Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Длъжни сме да съхраним природните богатства на България

— Господин Хайтов, творчеството ви е населено с родопчани. Вие отлично познавате тези характери. Промени ли с нещо днешното време хората от този край?

— Хората от Родопите са малко настрана, в периферията на България. Промениха се родопчани безспорно, но с увереност мога да кажа, че не в такава степен, както в други райони на страната. Има и нещо друго, което смятам за много съществено: тези хора балканджии имат специфична генетична закваска, която им дава способността да имат балансирало отношение съм събитията; те имат качеството да оцеляват и физически, и духовно. Това доказват вековната история и устойчивостта им на теглилата, умението им да оцеляват на тази стръмна, неплодородна и понякога сурова земя. За това, че времето най-малко е променило населението от този край, ще посоча факта, че тук процентът на престъпността е най-нисък. Това показва, че общото загниване на националния организъм тук е проявено в най-малка степен.

— Разкажете, моля ви, как родопчани изкарват хляба си и вчера и днес.

— Днес хората изкарват прехраната си много трудно. По-трудно и от времето преди 9 септември. Повече от четири десетилетия у нас имаше социалистическо земеделие (криво или право), обогатено със силна местна промишленост. Почти във всяко село имаше цех, работилница, фабрика. Всичко това се срути отведнъж. Вижте рудодобива. Неизчерпани рудници с действаща механизация се закриха. Те изведнъж се оказаха „недоходоносни, неизгодни“. И започна голямата разсипия. Тя продължава и до днес, без никой да си даде сметка, че е посегнал на хляба на стотици миньорски семейства. Съсипаха се местните работилници и цехове, затри се тютюнопроизводството — един много доходоносен отрасъл. Ние бяхме най-мощният вносител на цигари в страните на бившия Съветски съюз, изнасяхме тютюн и тютюневи изделия за стотици милиони долари. Същата участ сполетя и дърводобива. Сега безмилостно и безконтролно се изсичат иглолистните гори и ги изнасяме като необработен материал. Защо да не изнасяме мебели например? Това е осем пъти по-изгодно за държавата. Всичко това е израз на висша икономическа простотия и главно на корупция. Нещо повече. Аз мисля, че това не е само резултат на корупция. Това са целенасочени усилия да бъде разрушена напълно икономиката и по този начин да бъде прогонено живеещото там население, да се обезлюди този край, тъй важен за нашата южна граница. В тази разрушителна дейност съзирам и стремеж да се промени съотношението между българи и българомохамедани. От пет години наблюдаваме този процес на разруха и нито един опит от страна на държавата за неговото спиране.

— Явно смяташе, че държавата е длъжник на хората от Родопския край.

— Разбира се, че е длъжник. Защото хората от Родопите стигнаха до абсурда да не знаят какво да правят с ръцете си! Държавата може и трябва да се намеси! И то радикално! Тя е затова. А не само за да събира данъци, да издържа едно луксозно Народно събрание, каквото нито една страна в този свят не си позволява. Говоря за огромните разходи по нашите депутати. Аз не съм чул нито един повик за икономии на държавни средства, за разумно разходване на бюджета.

Държавата не е изиграла своята роля, както твърдят някои застъпници на гражданското общество. Тя е длъжна да координира и направлява цялостната дейност на народа. А сега какво направихме? Разградихме я, превърнахме я в пепелище. Говорихме вече за някои отрасли на икономиката. Същото се отнася и за съсипаното ни селско стопанство. Но на мен ми се ще нашите държавници да проумеят, че Европа не търси нашите производители, а търси консуматори, търси пазари, където да пласира своите стоки, своето оръжие. Куриози в това отношение колкото искате. Офисите в България са обзаведени с италиански мебели, а ние изнасяме необработен дървен материал на безценица. Бавария внася в България дървени въглища, които преди това е купила от нас, от Странджа, само че в насипно състояние. Внася ги заедно с отличните беемвета и зеленчуците! Срамота е държава като нашата, която е родина на зеленчукопроизводството от три хилядолетия, да внася зеленчуци. Какво тогава можем да изнасяме, за да получим валута? Може би човешка кръв? Или пък проститутки! Така че намесата на държавата в този хаос е абсолютно наложителна.

— Имате ли преки впечатления от живота на родопските миньори?

— Познавам добре живота на миньорите, на тези типични черноработници, от чийто труд държавата печелеше голяма част от валутата си. Сега те са изоставени на произвола на съдбата. Тъкмо те понесоха най-осезаемо ударите на икономическата криза, на безработицата. Сега в рудодобива останаха само отчаяни хора, които нямат никакъв изход. Ако съдим по зачестилите трудови злополуки миньорите работят при тежки условия. И издържат. Към тези трудови мъже аз изпитвам истинско преклонение.

— Преди няколко години се надигна протестна вълна срещу някои металургични предприятия като замърсители на околната среда. Работниците бяха принудени да избират между здравето и хляба. Какъв е вашият коментар за този омагьосан кръг?

— Не за първи път се изправяме пред такъв проблем. Но той може да се разреши. Защо да не се поучим от световния опит, а да ни минава през ума да си затваряме заводите? Работата е много проста — всяко замърсяващо предприятие трябва да отделя средства за пречиствателни съоръжения и да обезопасява производството. Вижте какво направиха в оловно-цинковия завод край Асеновград. Те отделиха финанси, повикаха японски специалисти и обезопасиха производството няколко пъти. Това е пътят.

— Под печат е вашият „Дневник“, който скоро ИК „Земя“ ще издаде. Имате ли спомени с миньори, металурзи, геолози?

— Имам много спомени с рудничари. Познавах се с един знаменит герой на труда — Константин Кацерев. Той беше прочут коминджия. За него направих документален филм навремето. Имам добри спомени с много още.

— Разговорът, който водим, е за вестник „Рудничар“ — вестника на хора с мъжки професии — миньори, металурзи, енергетици и геологопроучватели. Искате ли да им кажете нещо?

— Искам да им кажа, че нямаме друг изход, освен да се захванем м със собствените си ръце да възстановим оцелелите природни богатства и на Родопите, и на България. Дали руда или дървесина, дали въглища иди минерали, дали тютюн или зеленчук — ние сме длъжни да ги спасим; и така да съживим икономиката. Ние трябва да го направим — със или без волята на правителството. Ние това трябва да го наложим — все едно кротко или със сила. Ние трябва да оцелеем на тази земя и не трябва да напускаме, защото, ако направим това, няма кой да се върне на нея. И тя ще стане жива пустиня. Трябва да изтърпим!

в. „Рудничар“ — 13.VI.1996 г.