Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Последните книжарници издъхват с примка на шията

Известно е трагичното положение на българската книга. Публична тайна са и причините за дълбокото й замразяване. Изоставена сама на себе си, изравнена доскоро по данъчно облагане с вносната криминална и порнокнижнина, за година-две тя бе прогонена от изцяло комерсиализирания пазар и не се очертават никакви изгледи отново да се появи там.

Неговите (на пазара) механизми са прости и ясни: „Страстната любовница на пирата“ върви като топъл хляб, вървят и процентите за продавачите по сергиите или в шепата оцелели книжарници, но томчета с разкази (например) на Йовков не така бързо се продават и скоро се връщат в склада (оскъдното местице на сергията не позволява заседяването им за повече от ден или два). А и как да намери място българската книга на съвременния, натъпкан с всякакви женски голотии и потоци от кървища, пазар?

Неотдавна парламентът мръдна данъците върху родната книга, но това беше по-скоро един символичен жест, който въобще не се отрази върху неудържимия поток от литературни полуфабрикати, който продължава да ни плакне и залива. Ярко обагрени, неудържимо изкусителни, те причакват не само младенците от пубертетното младо поколение, но вече и някои от отчаяните възрастни, които нямат пари да се напиват с ракия, затова търсят забрава във въпросната литературна пикантерия.

Не направих този увод, за да напомня на управляващите ни, че трябва да се погрижат за оцеляването на родната литература, както се прави във всички „нормални“, „цивилизовани“ и пр. държави. Нямам надежда в това и не вярвам някой да има. Но право да си кажа, хранил съм, макар и бледа надеждица, че поне откровените, откритите удари върху българската книга ще престанат. За съжаление не един, а цяла броеница от факти говорят тъкмо за обратното: точно сега са в ход скрити и явни операции за приватизирането на последните оцелели до момента софийски книжарници, при това — тъкмо онези, за които Съюзът на писателите има договори със „Софкнига“ да поддържат постоянни щандове за продажбата изчезналата отвсякъде другаде българска книга. Тук му е мястото и за един банален, но много важен въпрос: защо българската книга „изчезна“? Изчезна, защото книготърговската мрежа в България е на практика разрушена; над две трети от книжарниците в страната са вече превърнати в автосалони, бутици, аперитиви или кебапчийници и стана така, че българската книга може все пак да се отпечата (намират се и издателства, и хора да я издават), но стигне ли до разпространението, работата изведнъж засича и няма земна сила да я отприщи. И отново се натъкваме на въпроса — защо? Така е, защото пазарът за книги е феодално парцелиран на хиляди сергии, така че за да може една книга да тръгне из страната, трябва да се прави сговор и пазарлък не с един, не дори с десет или сто, а с хиляда и сто човека — работа немислима и неизпълнима дори за фокусници. И ето, в тази драматична обстановка се чува, че министърът на културата Ивайло Знеполски предявявал искане да приобрети набелязаната за приватизиране (неизвестно защо и за кого) най-голяма в София книжарница на бул. „Ал. Стамболийски“ 17 — тъкмо тази, в която са намерили убежище оцелелите от порнопотопа живи и мъртви български писатели. Чува се, че и министърът на търговията В. Карабашев искал не само тази книжарница да приватизира, но и находящата се на пл. „Славейков“, договорирана и тя също със Съюза на писателите за продажба на родна литература. Да беше „Софкнига“ закъсало, губещо предприятие — не бихме възразили на г-н Карабашев, че посяга на тези две последни островчета за продажба на българската книга в центъра на София, но въпросното предприятие — „Софкнига“, след като изплати цели 25 милиона заварен през 1990 г. дълг, сега е отлично ръководено, печелившо, перспективно и процъфтяващо предприятие. Трудно е да си обясним защо се правят при това положение опити за подменяне на управителния му съвет, а и на генералния му директор, един от най-способните досега ръководители на софийската книготърговска мрежа. Да оставим другото, че не е красиво, нито е „престижно“ за една столица да хлопнат вратите на най-старите и разработени, известни дори зад границата ни книжарници, да изхвърлиш от тях книгите и да ги натъпчеш с лустросана автомобилна ламарина.

Не повдигам въпрос кой ще плаща претърпените от Съюза на писателите загуби — от евентуалното насилствено прекратяване на договорите със „Софкнига“ — ако замислената лудост с приватизирането на книжарниците бъде наистина осъществена.

Нека да кажем накрая, за капак, че злополучният софийски пример — ако въпросните централни книжарници бъдат приватизирани — ще подейства за ликвидирането на книжарниците и в останалите най-големи градове — Русе, Варна, Шумен, Благоевград, Ямбол, Сливен и т.н. Бездруго в Сливен и Ямбол централните книжарници са вече ликвидирани и превърнати в бутици, автосалони и пр., а същата филоксера върлува и в Бургас, и в Пловдив.

Цялата киномрежа пред очите ни се разлетява, разпродава и разкапва. А горката българска книга осиротява с всеки ден при живи майка — правителство, баща — парламент, и дядо — президент.

в. „468 часа“, бр. 4 — 24.I.1994 г.