Николай Хайтов
Троянските коне в България (170) (Книга първа)

Да опазим българската културна самобитност

Доклад на УС на СБП за дейността и състоянието му за времето от ноември 1996 до септември 1999 година, прочетен от акад. Николай Хайтов

Уважаеми колеги, дами и господа, Като заставам сега пред вас, си давам сметка, че това поредно Общо събрание с посочения дневен ред е поредна страница на многодетната история на Съюза на българските писатели, основан през 1913 г. Какво ли няма в тази история — и изпитания, и радости, и възходи и падения, както се казва. Сигурно и вие сте забелязали колко бързо и непрекъснато животът се превръща в минало.

Това съзнание ме предизвиква още в началото да насоча вниманието ви към мястото на нашия Съюз в съвременното т.нар. гражданско общество, което уж се установява сега у нас. Това място е по-особено не само поради възрастта на Съюза ни (близо 86-годишен) и не само поради творческия характер на нашата организация, а най-вече заради принципите, от които се ръководи този Съюз, записани в неговия устав и в някаква, макар непълна степен реализирани в дейността му. Тези именно принципи предизвикват яростта, ирониите, нападките, с които ни засипват някои автори и някои вестници. Особено последните шест години, през които по вашата воля имах честта да бъда председател на тази организация. Ако имахме време, бих ви прочел повече от 140 заглавия от вестниците, в които най-често присъства и моето име. Далеч съм от мисълта да свързват отношението към нашия съюз, най-често наричан „Хайтовия“ съюз, само с отношението към мене самия заради моите обществени, творчески, граждански и литературни позиции, които отстоявам.

Изминалите шест години бяха години на напрежение, на публични реплики и обвинения, на заклеймявания и квалификации, инсинуации и лъжи дори във вестници и издания, в които работят наши съюзни членове. Задавали ли сте си въпроса защо? Ще кажете, че това е част от общата обществена атмосфера и нрави, част от неизбежната пяна на времето, пък нека да е и заради някои наши грешки и вини.

Каква е нашата вина? Нашата вина е, че ние защитаваме самобитността на нашата литература, която е символ на нашата национална идентичност. А сега понятието национална идентичност не е на мода. Ние защитаваме българската литература във всичките прояви на нейните демократични и родолюбиви традиции, неизменната й връзка със социалната и историческа съдба на българите, защитаваме нравствените добродетели на народа ни, неговото достойнство и история, защитаваме чистотата на българския език, като се мъчим, по израза на Вазов, да го „избришем от калта“. Ние не зачеркваме цели десетилетия от литературата ни, а гледаме на нейната история като на непрекъснат процес, не делим писателите на „ваши“ и „наши“, мъчим се да се противопоставим на новата още по-грозна и дива политизация при оценката на книжовното наследство. Ние сме против т.нар. „разстрелване на иконите“ на българската художествена словесност, защото няма такъв народ по света, който, по съображения, да се отказва от най-видните си синове, от най-видните си писатели или от някои техни произведения. Ние сме против зачертаването на имена и творби. А такова зачертаване има. Вижте някои антологии от най-новото време, вижте учебниците по история и по литература, вижте ни читанките и христоматиите и т.н. Ето това са нашите „вини“. И още: ние не се продадохме, не протегнахме ръка, не се помолихме, пък и не получихме по друга инициатива нито една стотинка, повтарям, нито една стотинка, нито от фондации, с българско или небългарско име, нито от партия, нито от каквато и да е организация.

Всичко това някои не могат да ни простят. Ние запазихме достойнството на Съюза на българските писатели. В България може да има много или поне няколко писателски съюза. Но българската литература е една. Ако утре, дай боже, български автор получи Нобелова награда, чия награда ще бъде тя — на Сдружението или на Съюза на българските писатели? Не! Тя ще бъде на българската литература. По всичко това може много да се говори. Но най-общо вие разбирате за какво става дума. Ще си позволя да препоръчам на бъдещото съюзно ръководство, което днес ще изберем, да не изневерява на тези принципи, защото всички ние като български писатели трябва да осъзнаваме и нашата отговорност, а ако щете, нашата мисия. Ние трябва да се противопоставяме на всички, които вървят към заличаване на нашата културна самобитност, защото това посегателство към суверенитета на държавата ни, към заличаване на нейната самоличност, към разтварянето на българската култура като бучка захар в някаква глобална теория за съвременната световна култура. Националните култури в този свят на комуникациите общуват помежду си, но това общуване не може да бъде за сметка на националната специфика. Защото тъкмо с националната си неповторимост и особености сме интересни и за други народи, за други цивилизации. Нека не забравяме, че сме една от най-старите държави в Европа. И нека не забравяме заветите на нашите възрожденци, които свързваха понятието „род“ най-напред с понятието „език“. А езикът е единственото писателско „оръжие“.

