Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Управителен съвет — сполуки и несполуки

Избраното на 26 ноември 1993 г. съюзно ръководство — председател и 20-членен УС — се оказа в едно почти безтегловно състояние. Опитите ни да бъде ръководството съдебно регистрирано не успяха. По същия начин бяха завършили и опитите на предишното ръководство начело с Георгиев. Нашите опоненти от основаното на 18.11.1994 г. [???] Сдружение на българските писатели оспорваше легитимността на Съюза ни и полагаше усилия да ни вземат не само името, но и имотите.

В съюзните канцеларии течеше предизвикана по сигнал на „Литфорум“ финансова ревизия, която завърши със заповед за внасяне в бюджета на държавата „незаконно получени наеми“ четири и половина милиона лева. Две пълни години продължиха процедурите по доказване по съдебен ред легитимността на Съюза и на неговото ръководство, докато с решение на Върховния съд този кризисен проблем беше най-сетне уреден. Постигнато беше и отменяването на начета от 4 милиона и половина. Това беше и един успех на ръководството, което даде незабавен и енергичен отпор на опитите за разграждането и разграбването на Съюза.

Новоизбраното ръководство пое кормилото на 26 ноември 1993 година. Оттогава до днес се е събирало общо 32 пъти, 14 пъти — през 1994 година, 10 — през 1995 г. и 8 — през 1996. Бюрото е имало общо 62 заседания. От избраните 21 човека в УС трима от тях внесоха на 20.IX.1994 г. писмено предложение в съда против исканата от Съюза регистрация и веднага напуснаха съвета. Това не се отрази на работата на УС, макар и в намален състав, той успя да се справи с възникналите пред него предвидени и непредвидени задачи.

Искрено благодаря на колегите за това сътрудничество, за похабеното време, старание и нерви. Мисля, че поне половината от досегашния УС би трябвало да остане и в следващия, за да се осъществи нужната приемственост. Недовършени останаха съвместните с другите творчески съюзи опити за поправка и размразяване на Закона за творческите фондове; за приемането на Закона за българския език; за прилагането на избирателен подход при данъчното облагане на книгата, приемането на Закона за закрила на детско-юношеската литература и т.н. Усилията за поправяне на пораженията, които нанесе извършената през последната петилетка саморазправа с българската култура, следва да продължат, включително усилията за оцеляване на малкия брой неприватизирани досега книжарници.

Особено важно е Съюзът да продължи участието си в пренареждането на ценностите в съвременната литература и в опазването от „разкулачване“ на литературното наследство. Решително трябва да се противопоставим на литературния тероризъм и разврат, на „разстрелването на икони“ и на „програмите“, които го обслужват.

Трябва да се даде най-сетне отпор и на текущите разпада процеси в езика ни, доколкото са се превърнали те в целенасочена политика на т.нар. масмедии: Ето затова е нужен и необходим Съюзът на българските писатели, освен за да съхранява организираната в него жива сила в едно драматично и за народа ни време. Виждате, че хиперинфлацията е вече започнала, масово фалират фирми, мъчно се печели от издателска дейност, така че не чакайте скоро светъл ден и час! Изключвам целенасочените усилия за нашето — нека да употребя най-меката дума „обезвредяване“ — от противостоящите ни сили. В такъв един момент; всяко разслабване на Съюза не е грях, не е предателство, а нещо много по-лошо — то е недопустимо лекомислие (да не си служа с думата „глупост“).

Спасението ни е в единението на съюза Това са в момента българските термопили, възпиращи кръстоносния поход срещу духовната ни самобитност. Странно ми изглеждат при това положение упреците, ЧЕ съюзното ръководство е било замесено в една „уродливо“ и дори „мръсна“ война. Още по-странни са отправните във вестника ни призиви за „единение“ със самоотцепилите се наши колеги от Сдружението. Явно, този проблем следва да се осветли, за да се разбере най-сетне мръсна война ли е да се отбраняваш от нападателите си ми наложена законна самоотбрана? Това означава да отговорим на въпроса кой всъщност извърши разлом в Съюза на писателите и какви са последиците от това?

