Николай Хайтов
Троянските коне в България (68) (Книга първа)

Престане ли да вярва, писателят е мъртъв

— Преди 20 години вие, г-н Хайтов, споменавате в едно интервю за свои „божи“ заповеди, едната от които гласи: „Вярвай в оправянето на света въпреки всичките доказателства на историята в противното!“ Държите ли си на тази заповед? Противопоставям ви моя дядо Юрде, чифчия цял живот, с осем деца, живял и в турско, който в своя залез казва: „Дунята, каквато я найдех, такава си и оставем“.

— Ако един писател не вярва, хайде де не е в оправянето, но поне в подобряването, в очовечаването на света, неговото творчество и живот се обезсмислят. Един от големите английски романисти бе казал в едно свое интервю, че най-важното качество на добрата литература е да поддържа надеждата. Прочетох това след моето отколешно изявление за „десетте божи заповеди“, на които писателят трябва да се подчинява, и ми стана приятно, че не съм аз единственият „верующ“.

— Включва ли вашата вяра надеждата, че светът може да стане съвършен?

— Разбира се, не. Не може да има съвършен свят при очевидното, неизкоренимото несъвършенство на човешката природа. Но светът може да се подобрява и разваля, животът на хората може да се олекотява и обременява, аз съм се убедил в това от собствен опит. Преживях няколко „свята“ и вече знам кое е възможно и кое не е. Заради какво има смисъл човекът (и особено писателят) да се труди, и ако е потребно — да води борба.

— Защо казвате „ако“? Потребността от борба не е ли постоянна?

— Зависи от човека. По-кротките избягват борбата. По-импулсивните, нетърпеливите, които по-трудно понасят неправдите, не могат да не водят борба. Как да скръстиш ръце, когато чергата под краката ти гори, както пламти в момента парцаливата черга на България. Който може да си седи спокоен или да налива в огъня масло, нека да си го прави. Скръстиш ли ръце и приемеш, че пожарът не е голям и че няма защо да се париш в него, престанеш ли да вярваш, да не се „лъжеш“, ти вече си труп. Нервът на националния организъм — това са хората на изкуството, учените, тъй наречените, понякога на права бога, „интелектуалци“, духовният елит. Забрави ли този елит задълженията си към обществото, това общество е обречено.

— Как да живее човекът — не е ли това изначалната цел на литературата? Вярвате ли, че тя може да го научи как да живее по-добре?

— Това е един от най-важните въпроси, свързани с литературата, и най-отколешните, но практиката също тъй отколе го е вече решила. Знаете, че приказките, т.е. безименната литература, на която авторите не се знаят, съществуват мно-о-ого преди да дойде ред на авторската художествена литература, на авторската художествена измислица. Е-е, питам ви, защо приказките възникват почти веднага след потопа и над десет хиляди години човечеството плътно живее с тях, с тези красиви, ала очевидни измислици?

Живее, защото са му толкова необходими, колкото и хлябът. Хлябът може да се замени с месо, с чукани желъди, с какво ли не, но приказките винаги са си били приказки, защото те са давали на отрудените, озлочестените, обезверените хора да живеят в един недействителен, но сътворен по волята на жадните за правда, доброта и съвършенство свят. (Знаете, че приказките завършват винаги с победа на доброто над злото.) Приказките са облагородявали хората, давали са образците за морал, за лошо и добро, за човещина и зверство. За себе си мога да ви кажа, че от една съвсем примитивна литература, каквито са романите на Майн Рид и в които подобно на приказките винаги добрият, юначният герой побеждава мръсника, се е заквасило у мене от дете чувството за зло и за добро. Така че литературата наистина може да научи човека как да живее по-добре. Говоря за талантливо написаните книги, а не за порно-боклуците, които заливат и развращават в момента нашата младеж. Та остави друго, но взеха тези боклуци да проникват в учебните програми, но това е друг въпрос…

— Все пак не бихте ли казали повече за този „друг въпрос“?

— Ще ви кажа, че ако литературата не беше Оръдие за преобразяването на човека, тя щеше да бъде оставена на мира. Нямаше да бъде преследвана, както е сега у нас.

— Не драматизирате ли малко нещата?

— Не драматизирам. Българската художествена литература, българската книга, включително научната, са жертва на една широкомащабна, много щедро финансирана програма за нейното изтикване от нашата българска действителност. Претовариха я с данъци и тя рухна. Заедно с това започна нейното отричане, оплюване и, разбира се, опити за заличаването й от учебните програми. В ход е и развращаването на писателите. Притиснати от нуждата, мнозина зарязаха сериозното писане и почнаха (понякога под чужди имена) фабрикуването на криминална и порнокнижнина по западни и американски образци. Правят се сериозни опити известни и с влияние творци да бъдат спечелени за космополитизма срещу съответните материални облаги.

На тази основа са опитите за разцепване на Съюза на писателите. Много неща съм видял по времето на т.нар. тоталитаризъм, много протекции за писатели послушни и „заслужили“, но такъв разврат, какъвто се шири сега, никой не е нито виждал, нито помислял. Някои наши литератори получиха за трите изтекли години по десетина награди, а върху някои по-късметлии (и нагли) се сипе такова „спонсориране“ за стотици хиляди, че старите, известните протекции в сравнение с новите са като бълхата до свинята. Няма по-силно оръжие срещу една национална по дух литература от разврата. От маскираното подкупничество. От съблазните, на които малцина устояват така че моля да не се шокирате от думата „преследване“, която употребих за българската литература. Мисля дори, че по-точната дума е „изтребване“.

Време е да прибягваме до най-точните думи, защото работата е много сериозна.

