Николай Хайтов
Троянските коне в България (165) (Книга първа)

„Сила, сила, силовита, ала не е вековита“

— От житейската висота на 80-те години от какво не се отказвате и какво остава завинаги у Вас?

— Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце. Нямам угризения — това е най-голямото ми достойнство в личния живот.

— Вашият живот и творчество са свързани с тази красива и богата планина. Какво е Родопа за Вас: съдба, свят, драма или оптимистична болка?

— Тя е и болка, и съдба, и свят, и драма. Като гледам как чезнат родопските села и се топи родопското население — кръв капе от сърцето ми. Всичко пустее, запустялото буренясва, а такива облагородяващи човека свойства има тази планина, какви песни се раждат в нея и какви широки сърца! Не говоря за богатствата, за горите и водата, за красотата на дивната й природа и за човещината й. В тази планина хората не подивяват, а дивите — опитомява. Затова, който е стъпил в нея, не може да я забрави.

— Вие сте утвърден творец и писател, но не по-малко сте човек, който обича да се рови в миналото. Откъде този интерес и как съчетавате и двете любови?

— Две работи едновременно не могат да се съчетаят без никаква загуба за едната или за другата, защото времето е точно премерено. Отделих пълни шест години — от 1984 до 1990 — за гроба на Васил Левски, например, и така останаха неотработени две книги с нови разкази. Платих си и гражданския данък, не мълчах, докато погребваха културата на България. Що се отнася до „ровенето“ на миналото и вие, и аз, и кой ли не знае, че нашите народностни корени са в миналото. Откъснем ли се от тях — няма да се видим един с един.

— Какво мислите за днешната съдба на българщината в Родопите?

— Родопската карта е отново в ръцете на евроатлантически геополитици. Кой, как и кога ще се опита да я разиграе, не знам, но няма да е за добро. Мъти се план да се събере България в границите, определени от Берлинския конгрес и скоро ще опре до реанимирането на Източна Румелия. Ако нашите управници не се мобилизират, за да предвардят подобно катастрофално развитие на събитията. Ние сме сега като голо охлювче, след като му е свалена армейската черупчица. С палец само да ни настъпят и ще свършим. Опасността е сериозна и не е никак случайна Още през 1990 година започна ударна подготовка за сепарирането на българите-мохамедани, за изрязването им от нашия национален организъм. Желю Желев потроши сума държавни пари за това пъклено дело и така се отпплати на ДПС за подкрепата, която му даде при избирането му за президент. Но българите-мохамедани не са лесна хапка. Те са се вече приспособили на бързите и чести обрати на политическия климат у нас и както си кротуват и мълчат, току виж, че надживеят плановете за тяхното поглъщане.

— Сега българите-мохамедани отново са подложени на силен натиск — дали ще опазят своя родов корен?

— Сигурен съм в това, въпреки че държавата ни се отрече така безцеремонно от тях и ги остави на произвола на съдбата.

— Как гледате на опитите да се подмени названието българи-мохамедани с българи-мюсюлмани?

— Не правя съществена разлика между двете наименования. Тревожи ме друго: нито едното, нито другото през последните три-четири години се употребява в българския печат. Пазят се наплашените наши журналисти от думата „българи“. И за това ругателното „помаци“ стана почти единственото наименование за обозначаване на родопските българи с мохамеданско вероизповедание.

— Вие сте и председател на СБП. Какъв е сега този най-стар творчески съюз у нас?

— Основан през 1913 година Съюзът на българските писатели сега има 500 членове. Повече от 200 са приети през 1993 година, през двата мои мандата. Мнозина от тях израснаха като поети и публицисти с национално значение с техните произведения, които написаха. Той беше заклеймяван като „червен“, „тоталитарен“ от властимащите, но сега тези заклинания се поукротиха и стана ясно, че най-тоталитарни са пишещите събратя — и като минало, и като поведение и политическа окраска, отцепилите се в Сдружението на Сорос. Те са вече привързани към властта и действат по команда. Когато им наредиха да викнат дружно „Ура“ за ударите върху Югославия направиха го под строй. Не ми е известно някой от тях да е казал нещо по адрес на управляващите за безобразията на властта. Нашият съюз е вън от тази партизанщина и за това си плащаме в твърда валута. Поставени сме в пълна изолация — от никъде нямаме подкрепа. Но, както е казал народа „Сила, сила силовита, но не е вековита“. Ще излезем от тоя блокада на властта. Нашият съюз си остава като единствена национална суверенна институция, която пази литературните и културните традиции в България.