Първият епизод от този разлом е, когато 13 членове на Съюза на българските писатели начело с Георги Мишев, Марко Ганчев, Любен Дилов, Атанас Свиленов, Георги Данаилов и др., обединени в „Клуб «Литературен форум»“, регистрират в съда на 20 юни 1991 г. заедно с фондация „Отворено общество“ дружество с ограничена отговорност „Литературен форум“ с основна цел „издаване на едноименния вестник“. От този момент отвлеченият „Форум“ се превръща, макар и неафиширано, в издание на фондация „Отворено общество“. 1991 е годината.

Следващият втори епизод от поляризацията на Съюза настъпва, когато ръководството на „приватизирания“ „Форум“ напуща съюзната сграда на ул. „А. Кънчев“ заедно с цялото имущество от картини, машини, килими и пр. на стойност 3,5 милиона и се установява с благосклонното съгласие на Министерството на културата на ул. „Княз Александър Батенберг“ 4. Това преселение, според едно публично изявление на главния редактор на „Форум“ станало „чрез помощта на благородни институции и фирми, които нямат нищо общо с литературата“. Едва ли е нужно да ви подсещам, че неназованата благородна институция е „Отворено общество“, фирмата — ДФ „Балкантурист“, която е точила по туй време зъби за варненските ни имоти.

Това е, дами и господа, началото на едностранното отцепване на групи наши колеги в самостоятелна, враждебна на Съюза формация. Враждебна, защото тя връчи вестника в ръцете на една благородна, но все пак чужда институция, превърна го в нейно оръдие и откри огън по българската литература и култура. Целта е размиването й във водопада на т.нар. „попкултура“ и подменяването на националното съзнание у младите в космополитично. Следващата, по-далечна цел — превръщането на страната ни в пазарен полигон с неопределено бъдеще.

Бързам да кажа: тази „инициатива“ не е нито на Марин Георгиев, нито на Атанас Свиленов или на стоящия над тях Радой Ралин. Нито дори на СДС, което по същото време имаше други много по-важни разправии, за да се занимава и с нашите. Отцепването на вестника ни не би било възможно без активната намеса на „Отворено общество“. Неслучайно тя в момента, според изявлението на Иван Теофилов в „Континент“ от 22 ноември т.г., осъществява издръжката на сдружението, раздава награди, финансира поетичните му десанти и осребрява издателските му инициативи.

Изводът е ясен: „Сдружението“ с неговия „Литературен форум“ са всъщност едно от подразделенията на фондацията. И това е действителната причина за нейната щедрост. Имам предвид, че тя брои 12 милиона за сградата с музея на Яворов, за да я предостави за безплатно ползване от „Форум“ и за канцеларии на сдружението. Има ли някой да вярва, че това ръсене на милиони е току-тъй, за бог да прости?

Знам, фондация „Отворено общество“ минава за филантропическа, че даренията са нейна същност. Но изглежда, че не е точно така, нейният основател е на друго мнение. „Филантропията не ни е присъща“ — казва той; „Нашата цивилизация е изградена върху преследването на личния интерес, а не върху грижата за другите.“ (Цитатът е от биографичния очерк за Джордж Сорос, озаглавен „Дарителят“, от Джеймс Джаксън. Поместен е в сп. „Тайм“ от 10.XI.1995 г.) Сорос не се занимава у нас с филантропия, а с делова работа по създаването на новото гражданско общество, която предполага заличаването на сварените у нас на 10.XI.1989 г. „традиционни в духовната ни сфера структури“, сред които е и Съюзът на българските писатели.

Не е вече тайна защо известни писатели, докато бяха още членове на Съюза ни, преминаха в ръководството на „Отворено общество“, порядъчно добре платени като членове на съвета на фондацията. Да сме наясно — нямам нищо против плащането и надплащането (всички имаме гърла), но около тези хора в съвета на фондацията закръжиха цяла дузина сателитни фигури, свързани с опитите за събарянето на Съюза, в това число за отвличането на „Форум“, блокиране на Закона за творческите фондове, отнемането на втората ни почивна станция във Варна и предизвикването през 1993 г. на финансова ревизия и т.н. и т.н.

