Николай Хайтов
Троянските коне в България (146) (Книга първа)

Глобализмът буди тревоги

— Г-н Хайтов, бихте ли споделили впечатленията си от евроазиатската среща на писатели и журналисти в Истанбул, на която бяхте Поканени да присъствате и вие? Кои страни бяха изпратили свои представители?

— Срещата беше организирана от фондация „Време“, на турски „Заман“. Има и такъв много влиятелен вестник в Турция, който е издание на, доколкото знам, същата фондация. В конференцията взеха участие главно писатели и журналисти от балканските държави, с изключение на Сърбия, и доста внушителна група от Русия и Грузия.

— Какво беше „мотото“ на конференцията?

— Толерантност и човещина! Малко странно звучи, но това му беше, лично за мене, интересно. Знаете, че сега във времето на неолиберализма тази и други подобни на нея думи звучат необичайно, като например думите „милосърдие“, „доброта“, „състрадание“, пък, ако щете, и „съвест“. Ако сте забелязали, у нас думата „съвест“ от доста години насам изобщо не се появява в печата. Да не говорим за „срам“. Това говори за нравствения срив, който ние, българите, изживяваме в момента и който е всъщност първопричината за големия срив в материалната сфера и особено за небивалата корупция.

— За съжаление тая проклета корупция не е само у нас…

— Така е, има я навсякъде, но у нас тя се е превърнала в една ужасяваща стихия. В Турция също я има, както я има в САЩ и в Италия, но ето че там, а Турция, тя е пробутала и ответните защитни рефлекси сред интелигенцията и особено в кръговете, които вземат участие във фондацията „Време“. Те си дават сметка каква проказа е за една страна общочовешките норми за поведение да бъдат сринати и вземат мерки за противодействие. И още нещо: един от ръководителите на „Време“ изрази учудване пред мен във връзка с това, кому е потребно турската общественост да научава за България от новините на „Ройтер“, а българите да се информират за Турция от емисиите на CNN, когато можем да вършим тая работа без подобни посредници? Ето, тази идея на фондацията за пряко общуване в интелектуалната сфера е за мене много перспективна, подкупваща, а и много навременна…

— Някаква конкретна информация разменихме ли?

— Разбира се, имаше и конкретна информация, всеки от участниците, а те бяха над 45, говори за проблемите на печата в комуникациите в своята страна, за проблемите на цензурата и т.н.

— Има ли у тях подобни проблеми?

— Този вид проблеми са в момента универсални, можем да ги наречем глобални Навсякъде се очертава една в съща мила картинка. Съсредоточаване в ръцете на средства за масово осведомяване — радиото и телевизията — на почти цялата огнева мощ на информацията в широкия смисъл на думата Включвам в това понятие и емоционалното въздействие на художествените програми. Литературният свят остава на трета, пета и дори на девета позиция. Особено книгите. Навсякъде интересът към книгите е просто символичен, писателите са в девета, общественото им въздействие е съвсем мизерно в сравнение с могъщия обхват на телевизията, в която се мултиплицира главно графоманщината. И точно това тревожи в момента целия почти интелектуален свят в страната, които бяха представени а конференцията. Разликата е в това, че у нас тези проблеми не се разискват, това са проблеми „табу“.

— Защо мислите, че са „табу“?

— Защото у нас са свързани с ерозията на българската държавност, с упадъка в духовната сфера, с разминаването на националното съзнание и т.н.

— Смятате ли, че и в Турция нещата са такива, каквито са и у нас?

— О-о, не! Стремителното уеднаквяване на света, известно под думата „глобализация“, засяга наистина цялото човечество, но различните държави са в различна степен уязвими. Турция е от най-малко уязвимите, защото националните традиции там са могъща сила, не както е в България, която мина първо под валяка на сталинизма, след това на т.нар. „Отворено общество“ и космополитизма. И въпреки това турците не стоят със скръстени ръце. Те имат същите проблеми с телевизията, с тая разлика, че съотношението между собствените, националните и „вносните“, чуждите програми е далеч по-поносимо, отколкото при нас. На практика ние въобще нямаме национално присъствие — нито в радиото, нито в телевизията.

— А как стои въпросът със свободата на словото в другите страни?

— Както и у нас, писателите и журналистите могат да пишат каквото си поискат, но няма къде да го пласират. Входът на телевизията е строго охраняван, вестниците са обвързани, но това не беше във фокуса на конференцията. По-друга бе тревогата, която ни събра.

— И на практика какво би могло да бъде за нас значението на конференцията?

— Аз не си въобразявам, че ние тук, в България, ще успеем да разлюлеем общественото мнение. Както е известно, семената на духовното поприще поникват много бавно, важното е да има хвърлено семе. Туй е важното!