— Непременно ли писателят, творецът, трябва да е мизерствал, да се е мъчил, за да успее да претвори в художествено произведение прозрените от него истини? Не противоречи ли това на неизменната обществена цел — да се живее днес по-хубаво от вчера? Няма ли жизнен опит без страдание?

— Всеки има право на хубав живот — това е голяма обществена цел, разбира се, когато го е заслужил. Хубавият, охолният живот не може да попречи на един обущар да прави по-здрави обувки. Или на един лекар да лекува по-успешно. Напротив, може да му помогне да стане по-добър професионалист, но с писателите не е така. Корените на изкуството са в страданието, особено корените на литературата. Самото страдание е основен елемент в литературата, която се гради винаги върху сблъсъците, които по-интелигентните назовават „конфликти“. Ха сега, кажете ви как ще опишеш различните видове страдания, ако не си ги поне отчасти преживял? Колкото да си даровит и дори гениален — това не е възможно. Как да опишеш една изневяра, една разлъка, ако това чувство не е попарило сърцето ти поне веднъж? Писателят по задължение трябва да е малко или много страдалец, за да получи талантът му храна, въображението му — размах, а идеите му — дълбочина и човещина. Колкото по-тежка биография е споходила един човек на перото, толкоз по-голяма е вероятността да създаде силна, пълноценна литература. Нещо повече, и ценен, голям човек не може да се „създаде“, ако младостта му е преминала безбурно, без изпитания, развиващи морала, тялото и мозъка. Всички големи хора на света са, общо взето, големи патиланци. Така че не съжалявайте, ако животът на младите не е прекалено благополучен и лесен.

— Вярвали ли сте някога, че ще напишете разказ, по-хубав от живота? И ако не сте, за какъв дявол пишеше тогава?

— Написал съм няколко разказа, които са по-хубави от живота, и всеки от тях е сгъстен, красив, осмислен живот. Ако писателят не може да направи това, а само сляпо копира живота — той не е писател, а фотограф.

— На диктатурата на пролетариата й видяха сметката. Какво ще кажете за диктатурата на парите?

— Ще кажа само това, че диктатурата на пролетариата може ритмично да идва и да си отива, докато диктатурата на парите (скрита или открита) винаги остава.

— Възрастният мъж, когото срещнахте в Дамлъ дере да присажда диви круши, ей така, пилците за да ги ядат, къде е днес? И ако го има, ако го срещнете, в някое дере, не ще ли ви е жал за него, че го смятат за улав?

— Че то и Ботев някои сега го смятат за улав и дори го пишат черно на бяло. И Левски ще се окаже, че е „улав“, ако се заснеме филмът за него по сценария на Радой Ралин. Що се отнася до мой герой от разказа „Към върха“, когото някога срещнах да присажда диви круши, без никога да е вкусил от тях — той е сред нас, семето му не се е свършило и той ще ни изведе от хаоса. Макар и сгушен, и уплашен, лишен от стипендията си или с мизерната си пенсия — той живее и сега сред нас. Неговият творчески дух се превъплътява, веднъж в Паисий Хилендарски, други път — в отец Матей Миткалото, трети път — в Левски, четвърти и пети — остават завинаги безименни, но важното е, че съществуват.

Това са истинските хора, които — след като всичко бъде развалено от останалите — наново и наново го изграждат. А това, че тези хора като моя герой от Дамлъ дере могат да го сметнат за улав — това е без значение за улавите, а и за живота.

— Съчувствие, мъка, упрек, яд или какво изпитвате към българомохамеданите, като гледаше как мнозина от тях се повлякоха като добичета след новите политически месии? Че и турския език за майчин признаха. Те са вашите герои, типажи?

— Мъка изпитвам, разбира се, като гледам как боботи в Родопите новата претопителна, добре смазана с петро- и други долари машина, само с едно не съм съгласен, че те се повлякоха „като добичета и след новите политически месии“. Първо на първо, не всички българи мохамедани възприеха турския език за майчин, а доколкото ми е известно, само около 10 000, и вината за това не е само тяхна, а и на оня наш министър на образованието (също родопчанин), който извърши тези гигантски мистификации при пълното благоразумно мълчание на правителство, Народно събрание и президент. Но когато част от хората не се повлякоха като добичета, а бяха подкарани като добичета и подкарвачите бяха, както винаги — наши си българи. Другите, небългарите, просто си гледат работата.

— Какво ще кажете за отец Боян Саръев?

— Апостол. Дано не го слети съдбата на апостолите.

— Има ли разлика между тези, които се тръшкат от отчаяние след ковчега с Ким Ир Сен, и тези, които припадат по концертите заради Майкъл Джексън, Мадона, по футболните стадиони, че и в залата на пастор Бакалов?

— Знаете, че разлика няма. Средствата за уеднаквяването на човека в наше време са така могъщи (имам предвид главно радиото, телевизията като инструменти за всякакъв вид видиотяване), че не бих се учудил, ако утре се намери някой да ни убеди, че Христос не е роден във Витлеем, а в Далас, че е възкръснал за втори път, и народът излезе да го посрещне на аерогара София.

— Страх ли ви е от телевизия?

— Телевизията е наистина страшна, а някои предавания като „Невада“ са направо гадни с подигравките си над всичко съкровено и свято. Казвал съм нещо, което ми се иска да повторя. След изобретяването на гилотината по-ужасно изобретение от телевизията няма. Разликата е само в това, че гилотината е за рязане на глави, а телевизията — за изрязване на мозъци и всякакви други човешки вътрешности. Няма по-реална заплаха за малките народи по света от телевизията. А специално за нашия доверчив народ тя е инструмент номер едно за обезбългаряване и скопяване.