Причинените от „Форум“ щети на българската литература са чиста „поръчкова“ задача. Такава задача бе и създаването на „Сдружението“ като алтернативен съюз. Уставът му е приет на 18.11.1994 [???] година и подписан от 27 души воглаве с Радой Ралин и, забележете: в него има изрична клауза (раздел II чл.2), която забранява към сдружението да се създават обособени като юридически личности поделения. Това ни подсети, че така би трябвало да е и в нашия устав, та през 1995 година есента го допълнихме с много оспорвания от сдруженците член 6. След регистрацията му на 12 май 1994 г., както стана вече дума, сдружението веднага предявява пред Министерския съвет претенция всичките имоти на тоталитарния СБП да бъдат актувани, т.е. предадени във владение. (Писмото е изведено на 6 юни 1994 г.). Подписано е от Любен Дилов.

Малко подир това ръководството на сдружението подава молба до съда от името на Съюза на писателите и само благодарение на енергичния от наша страна отпор съдът отказа да изпълни въпросната молба. На 20 септември 1994 г. обаче, когато се явихме на делото за регистрация пред едно от фирмените отделения на Софийски градски съд, както вече стана дума, сварихме депозирани към делото писмени заявления на трима от членовете на УС на Съюза — Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Петър Манолов — да не се уважава подадената от нае молба. И тя наистина, с решение от 27.IX.1994 година, не бе уважена. Съюзът остана нелегитимен, ръководството му — без регистрация, ръцете ни вързани. Тогава осъзнахме, че докато членовете на сдружението са и членове на Съюза, те винаги могат да го взривят, и прибягнахме до обезопасителната в нашия устав поправка. И тука ми се иска да прекъсна за момент и да попитам миротворците в нашия Съюз: господа, какво бихте ни посъветвали да правим, ако да бяхте на наше място? Да стоим със скръстени ръце или да отбиваме атаките на преследвачите ни, за което всъщност ни бяхте избрали на 26.XI.1993 г.

Ние избрахме войната, макар и мръсна, но заради вас — аз лично нямах никаква нужда от тази „война“. Лошото е само, че щетите от нея са невъзвратими: втората почивна станция във Варна отиде, макар че тя ни бе отстъпена „завинаги“. Стопи се съюзното имущество с още сто милиона. Удар след удар и всеки нов удар отцепваше не хиляди, а десетки милиони от съюзния бюджет. След всеки налет отчайващо осиромашавахме, особено след блокирането на ЗТФ. Питам отново: трябваше ли да противодействаме, или да се оставим да ни разграждат тухла по тухла.

Има и още една, чисто идейна и чисто вътрешна причина за произведения в Съюза на писателите разлом. Това е пълната несъвместимост между нас и сдруженците по отношение основните им цели и задачи. Нашият Съюз остана верен на задачите, залегнали в устава му още през 1914 година (не цитирам, а резюмирам), а именно: да подпомага развитието на българската литература, както и създадените с помощта на родния език духовни ценности, които са в основата на т.нар. „национална идентичност“. Сдруженците са за обратното. Доказателство е програмното есе на бившия председател на сдружението Любен Дилов, поместено във „Форум“ от 14 юли 1993 г. В него идеологът им оповести, че с нашия български език, с българската история и православието нямаме никакъв шанс да влезем в Европа. Всеки знае, че литературата се прави с помощта на езика, така че, обявявайки българския език за пречка към нашето поевропейчване, по-точно като, денационализиране, Дилов се отрече от цялата ни стара и нова литература!

Той оповести целта, останалото извърши „Форум“. От 20 май 1991 година, когато вестникът беше включен в пропагандната машина на „Отворено общество“, дори до този момент бившият орган на Съюза се труди неотстъпно, неуморно и без отдих за погребването на българската литература, за такова пренареждане на имената и ценностите в нея, че от социалния и националния й живец да не остане и следа. Филоксерата на космополитизма проникна в повечето учебници по литература, където числото на застъпените съвременни автори беше сведено до пет-шест имена. Евакуират се оттам патриарси като Вазов, Каравелов. Захари Стоянов, Ботев, отчасти Йовков и особено Елин Пелин, Емилиян Станев, Далчев и Дора Габе заради националния привкус в техните творби. Да не говоря за пълното пренебрежение към редица значителни и съвременни автори, които се заместват с нови „светила“ и нови „идоли“, вън от националната традиция, вън от голямата проза и поезия на български език. Стотици имена бяха на права бога затъпкани! Стотици заблуди — укорени, и клевети — изречени не само по адрес на литературата ни, на националното, на българина и България, но и към Априлското въстание и персонално към Ботев — да не говорим за разстреляния от упор „пролетарски поет“ Валцаров. На особен прицел е в последно време народът, обвиняван ту в „придобит идиотизъм“, ту в инфантилност и „кретенизъм“ и в какво ли още не. Повтаря се с ужасяваща прилика претопителния поход на фанариотите от втората половина на XIX век, когато бяха подложени на поголовно унищожение българският език и книгите, написани на същия език. С тая разлика, че тогава те се стремяха към елинизирането на българина, а сега — към космополитизирането му.

