило образа на Левски непоправимо. Да не говорим за мародерското „изуване чизмите на убития офицер“ — разравянето — явно за грабеж — на чантата му, преди да е издъхнал, обстоятелства, които представят Хитовите хайдути като първи мародери. Изобщо сцената е така построена, особено с „бликащата“ кръв от гърдите на жертвата, че бъдещия зрител веднага да се отврати от палачът му — Левски.

Най-изненадващото е обаче друго: гореописаната сцена е чиста, Ралинова измислица. В Дневника на Хитовата чета, прекосила Стара планина през лятото на 1867 година, с байрактар Васил Левски, където са подробно описани всички кръвопролития на Хитовата чета, но убийство извършено от Левски няма. (Виж мемоарите на Хитов, издание 1982 г., стр. 286 и следващите.)

Защо сценариста топи Апостола в тая смрад? Навярно, за да покаже как героят му може да улучва с един куршум? Но това е качество за бодигардове и за ловци, но за един национален герой, на когото силата е в духовното излъчване.

Не мисля да е случайно и представянето на хитовите хайдути като мародери, което е в странно съзвучие с обявеното в учебничето по история на Цв. Георгиева откритие, че хайдутите са си чисти разбойници.

За втори път Левски е изобразен като убиец на стр. 168 и следващите от посветеният му сценарий Факт е, че на 15 август 1872 г. Левски наистина убива слугата на Ловчанския чорбаджия Денчо Халачина, но това, както е добре изяснено в историческата литература, е извършено в момент на самоотбрана. (Виж „Последните дни на Левски“ от Д. Панчовски, с. 62 и следващите).

Случката в сценария е горе-долу ограничена в действителните й рамки, но веднага след това, в един въображаем разговор с майка си, на въпросът, който тя му задава „Нападнат ли беше от слугата на Денчо?“ Апостолът отговаря „Не ме нападна, мамо“. Ето така въпросът за виновността на Левски е решен с един замах изцяло в негова вреда и в безсрамно противоречие с действителното отношение на Левски към извършеното от него кръвопролитие. Това е изразено в изповедта на Апостола през Дякон Максим в Сопотския манастир, месец и нещо след убийството. „Тогава, като видях (изповядва се Левски), че това момче (слугата) няма да ме пусне и видях, че моя живот е в опасност, го ръгнах силно и го убих. Този е моят грях“ (Виж книгата „Автобиография“ на митрополит Максим Пловдивски, 1931, с. 14).

С помощта на една само своя измислица Ралин е превърнал героят си от „светец“ (както е наречен от Вазов — в най-вулгарен убиец, за какъвто го обявява турският съд и по това обвинение, всъщност, му налага смъртно наказание (не само заради бунтовната му дейност).

Реабилитацията на турското правосъдие в случая едва ли е проста случайност. За такива услуги сега се плаща и то много добре, както бе щедро заплатено фалшифицирането на българската история за Х-те класове.

По-нататък: порушен е образа на Левски и в няколкото епизода от сценария на РР (с. 102, 103, 149, 150), където същия заплашва с „пистолета си“ няколко жени.

В един от случаите той… натиска пищова си в главата на Тодора, съпругата на известният съратник на Апостола бай Иван Арабаджията. Подобни сцени (на мъже против жени) са по начало тягостни, но тази е нещо като връх на низостта: рицар като Левски да „натика“ с пищова си главата на жена, при това, без да има в това трошица истина. Тук ми идва на ум и друго: едва ли всичките подобни посегателства срещу образа на Левски са предумишлено скроени; тук се проявява Ралиновата сатирично-Салиеровска нагласа да руши. Само един отровен от неосъзната завист към Левски автор може така последователно да се опитва да го загрози и унищожи.

Обратно е отношението на Р.Р. към известният шпионин и предател — Димитър Общи. Знае се, че Левски не е искал да му се изпраща този човек.

Знае се, че на Общи му се възлага да работи като „Апостол“ на Ловчанският комитет въпреки съпротивата на Левски. Р.Р. пет пари не дава за този неоспоримо установен исторически факт и стъкмява една въображаема сцена, в която Левски лично назначава Общи за „пълномощник от Тетевен до София“.

Резултатът от тази дребна на глед манипулация е, че оттук нататък върху Левски пада цялата отговорност за всички произтекли от въпросното назначение на Общи — беди, включително пълното разкритие и унищожение на комитетската организация в Северозападна България. Така се затвърдява все по-често подхвърляната в последно време от такива като Ралин, мисъл че „Левски си е виновен за всичко“.

Не случайно върху образът на Общи в сценария не се забелязва нито едно петънце. Забравено е неговото отцепничество, клеветите му срещу Апостола, провала на обира в Арабаконак, унизителното му залавяне и катастрофалните му за комитетската мрежа „разкрития“, без никой да го е пипнал с пръст.

Не само Левски, но и кръжащите около него положителни образи са подложени в сценария на Р.Р. на една целенасочена, садистична на моменти ерозия. Смачкан е и образа на Найден Геров, на д-р Рашко, на бай Иван Арабаджията и на много още родолюбиви българи, за разлика от многото насипани с пудра образи на турци и особено на сановници от юзбашия нагоре.

