Николай Хайтов
Троянските коне в България (69) (Книга първа)

Днес говорим с 250 думи

„Настане вечер, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен,

гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен.“

— Какво е това, г-н Хайтов?

— Това е величественият образ на природата, на Балкана. И кое е магията в това нещо? Че с думи най-обикновени Ботев рисува картина, която изведнъж те пленява. Значи, работата е в подреждането на думите. Но какво толкова има в подреждането на думите на пръв поглед? Остава да търсим магията между редовете на тези четири стиха. Изводът е: езикът има своята магия. Това нещо, преведено на какъвто и да е език, изгубва три четвърти от магията. Само на български може да се каже, за да заблести в пълнотата си като образ, видение, атмосфера. Затова трябва да има много езици, не един.

Някои проповядват: трябва да се слеем с големите европейски езици… Не случайно има много езици. Един език — това би значело краят на човечеството.

— Какъв беше мотивът да поведете творческите съюзи в открита битка с онези, които унищожават българския език? Защо решихте, че е необходим закон за ползване и защита на българския език?

— Убедих се, че нищо друго не може да ни помогне, поне отчасти; да сложи край, бариера на тази опустошителна инвазия — не, не тази дума — на това нагло нахлуване, нагло до такава степен, че навсякъде да виждаш само чужди надписи. Надписи на латиница — във всички градове — и в Търговище, и в София, на „Витошка“ — надписите са повечето на чужди езици.

— Ще рече, българинът обича да се покланя на „чуждото“…

— Чуждопоклоничеството е стара наша черта.

— Говори се, че в Девинския край съществува решение български учител да не влезе в училищата.

— Учудвам се, че се е стигнало дотам — българите са мнозинство. Ако нещата са стигнали до Родопите, това е краят. Та това е вратната жила на България. Има прасето едно място около двайсет стотинки голямо. Ако опитният колач боцне точно там, за три секунди прасето изпъва краката. Това е заколът на прасето. Заколът на България са Родопите. Иначе ако блъснеш прасето в дебелата шия, можеш да го блъскаш колкото си искаш — то тича по селото за смях и срам на тия, които са искали да го заколят. Това са го знаели всички политици преди нас. Да не разискваме сега. Но фактът, че в Родопите имаше конференция, организирана от нашите университети, от хазната на държавата, за да се разисква дали езикът на помаците е български… Това говори, че някакви институции планомерно участват в тези отвратителни процеси в Родопите. Концепцията за литературно образование, предложена в Министерството на образованието миналата есен, за да я разбера, трябваше да я прочета три пъти. Три четвърти са чужди думи. Нещо като мащерски език, дето си говорят дюлгерите. Мащерски език в пълния смисъл на думата.

— Така звучи и Национален тестов център.

— Тестов — ама измишльотина. Отречена система, приложима в по-изостаналите страни на Африка… Борбата за езика е борба с хора, които имат определени намерения. Какво значи да искаме закон, за да спасим езика и да го поставим над всичко и над някои хора? Коя е Световната банка, та да има изключителни пълномощия? Те не ни броят за държава, не знаят, че образованието ни е по-високо от тяхното, а и да знаят, пак искат да ни подчинят. Значи опростяване на изпитите, ограничаване достъпа до университетите на нямащите средства… Това е самоубийство, и то в известен смисъл е прието, защото вече има подпис. Но да се върнем към езика: какво ли не давахме от 1965 година насам — главно с Емил Джаков, беше човек с чувство за езика. Повдигнахме въпроса: какво става с нашия български език, с наводнението от чуждици, на което е подложен? Започна една дискусия, продължи до 78-ма година. Някои казваха — обогатява се езикът. Други, и аз също — казвахме, че огрубява, че осиротява. Започваме да говорим не с 1000 думи, броил съм ги във вестниците. Говорили сме с 300—400 думи. Сега — с 250. И това е след бурното навлизане на чуждите думи в езика. Внасянето на думи още не значи обогатяване и ще кажа защо. Защо изместваме българските думи? Защо казваме уикенд, а не почивка, отдих, отморяване? Законът за френския език е от времето на Дьо Гол и действа много ефективно и в този момент. Сега го осъвременяват, като увеличават глобите — това означава, че те самите съзнават: законът действа добре за съхраняване на френския език.

— Някой би намерил и за този ви аргумент контрааргумент: нали французите са културна нация, защо им трябва закон за езика?

— Е, трябва ли сега да обявяваме французите за смахнати — да се каже, че не е имало нужда от закон? Те наистина са най-културната нация в света; не американците, а именно те; не германците, а именно те. И след като те имат закон, ние да се стъписваме, че ще ни нарекат тесногръди? Или че ще ни обвинят в предизвикване на етнически размирици? И като знаех, че ще се видим, взех нещо — пак в тази посока — ето това е от турската конституция. Тук турците се опитват да атакуват закона за езика. А ето какво е измислило турското народно събрание през 1994 г. Член 26: „При изясняването и разпространяването на мисълта не може да се използва никакъв език, който е забранен със закон. Противоречащите на тази забрана писмени или печатни материали, грамофонни плочи, ленти със звук и изображение и други изразни средства и пособия се конфискуват по надлежно издадено съдийско решение.“

И член 42: „Никакъв език освен турския не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветните заведения.“ А у нас се иска в армията да се говори и на чужд език! Как е възможно, къде го има! В Руанда ли… в Турция ли кюрдите говорят на кюрдски…

— Ние забравихме хубавите си български думи, казвате вие. Напомнете ни някои от тях.

— Нямат чет. Вземете речника на Найден Геров. Дума за етаж? Имаме си: стъпник. А думата за черешова стълба? Катерачница. Ами чешма, чешма е турска дума. Водолейка. В Якоруда съм записал тази дума. Няма нещо, за което да няма българска дума. Народът се урбанизира, дойде в града. А за едно „стръмно“ има само десет понятия: освен увес може да се каже върло, освен върло — нанагорно… Ще оставя примера с шибучка, писал съм го. Тояга е едно, шибучка е друго. Една от прекрасните думи е изводник — това е растението от което се оставя за семе, за да изведе следващото поколение.

Или висар — тънко, високо, израсло дърво… Безброй безценни звучни думи. За съжаление ги зарязваме. Ще ми въвеждат чужди думи — не е за приказване!

Въпросът е, че хората, които се опитват да ги въвеждат, са впрегнати в разрушаване на българския език. Казвам го, без да се опитвам да заобикалям.