Ето водораздела! Онова, което противопостави едни български писатели на други. Нашият Съюз — на привързаното към „Отвореното общество“ „Сдружение“. Този водораздел е необходим за онези, които не искат да се откажат от българския език и българската литература. Това би означавало да се откажат от себе си. Да се отрекат всъщност от всичко, защото за писателя езикът и литературата са наистина всичко.

Би могло да ми се възрази дали сероизно вярвам, че има сила, която да се противопостави на уеднаквяването на света, на непреодолимото засега проникване в страната ни, в живота ни, в държавните институции и в културата ни на „Отвореното общество“. Зная, разбира се, че валякът, който универсиализира сега света с помощта на американската „попкултура“, не може да бъде възпрян дори от такива могъщи и със силна културна традиция държави като Япония, Германия, Франция и т.н. Да не говорим за по-малките като Гърция, Австрия и т.н. Но точно затова в тези държави се създават на едно по-високо образователно, културни, литературно, а и научно развитие охранителни, да ги наречем, зони, запазени периметри за съхраняване и обогатяване на традиционните им духовни ценности, свързани с националната им самобитност. Особено в сферата на литературата и образованието.

Средният човек е оставен да се забавлява както си иска — без друго никой не би могъл да му попречи на кой канал ще си прищрака радиото или телевизора. Но опре ли до книгите, до училището — нещата стават изведнъж много по-различни. Там пазителите на огъня са си осигурили неговото постоянно поддържане. Книгите имат данъчни облекчения, езикът ожесточено се брани, фолклорните ценности грижливо се кътат и т.н.; Ще ви приведа един живописен пример: в съседна Македония за поддържане на литературния живот — издания, писателски срещи, литературни четения и други — въпреки че и там има „Отворено общество“ — държавата харчи колкото нашето министерство за всички отрасли на културата. Докато за поддържане на литературния живот в страната у нас държавата не е изхарчила нито лев.

Ето за това става дума, че без дори да се противопоставяме на „Отворено общество“, ние имаме възможност да се самосъхраним чрез Съюза на писателите, където, така или иначе, е събрана голяма част от мозъчния потенциал на нацията. Имаме ли го този потенциал, литературната ни традиция няма да бъде прекъсната. Литературното наследство няма да бъде пропиляно, езикът няма да остане без защитници. Така се очертава основната ни задача в настъпилата за народа, а и за нас самите ледникова ера.

Немислимо е постигането на тази цел, ако Съюзът не беше запазен от насочените към него размивни и подривни влияния, които, уверявам ви, няма да престанат. Дори след едно „помирение“ с нашите колеги от сдружението. Ако то би се постигнало, то ние поради повеленията на техния устав не ще можем да гласуваме в техните събрания, но ако ние се откажем от член 6 на нашия устав — те ще имат това право и тогава едва ли би могъл някой да се съмнява, че то ще е краят на Съюза ни. Пък да ви кажа, и колегите от сдружението нямат сметка от изчезването на нашия съюз. В момента, в който ние изчезнем, ще отпадне и една от основните им функции — борбата им с нашия Съюз, и цената им ще спадне дори повече от тази на лева. По това, разбира се, може да се спори. Едно е безспорно, изчезне ли Съюзът ни, петстотинте негови членове ще останат без убежище и без защита. Малка част ще могат да проникнат (след съответното разкаяние) в сдружението. Още по-малка част могат да разчитат на милост — те са ни вече заклеймили като „бездарници“ и няма да имат сметка да пропиляват своите ресурси за хора със съмнителна, по тяхната преценка, дарба. Ние ще бъдем господари на положението, докато сме тука — в този, в нашия, във Вазовския съюз на българските писатели.

Да се съединим за неговото укрепване — това е единственият ни изход и единствена надежда.

в. „Български писател“ — 3–9.XII.1996 г.