Николай Хайтов
Троянските коне в България (41) (Книга първа)

Сказание за краденото магаре

Ставали са безобразия с образованието какви ли не — цялото е надупчено от непремислени реформи и изкълчено от непоносими идеологически товари. То е като крадено магаре, на самара на което всеки товари колкото и каквото си иска. Последният (засега) товар, който му тръшнаха, бе Световната (Общата) история. Увеличени й бяха часовете на 260 за сметка на отечествената, която остана да подсмърча в родното ни училище със словом и цифром 22 (двадесет и два) часа. Вместо със 140, както беше преди „поправката Василев“ (на името на министъра, разрешил икономисването на родната история). Решено е освен това, окончателно да се преустанови изучаването на отечествената история след 1995 година в средните училища. Всичко това се случи след оповестяването на новата основна цел на българското образование, а именно да възпитава преди всичко граждани на света, след това българи (червенковската формулировка беше „интернационалисти — след това българи“). Все едно колко е стара „новата“ формула, тя означава потискане, а по възможност — подменяне на националното съзнание на българина със „световно“ и поддаващо се на всякакви манипулации егоцентрично безродство.

Видяхме как се проведе на практика „интернационализирането“ на българина след 1946 година; свидетели сме и на резултатите от тази отродителна дейност, която престърга душите на младите, за да остане в тях тук-там по нещо българско. Понятието „отечество“ е мъртво. „Национализмът“ е мръсна дума (оповестено бе и неговото изкореняване от армията) и няма защо да се чудим, че казармата се превърна в страшилище, а донаборниците мило за драго дават, за да не попаднат в нея.

Едно е ясно: продължава с усвоена сила борбата за доовладяване съзнанието на българина. Или както вече стана дума — за неговото подменяне. Арена е цялата духовна сфера, където традиционно българското, самобитното, се рине и разчиства като с багер. Кино, литература, език, театър, фолклор, религия — нищо не е забравено, включително историческото ни знание, подложено на съвсем пресни деформации и фалшификации. И ето, в тази критична за оцеляването на българщината обстановка, просветното министерство решава да реформира и литературното образование. Отзоваха се на неговата поръчка две проектопрограми, надлежно обсъдени, и се очаква легализирането на една от тях — по всяка вероятност на по-радикалната, изработена от доц. Герджикова и компания. Какво е същественото, „радикалното“ в тази проектопрограма? Същественото е, че по пример на скопилата историческото образование реформа, тази пък си поставя за цел да приспособи литературното образование към високата му цел да направи от българите „граждани на света“. Ето и фактите:

Първо: За „патриотично възпитание“ в проектопрограмата на Герджикова се споменава само веднъж. Необходимо е да уточним — преосмислянето на литературните програми е неизбежно. Те трябва да бъдат разтоварени от обслужващите бившия режим идеологически цели, но да се включва в този баласт и възпитанието в родолюбив, това е открито посегателство върху националната памет, самоличност и сигурност. Кой би се пожертвувал за България, ако не се чувствува българин и не я смята за свое отечество?

Второ: За да се заличи окончателно понятието „отечество“ и съответните към него чувства за преклонение и обич, изхвърлени са от проектопрограмата за литературно образование най-българските произведения като „Под игото“ и „Епопея на забравените“ от Вазов, „Записките“ на Захари Стоянов, „Индже“ на Йовков и т.н. Освободеното пространство в програмата за пети клас е запълнено с митовете за Афродита и Аполон, поверията за веди, върколаци и таласъми, „Тримата мускетари“ и т.н. Нищо против мускетарите нямам, но да се занимават децата ни с тях, преди да са се запознали „Под игото“ и „Записките“, е ачик отродителна стратегия.

Трето: Предвижда се в проектопрограмата голямо количество митологични, де монологични, космогонични, религиозни и пр. нетипично художествени текстове, предназначени да формират „световно“ и дори космическо самосъзнание още в петите класове. В програмата за тези класове въпросните текстове заемат повече от половината учебно съдържание за сметка на силно окастрената родна, художествена литература. Освен че е окастрена както никога, тя е и допълнително „обезопасена“ откъм национално въздействие, като са предвидени творби със слаба или никаква национална самоличност.

Четвърто: Необявеният стремеж на авторите на „концепцията“ за интернационализирането на литературното обучение е заложено и в методиката на самото обучение. Това проличава най-добре в категорично изявената претенция, че „художественият текст следва да се мисли като структура“ (строеж); „като функционална реалност, като проект за свят“, а литературата „като материален знак на езика в неговата променчивост и способност да обозначава битието“. Зад тази наукообразна, аластруктурална бомбастика е скрито намерението на програмистите Герджикова и компания да извършат поврат в самото литературно обучение чрез заместване на традиционното пряко общуване с художествените произведения — с аластруктурното, самоцелно човъркане на техния строеж. (Литературата се третира в случая не като духовна еманация, а само като „материален знак на езика“ и нищо повече.) За нетленните свойства на литературата — идеи, чувства преживявания и пр. в новите проектопрограми не се споменава изобщо, нито за тяхното облагородяващо човека въздействие.

