Николай Хайтов
Троянските коне в България (31) (Книга първа)

Съжалявам за времето, загубено в преследването на илюзии

— С какво се занимава Николай Хайтов днес? Какви са творческите Ви търсения?

— С каквото винаги съм се занимавал: работя върху две книги, а междувременно давам интервюта, пиша публицистика и т.н. В словесния потоп, който ни залива (хиляди списания, вестници и пр.), писателски имена рядко се появяват и се създава впечатление, че писателите мълчат, но едва ли е така. Пишат и писателите, но гласовете им по-слабо се чуват.

От начало докрай моите творчески търсения си остават едни и същи: да кажа с най-малко думи и по възможност най-ярко и ясно онова, което ме вълнува. Напоследък все повече усещам упорито желание да разкажа за истините, до които съм достигнал през моя пълен с превратности живот, за най-важното, което ми се е случило, и онова, за което заслужава да се живее. Това по всяка вероятност ще стане в една мемоарна книга, която вече съм започнал.

— Как оценявате днешните промени? Доволен ли сте от тях?

— Има една лакърдия: „Онова, което става, то е трябвало да стане и нека стане!“. На Шекспир ли беше, на кого — не помня. Така че онова, което става сега у нас, оценявам като нещо неизбежно, т.е. като нещо, което е трябвало да стане. Колкото до моето отношение към промените има промени, от които съм доволен, от други — не. Доволен съм, че деспотията си отиде, че народът има възможност да прави избори, за да не плесенясва управлението на държавата, но не съм доволен, че невинаги попада на водачи, които му трябват. Доволен съм от това, че има свобода в печата и всеки може да пише каквото си иска, но не мога да приема като нормално явление упражняваната от някои терористи на печата слободия. Сега всеки може да те храчи колкото си иска, да лъже, да манипулира и пр., но фактически няма закони да го озаптят, а съществуващите не се прилагат. Харесва ми, че вече няма цензура върху написаните книги, но е тъжно, че сериозната литература се дави във водовъртежа на порнографията, а от книжарниците оцеляха на десет една.

— Как оценявате състоянието на съвременната българска литература?

— През последните 40 години най-малко десет автори написаха творби, които има вероятност да се четат и през следващите сто години. Това говори за разцвет, а не за упадък, както някои се напъват да докажат.

— Излезе отново единадесетото издание на „Диви разкази“, на какво се дължи непресъхващият читателски интерес към тази творба?

— Мисля, че не би могло на друго да се дължи, освен на това, че в тази книга наистина има някаква притегателна сила. Инак не може да се обясни, че освен единадесетте тукашни издания „Диви разкази“ имат в превод 29 задгранични издания в над 380 000 тираж.