Ето тук, в началото на нашето изложение, намирам за необходимо да обърна вниманието върху тези според мене изключително важни неща, защото разпадните процеси, които текат в съвременното ни общество, са много по-сериозни, отколкото ние предполагаме. Пораженията им ще се проявят в дълбочината на времето и могат да наранят нравствено цели поколения. Тук всяко добродушие от наша страна би било фатално и би било равно на явен отказ да изпълним своя дълг като писатели. Толкова по всичко това! Моля да обърнете внимание на масата на секретариата се намира папка с нотариалните актове на съюзните места. Всеки би могъл да я разгледа по време на почивката и да се увери, че твърденията по вестниците за „изгубените на Съюза права“ над имотите му за „приватизиране“ цели етажи са чиста лъжа, и да си правите съответните изводи за хората, които целенасочено разпространяват и размножават.

Всеки опит нещо да се направи за Съюза беше съпроводен с два-три опита — насрещни. Направеното да се развали. Бяхме ли при шефа на изпълнителната власт на три пъти през 1995 и 1996 г. с предложение да купим сградата на „Ангел Кънчев“ 5? След това с предложение за промяна в Правилника към Закона за собствеността? Колко пъти беше на косъм да дадат на Съюза да купи три книжарници в столицата, но тъмна сила някаква го развали Основахме ли фондация със записани 40 милиона дарения, кой на другия ден пресуши слонсорския ентусиазъм на дарителите? Ще кажа само: не „сините“, не „оранжевите“, а хора от нашата, и то вътрешната ни среда. Може ли да възникне законен въпрос защо не бяха те своевременно разобличени. За съжаление, когато подмолните им действия станаха ясни, нанесените поражения бяха невъзвратими. Разшумяването им щеше само да подхрани водената от някои други вестници кампания за дестабилизирането на Съюза. Не е ли странно, че след избора ми за втори мандат в. „Демокрация“ преустанови обстрелването на Съюза, но манипулативната кампания срещу него не престана. Тя беше поета от други вестници, придружена с деморализация и удари отвътре, за което може да си поприказваме, ако се наложи, и по-нанатък.

Съюзното ръководство прояви една и съща слабост към всичките си фирми, а тя е, че не осъществи в достатъчна степен контрол върху нито една от тях. Вкопчени бяхме в борбата за оцеляването, след това ни завихри реституцията и време за проверка не остана. Потрошихме силите си в отбрана, а не в контрол. Все пак Съюзът е подпомогнал издателството с 9 000 000 заеми.

Говорих в доклада от 29 януари каква е помощта, оказана на издателството от Съюза и от мене лично, затова няма да се повтарям. Ще добавя само, че настъпва време, когато трябва не само да се помага, но и да се търси отговорност в случаите, когато нещата са вървели през просото. Непростимо е, ако при обсъждането на издателските ни проблеми не споменем приноса в издаването на български автори на ръководените от писатели две големи издателства, а именно — „Захарий Стоянов“, ръководено от Иван Гранитски, и „Христо Ботев“ от Николай Петев. Първото е издало 87 книги от български автори, в по голямата ся част членуващи в Съюза на писателите, в разстояние на две само години, със съответните крупни финансови рискове.

Това е мощно рамо за изпадналата в немилост родна литература. Лично за мене този „бум“ в издателската ни практика е най-голямото литературно събитие през последното десетилетие у нас и което е още по-добре — не е единствено. Издателство „Христо Ботев“, оглавявано от Николай Петев, още преди създаването на „Захарий Стоянов“ се очерта като бастион на българската литература и култура. През 1998 и 199 г. то издаде произведенията на 33 съвременни български автори. Почти всяка седмица то организираше премиера на нова българска книга в продължение на цели две години, превръщайки по този начин издателството в един вечерен литературен университет, в едно време, когато враговете на българската книга я бяха отписали от мира се го.

