Николай Хайтов
Троянските коне в България (107) (Книга първа)

Йовков обичаше България

— Току-що получихме литературната награда на името на Йордан Йовков. Как я приемате?

— За мен Йовков е еманация на българщината. Той е художник от величината на Вазов и Елин Пелин. Но той е величина, която свети сама за себе си. Няма величини в литературата, които се припокриват. Слава богу, че добруджани по възрожденски тачат неговата памет. Радвам се и се лаская от тази награда. Той е от най-любимите ми автори. При него няма нищо, в което да я няма България.

— Кога за първи път се срещнахте с Йовков?

— Още когато учех в четвърто отделение. Неговите произведения бяха първите, които закупи читалището в родното ми село Яврово. Най-напред прочетох „Чифликът край границата“. Чета го и го препрочитам постоянно. Когато искам да си отпочина, вземам примерно „Старопланински легенди!“.

— Кой ви е по-близък — Йордан Йовков или Елин Пелин?

— Противопоставянето на автор срещу автор е жива манипулация. Все едно да ви попитам кое от децата си обичате повече. Или кое от очите си.

— Наградата не е ли предизвикателство за вас да създадете „нещо“ и за Добруджа?

— Наистина е парадокс. Аз цял живот съм правил за Родопите, а ми присъдиха добруджанска награда. Аз ли нещо сбърках или „не сте нещо в ред“, така се пошегувах, когато ми казаха за нея. Отговориха ми, че е национална и е за цялостното ми творчество „в ползу роду“, при това председател на жури е белетристът Дончо Цончев; и аз млъкнах.

— Какво пишете сега?

— Една повест „През сито и решето“. Това е условно заглавие. За него съм ползвал пословица от сборник на Славейков. В повестта почти разказвам своя живот. Автобиографична книга с много слаба романизация. Веднъж я писах, сега я пренаписвам. От разстояние се опитвам да възстановя нещата истински.