— Адаптират ли се творците към днешното време и защо не се чува гласът на българската интелигенция по съдбовните въпроси?

— Адаптират се и творците към днешното време, разбира се, но по различен начин. По-меките и слабохарактерните удариха на пиене. Наливат се, мнозина деградират, самоотравят се и се самоубиват. Мнозинството се бият мъжки за място под слънцето. Гласът им, обаче, не се чува, защото и глас да имат, и кураж да се провикнат — нямат достъп нито в радиото, нито в телевизията. Тя за голяма част от нашата интелигенция е абсолютно забранена зона. В тоталитарното Живково време един Кеворк Кеворкян си говореше и си плещеше, каквото си поиска. От тая щастлива слободия сега няма ни помен, така че, не се чудете, че гласът на българската интелигенция не се чува. Този глас ще заглъхва все повече и повече.

— Партизанщината българска болест ли е?

— Не би могло да се каже, че е чисто българска болест, защото в една или друга степен тя се вихри навсякъде по широкия свят, но сега, в разграбена България, партизанщината се превърна в язва номер едно. Точно както беше през трийсетте години, преди преврата на 19 май 1934 година. Тогава забраниха партиите и България за едно късо време процъфтя и се нареди по стопански растеж на шесто или седмо място в Европа. Защото спря нейното масово разхищаване, а демокрацията с нищо не пострада: имаше си парламент, само че избран изключително по мажоритарната система и държавата стана държава. Сега партизанщината, както ни е загризала, може да ни и довърши. Със сигурност мога да кажа, че такава партизанщина, каквато сега се вижда и преди девети септември не е имало. Тя раздели хората, противопоставя ги един на друг, затова е този несекващ хаос в страната ни — да няма ни съд, ни прокурор, ни закон. Един поне от престъпниците, източили доларовите наличности на Народната банка, все още да не е изправен до стената!

— Как да си обясним наличието на толкова много книжовници в Родопите?

— Генетичният подбор на живата сила, на хората в Родопите, при трудните условия, в които са били заставени да съществуват, ги е превърнал в жилава, балканска порода хора с големи физически, умствени и други творчески дарби. Родопчанинът се е научил да отглежда не само най-млечните овце, но и да създава най-мелодичните песни и най-увлекателни народни приказки. Мелодиката в родопските говори е от най-съвършените. Затова са толкова много разказвачите и певците в Родопите. Мисля, че има някакво магично излъчване от тази планина, което действа облагородяващо върху родените и живеещите в Родопите хора. В тая планина аз не съм видял одремал, заспал човек. Политическата поляризация е най-слаба в Родопите. Там и престъпността е най-слаба и сега, в този момент, когато цяла България е обхваната от разпалени страсти и красти. С това аз си обяснявам многото родоизследователи и книжовници, и писатели в Родопите.

— С какво сте запомнили „Родопски устрем“?

— Беше много балансиран като вестник, без присъщите на сегашния „печат“ грубости, нервности и крайности.

— Оптимист ли сте за България?

— Не мога да допусна мисълта, че България ще отиде по дяволите, въпреки мрачните години, в които живеем, въпреки намалената наполовина раждаемост и кошмарната немотия, която се задава на хоризонта поради безработицата. Не виждам занапред смислен живот, ако бих допуснал скорошния край на обичната ми Майка България.

— Нещо, което да Ви се иска от себе си да кажете?

— Иска ми се да кажа на приятели, познати и непознати: Знайте, братя, че ако не си останем българи, ще бъдем само етнически боклук за наторяване на чужди раси и породи, без своя земя, без своя родина и свое име.