Към тези двама фанатични радетели на българската книга Управителният съвет на Съюза изразява своята искрена признателност за тяхното радетелство и че в тези тежки времена за родната литература и култура те поеха нейния кръст.

Дейността на Творческия фонд при Съюза се покрива всъщност с току-що изнесената информация за съюзните имоти, бюджета и разпределението му. За никого не е тайна, че могъщият някога Творчески фонд — знае се от кога и по какви причини — не съществува. Той борави със съюзните средства, осъществявайки с тях и своята социална дейност. Дори отчисленията по Закона за творческите фондове за издавани книги, публикации и пр., които трябва да се плащат от членовете на СБП, не постъпват в съюзната каса, с изключение на отчисленията от театрите. Да не говорим за членския внос. В края на отчета на главния секретар е изразено недоволство, че сме допуснали „споровете за имотите ни да затъмнят творческите ни проблеми“. Нямам впечатление като цяло УС да е изразявал съмнение в качеството на свършената от Г. Константинов работа. Самият той също я излага като многообразна и успешна, не виждам това положение кога, как и с какво „имотните“ спорове са попречили на творческата ни работа, ако изобщо може да са говори за „имотни спорове“, Ако има нещо несвършено в това отношение, колегата Константинов би трябвало първо да потърси вината у себе см или да посочи кой кога и с какво му е попречил. Ние сме на мнение освен това, че имотните и бюджетните проблеми на Съюза, не са второ качество задачи в сравнение с „творческите“ проблеми. Та възможно ли е решаването на който и да било творчески въпрос без потребените за него пари? Управителният съвет не вижда при това положение защо ще трябва да се слага каруцата пред коня и да се омаловажават по този начин сполуките на ръководството на Съюза в имуществената сфера, на която се надържат всички останали и „творчески“, и нетворчески съюзни дела.

Госпожи и господа колеги, това, което чухте в първата част на моя отчет, можете да го запомните или да го забравите. Нищо от това няма да загубите, нито ще спечелите, но обърнете внимание на размислите върху направения току-що разбор на работата на УС. Няма защо да се лъжем — само един грешен ход в предстоящия избор на Управителен съвет и председател може да погуби Съюза! Безпаричието може да се преодолее, данъците може да се променят, имуществената ни база може да се организира печелившо и успешно, но само при едно условие — ако запазим своите имоти и главно свободата на действие, т.e. пълна независимост от политиката, измамната филантропия и властта. А това е невъзможно, ако нарушим сцеплението в Съюза и позволим в него да проникват троянски коне. Фатална грешка ще бъде освен това, ако освободите бъдещия УС от всички досегашни негови членове, които имат право на избор. В него трябва да останат и стреляни врабчета, които да осъществяват приемственост с миналото. Години ще загубите иначе в лутане, макар новоизбраните да бъдат най-способни и безупречни. Последна дума за най-важното — „линията“ на Съюза. Тази линия не бива да се променя, защото е казал Патриархът Вазов: „Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата. Литературата, която е изражение на чувствата, гения и индивидуалността на един народ, е единствената гаранция, която може да го заварди от сливане с друг елемент и унищожение.“ Така че, господа, доверете се при избора, който след малко ще трябва да направите на хора, които няма да ви подведат и да изневерят на завещанието на Патриарха и да ви сливат с други „елементи“. Така че трябва да сме особено внимателни, когато някои сирени ни уверяват, че било „голяма драма“ и голяма наша вина, че не сме успели да се „имплантираме в реалната ситуация днес“, и винят досегашния Управителен съвет, че „често пъти с действията си докапсулира Съюза“.

Нашият съюз не е ли реален, или някой предпочита да се включим в по-реална ситуация, наречена „власт“. Много е скъпа цената за включването в тази реалност, а тя е — да изчезнем, за да не пречим на космополитизма да овършее своя световен харман. Трябва да се доверим при избора на хора доказани, които няма да изневерят на току-що произнесеното преди 136 години завещание на Патриарха Вазов. Що се отнася до разискванията, които ще последват подир моя доклад, нека всеки да каже каквото мисли. Разисквайте, нападайте колкото искате, но ако уважавате събранието и себе си, ограничете се с неща, които знаете и можете да докажете, да не загубим малкото време, което имаме, в бродиране на паяжини и упражнения в красноречие. На добър час, благодаря за вниманието!