Ако аластруктурното обучение, предвидено в новите програми, се превърне в учебна практика, според проф. Иван Радев от Търновския университет това ще означава „Всяко дете в българското училище след пети клас да започне подготовката си за аспирантура по семиотика и херменевтика“, както се е изразил той в предговора на „Алманах на българска литература за XI клас“. И защо специалистите в университета не си бистрят структурализма там, а го натлачват в училището? Очевидно за да премахнат сродяващите с нацията свойства на родната литература върху подрастващите, за да не им попречи тя на световното и космичното самосъзнание.

Това са основните цели, заложени в проектопрограмата за реформирането на литературното образование и начините за осъществяването им в учебната практика.

Тук няма да обсъждаме кои съвременни автори са изтикани на предна позиция в проектопрограмата и кои са експулсирани оттам. Един от най-талантливите и продуктивни драматурзи у нас — Стефан Цанев, например не е включен в уроците по съвременна драматургия, а в поезията е някъде към опашката. Романът „Тютюн“ е включен, но в художествената литература и т.н. Приложени са типично политкомисарски похвати при подбора на голяма част от авторите, но това е тема за друг разговор. По-важното е основната идея на програмата, която гласи: „Литературното образование се мисли като път и начин за всеки ученик да възприеме и разбира чуждия опит (във всичките му аспекти), с цел този опит да стане персонален, да бъде основа за продуциране в която и да е сфера на реализация.“

Не искам да си служа с грубости, но все пак що за глупост е това да „се мисли“, че чуждият опит, и то „във всичките му разновидности“, може да се превърне в личен? Та опитът е опит, защото е личен, други видове няма. Другото са знания, които могат да ти наливат с фуния, но никой не се е опитал да ги уеднаквява с „опит“. Що за мегаломанско изсилване е да се твърди, че почерпваният от изучаването на литературата „опит“ може да е „основа за продуциране в която и да е сфера на реализация“? Едва ли не с „Тримата мускетари“ под мишница тръгваш от гимназията направо за летището да поправяш самолети. Освен ако пласирането „в която и да е сфера на реализация“ не е замислено да се постига с баянията, които ще се изучават в петите класове…

Че от съставителите на „концепцията“ за ново литературно образование всичко може да се очаква и че морето им е до коленете, се вижда и от начина, по който са определили те една от най-важните задачи на литературното образование, а именно — „осъзнаване на интерпретацията като основен тип речево поведение: социализиране на ученика чрез езика“. Преведено на български, току-що цитираното мъдрословие придобива следния вид: осъзнаване на тълкуванието като основен тип речево поведение, превръщането на ученика в държавна собственост чрез езика. (Думата „социализиране“ в Речника на БАН от 1982 г. има едно-единствено значение: „превръщането на частна собственост в държавна“.) Да не повеждаме спор дали тълкуванието (интерпретацията) на чуждите словесни изяви или собствената речева дейност би трябвало да се обяви за „основен тип речево поведение“.

Има в концепцията изрази като „емпиричен опит на ученика“, което означава ни повече, ни по-малко „опитен опит на ученика“. Латинското „емпирио“ е равнозначно на българското „опит“. Да не спорим кой тип речево поведение е по-основен — дали тълкуванието („интерпретацията“) на чуждите речеви прояви, или усъвършенствуването на собствените.

Все тъй грамотно е изразена и целта на литературното образование в XII клас: „Да се постигне речева реализация при различни комуникативни ситуации“. Но ако се някой затвори в зимника да попише на спокойствие и няма „комуникативна ситуация“ — тогава? Ще може ли да се „реализира“ или ще чака указанията на министерството? Или пък ще седнеш да си преговориш утрешното изказване също насаме?

Загадки, загадки… колкото искаш. Остава да се разбере какво ще е отношението на Министерството на образованието към тези загадки, коя програма то ще утвърди. Не че другата, паралелната й концепция на доц. Матеева, е много по-качествена. Вярно, че е по-ясно изложена, сдържана, смислена и осигурява по-леко прехода към бъдещето, но и в нея също изцяло е пренебрегната възпитателната роля на литературата за духовното изграждане на подрастващото поколение като българи. И тя се е поддала, макар и по-предпазливо, на идеята да преобърнем българите в граждани на Европа и на света.

Само една дреболия ще остане неясна: защо не се приложи поне веднъж от Министерството на образованието едно недирижирано допитване до преподавателите по литература — да кажат те как и какво да се изучава в училището, за да се възпитат бъдещи граждани на „тая страна“ (както се назовава тя обикновено от амвона на Народното събрание). Нали тези граждани ще влизат в казармите с песни и камбанен звън, както бе някога, а не с ревове и сълзи.

Всъщност сега ще се види държавно ли е все още Министерството на образованието или е „приватизирано“ и ние хлопаме сега върху неговата необитавана черупка.