В този смисъл жертва на Ралин е станал и Николчо Цвятков — Бакърджийчето, дето го назова в сценария си Р.Р. Същият не може да не знае (след като всичко за Левски е „изчел“), че след залавянето на Апостола в Къкрина и потеглянето на конвоя за Ловеч, като стигат отбивката към Севлиево „там гътнали Николчо и почнали да го бият с тояги, за да изкаже… Били го, докато загубил съзнание (и) все го питали: «Тоз, уловеният, Левски ли е? Но Николчо все казвал, че не го познавал»“ (стр. 40 от Бележника на ПС). Едва ли би се намерил нормален сценарист, който да изтърве тази не само зрелищна, но и особено важна за характеристиката на Николчовият образ сцена. След преживяното изпитание опазилият тайната на Николчо си е готов герой и то без никаква козметика. Уви, на Ралин не са му трябвали герои. Освен това, ако той би показал въпросната сцена, щеше да се разбере, между другото, че потерята, която залавя Левски, наистина не знае на кого е попаднала, а то пък е указание, че няма издайничество.

Най-зле настъпен е в сценария на Р.Р. е отколе набеденият като издайник на Левски поп Кръстю Никофоров, касиерът на Ловчанският комитет.

Изследванията на проф. Д. Панчовски черно на бяло доказаха невинността на поп Кръстю в залавянето на Левски. (Виж „Последните дни на Левски“, с. 402 и следващите.) Непростимото, което извършва Ралин в тази посока не е в това, че той не е запознат или че не ги възприема тези изследвания. Непростимото е, че той фалшифицира, и то най-безцеремонно. „За под Кръстю не се говорило, нито Николчо забелязал Левски да чака някого“, пише в бележника си проф. П. Стоянов, а Ралин не само кара „Бакърджийчето“ Левски да си говорят за поп Кръстю, но и категорично да го винят, че е предател.

Николчо Цвятков изрично твърди пред П. Стоянов, че „те заедно с Левски даже не се (и) съмнявали, че поп Кръстю ги е предал“, а в сценария си Р.Р го е заставил да казва съвсем обратното: „Сигурно поп Кръстю ги е предал“, сцена подир сцена, една от друга по-недъгави, реди Ралин, за да обрисува поп Кръстю като предател. Защо?

А сега един кратък, но любопитен епизод.

Поп Кръстю влиза „на ранина при Левски“, в затвора, вижда го, пита го нещо кратко, арестуваният отговаря още по-кратко, и се разделят, за да бъдат отведени след това, не само Левски, но и другите двама арестанти, на разпит при Каймакама. Първият въпрос, който се налага е: може ли поп Кръстю да проникне до арестувания Апостол, без разрешението на Каймакама? Разбира се, това е изключено. Целта на посещенито на попа не би могла да бъде друга, освен да установи: Левски ли е това или не е. Съвсем логично е, ако попа беше предател, да обади на Каймакама, че виденият от него арестант е именно Левски. Тогава разпита на същият при Каймакама би протекъл (както в Търново) в присъствието на човека, който го е разпознал — казано на съвременен език — „идентифицирал“, т.е. на самия поп Кръстю. Така самоличността на Левски щеше да бъде установена от Каймакамина още в Ловеч и той заедно с ПОП Кръстю щяха да си поделят обявената за Апостола от 50 000 гроша награда. Арестантите от Къкрина можеха при това положение да заминат вместо за Търново направо за София.

Причината, за да не се случи именно това, едва ли би могла да бъде друга освен, че поп Кръстю не е пожелал да разкрие пред Каймакама, че заловеният в Къкрина е Левски. Ето, това много съществено обстоятелство е изтървано. И отново ми идва на устата — Защо? Защото (повтарям), за Ралин историческите факти са без значение! От значение не е истината, не възсъздаване истинските образи на героите, а желанието на сценариста да ги развенчае, така че филма да не предизвиква родолюбиви импулси. Сценария на Ралин отговаря за космополитичните му възгледи към отродителните му тежнения. Това е неговият особено „ценен“ принос в рамките на всеобщата кампания за дегероизирането на нашето минало. Тя е всеобща и се води не само от лице, фондации, институции ставало е дума за това, да не се повтарям, „Гори, гори огънче“, беше една от брънките на тази платена от бюджета на държавата кампания, осъществена, както е известно, с „благосклонното съдействие на сценариста на пародията «Аз съм Левски»“.

Тепърва ще се разпалва по чужда чужбина „огънчето“, прихванато от чакмака на Ралин, но при всичките си възможни лоши за нацията ни последици, той ще е само една бледа сенчица в сравнение с „Аз съм Левски“, ако бъде осъществен по кошмарният сценарий „Аз съм Левски“.

След първата ми публикация за този сценарий на Ралин в „Дума“, появи се също в „Дума“ платено съобщеше, че в резултат на критиката ми даренията за филма се рязко увеличили. Напълно го вярвам: в България освен боготворящи Левски наивни понякога, дарители, има и достатъчно богати негодници, които направо или чрез подставени лица биха дали свойта „лепта“ за заличаване на всичко мило и драго от нашето минало. Но има и хора, за които зацапването на това минало е тревога и болка. За тези хора е предназначено това мое второ и последно усилие да обърна внимание на готвещото се от литературни мародери второ, сега вече, посмъртно погубване на Апостолът на свободата Васил Левски.

в. „Дума“ — 18.VII.1995 г.