Николай Хайтов
Троянските коне в България (48) (Книга първа)

В България всичко се прощава освен моженето

— Какво си казахте с Кольо Георгиев, преди да влезете в кабинета му?

— Каза ми, че парното не работи — да ходя с пуловер. Подаде ми два ключа за два долапа, в които имаше две папки, и толкоз.

— Кой е най-дивият разказ, който може да се напише сега?

— Всеки ден все по-големи дивотии се случват, така че все още не е известно кое ще излезе най-„диво“, за да бъде описано в разказ.

— Имате име на човек с хъс, в каква посока ще го употребите като писателски бос?

— Посоката е една, все едно кой ще ръководи съюза: да се извади българската книга от ареста, в който сега е попаднала, и второ: да се даде отпор на опитите да бъде съюзът разединен, окалян, смачкан, а съвременната българска литература — отречена. За това е нужен сега съюз на писателите.

— Какво искате да промените в СБП?

— Първо малко да се проветри, че после ще видим.

— Преди беше ужасно важно и ужасно трудно да станеш член на СБП, сега е ужасно важно и ужасно трудно да си богат. Какво означава това — смяна на ценностите или…

— Никога не е било трудно влизането в СБП, инак не би било възможно от 250 души през петдесетте години да бъдат сега 465. Мисля дори, че влизането беше твърде лесно, щом са приети в него хора, които по време на избора им не бяха издали нито една книга. Не споделям убеждението ви, че сега е ужасно трудно да си богат. Напротив, нищо по-лесно от това, достатъчно е да си сложиш перде на очите и да проявиш малко повече сръчност. Колкото до ценностите (говоря за основните), те се диктуват от тези, които държат парите и властта.

— Как ще направите писателите богати?

— Парите за писателя са добре дошли, за да може да преживява сносно, но стане ли творецът богат и преситен, той губи творческите си импулси и се изражда. Как ще направя писателите богати? Богатството всеки си го решава сам. Съвсем друго е да се погрижи съюзът да няма гладуващи писатели. Това е едно от неговите задължения — да им помага при болест и беда.

— Обиди ли ви Радой Ралин при избора ви, той от кои е? Обиждате ли се, когато ви прилепват политически етикет, и опасно ли е това за един писател?

— Радой Ралин се труди в момента да разцепи на две съюза, защото аз съм му сега председател, а той беше обявил в списание „Всяка неделя“, че аз, Николай Хайтов, съм човекът, когото най-мрази. Подобна изповед говори сама за себе си, така че няма какво повече да си губим времето с господин Ралин.

Писателите знаят добре той кой е и затова не послушаха съвета му да не ме избират за председател на съюза.

Ще ви кажа във връзка с втория ви въпрос, че през последните три десетилетия, дори до днес, са ми прикачвали какви ли не „етикети“ включително „профашист“, „легионер“, „саботьор“, а сега „номенклатурчик“ и „националист“, „живковист“ и т.н., но това е, изглежда, неизбежно за човек, който е привлякъл вниманието на завистниците. В България всичко се прощава освен моженето и успеха.

— Морален човек ли е българинът и, разбира се, писателят?

— Общо взето българинът е проявявал в миналото, и то при най-усилните години, висок морал. Когато някому в село някога изгореше къщата, цялото село се събираше, за да му направи нова. През последните десетилетия традиционният морал бе сринат. Думата човещина изгуби своето значение, увехнаха старите семейни добродетели като почит към старите, уважение към родители… Сега сред най-големите задачи на обществото е да не се самоизяждаме. Това е гигантска задача, но никой все още не се залавя с нея. Между впрочем едно от задълженията на писателите е да облагородяват морала, защото основното им призвание е все пак очовечаването на човека.

— Думата криза не е ли прикриване на творческо безсилие, защото който може — си може, пък и най-добрите неща в изкуството са били създавани в най-трудни моменти.

— Кризата не пречи на таланта, ако е достатъчно силен.

— Кога за последен път прочетохте значима книга от български писател, коя е тя?

— Последната чудна книга, която съм прочел, са мемоарите на Петър Манджуков, озаглавена „Затишие пред буря“ на издателство „Прозорец“. Казал съм го и в предговора към тази творба, че това е произведение, напълно равностойно на „Записките“ на Захари Стоянов. Тази книга е за мене най-голямото литературно събитие в прозата от 20 години насам.

— Вие виждате ли възможната обединителна линия на съсловието в това драматично за обществото ни време?

— Писането е подчертано индивидуална проява, там обединение не е възможно, но има цели с общонационално значение, които изискват обединените усилия на всички даровити хора в страната ни, които работят на попрището на културата. Главната от тези цели е да запазим нашата културна самобитност, да се спаси българската книга и изкуството ни от опитите да бъдат подменени с вносни полуфабрикати — филми, спектакли, песни, порнокнижнина и т.н.

— В плен ли сте на суетата?

— Аз съм си вече начесал крастата, наречена „суета“, на по-младите години. Суетата сега е последното нещо, което ме занимава.