Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Не се е родила още ръката, която ще строши този костелив орех — българина

— Как се чувства авторът на „Диви разкази“ днес? Мъжко или само диво е времето, в което живеем?

— Времето е просто „болно“. Време на основно преместване на всичките му „чаркове“ и отприщване на дълго сдържани или потискани нагони и натрупани болки. Но и не може да е иначе: срязана бе раната и сега за известно време ще тече гнойта. Не мисля, че има нещо „диво“ в това. Дивото, първичното са израз на здраве, сила и дори на излишък от сила. Мъжеството е също в упадък, това не е засега, добродетел нито в политиката, нито в печата, който би трябвало да дава пример на поведение. Половината вестници са прогизнали от храчки — може ли да се каже на това „печат“? Нито да ги бършеш, нито да ги миеш, нито да се правиш, че не виждаш.

— Какво ни дава и какво ни отнема това време?

— Най-хубавото на сегашното, пазарно да го наречем, време е, че ни отнема илюзиите за равенство, леснопостижима социална справедливост, за могъществото на колектива, за невинната по рождение човешка природа и пр. и пр. На истински годните да си пробият път в живота мисля, че разтоварването им от тези илюзии ще се отрази добре. А това, което новото време ни дава, то е случай да изпробваме силите си в т.нар. пазарна обстановка и да се види кой какво може.

— Николай Хайтов е в съзнанието ни като яростен и добре знаещ състоянието и проблемите защитник на родната природа. Отчаяхте ли се вече от тази неравна борба, та сега ви виждаме начело на движение за възраждане на българското земеделие?

— Борбата за опазване на родната природа, обстановката, в която се води, и резултатите от нея са наистина отчайващи поради една проста, но постоянна за нашата родна действителност причина: липсата на пари и извънредно ниското равнище на екологичната ни култура. Оздравяването на околна среда без пари просто не е възможно. Сметищата нарастват, купищата растат, миазмите постепенно отравят подпочвените води, натравянето на почвите е почти невъзвратимо, а едновременно с това се усилва съхненето на горите в България и приема епидемични размери (имам предвид особено дъбовите гори в Русенско и иглолистните в Среднородопието). От друга страна, за какво опазване на природата можем да говорим, когато гръбнакът на тази природа — горите, е подложен на страхотни нестихващи удари: корупцията в горите е взела невиждани досега размери — изсичат се най-елитните дървета и топли-топли заминават за Турция и Гърция. Неколцината лесничеи, които се опитаха да дадат отпор, бяха буквално издухани от местата им. Сега в Ракитово например се разиграва драмата на един твърдолинеен в службата си мъж — инж. Метанов, който успя да се противопостави на контрабандистите. Вместо да бъде поощрен и награден за това, една чрезвичайна комисия се опитва сега с какви ли не средства да го освободи от патриотичните му старания. Изобщо осиромашаването и постепенното ни опартизаняване прави борбата за опазването на природата отчайващо трудна.

— Има ли промяна в позицията ви на гражданин и човек?

— От 30 години насам светоусещането ми на гражданин и човек не е претърпяло почти никаква промяна. То си личи по книгите ми, който би искал, може да провери това, което казвам. „Моите“ проблеми са си все същите: оцеляването на българщината, на природата, на езика и пр. — проблемите, за които съм се борил, а и сега продължавам да го върша по същия начин, с тая разлика, че тази борба се губи в хаоса и не събужда никакви надежди.

— Индивидуалист ли е, „опак човек“ ли е българинът? На какво може да се разчита при нашите условия — само на себе си или и на сдружаване помежду си?

— За българина в никакъв случай не може да се каже, че е изобщо „опак“. Той е практик, иначе казано, „реалист“, „прагматик“, особено и преди всичко селянинът, който се блъска със земята и това държи на равнище умственото му развитие и приспособимост към живота. Животът на българина е бил винаги особено тежък, затова занаятчията се е обединявал в „еснафи“, а земеделецът — в родови задруги и това не е било кой знае кога, а дори до началото на този век. Все в началото на века идват кооперациите — кредитните, производствените и пр. В родното ми село Яврово потребителната кооперация се открива 1908 година! Разцветът на кооперативното дело преди 1944 година в България е една от най-високите атестации за вродената интелигентност на българина. За съжаление деспотичният социализъм не можа да изтърпи кооперациите: едни от тях закри, други принуди към „самозакриване“, трети доведе до такова изтощение, че те загубиха всичките си ресурси, четвърти „национализира“ и т.н., и сега, когато виждам хора, които отново надигат вой срещу кооперациите, разбирам, че като нашата българска неразбория едва ли ще се намери втора в света. С две думи казано: не знам какво ще прави българинът, но мога като селянин да кажа за селяните, че сдружаването им е просто неизбежно, ако не искат да станат играчка на бушуващите комерсиални, пазарни, наречете ги каквито искате, сили и стихии.

— Кои са според вас опорните точки в българския живот и българската душевност, които могат да ни помогнат в тия трудни времена?

— Най-важното за българина сега е повече да не изглупява. Да се опре на собствения разум — нали затова носи глава на раменете си. Той е по природа недоверчив, трябва да е според мен отсега още по-недоверчив към всички и всичко. Като гледам какви тумби от политически въжеиграчи около него се въртят все в името на Неговите интереси — косата ми се изправя. След Българската национална телевизия мисля, че за българина сега най-голяма опасност представляват кохортите от нови, мустакати демагози, които с умилително старание започнаха да се грижат за доброто на горкия български народ.

— Историята показва, че в трудни времена нациите се консолидират, сплотяват. При нас за съжаление сега се наблюдава обратното. Как мислите — на какво се дължи? И докъде може да ни доведе?

— В трудни времена е вярно, че нациите се сплотяват, или иначе казано — „консолидират“, но не забравяйте, че ние не сме англичани, пък ако щете и гърци. През последните десетилетия устоите на нацията, коренящи се в националното самочувствие на българина бяха много сериозно подровени и на мястото им всаден под формата на „интернационализма“ — един много опасен нихилизъм. Този нихилизъм сега може да ни изяде главите, щом като в момента думата национализъм спада към мръсните думи, които малцина смеят гласно да изразяват. Ето на каква основа идват раздорите, „цепеничарството“ и пр, да не говорим за центробежните сили, които съзнателно подпомагат този вид присъщи на демокрацията уж процеси.

— Националният нихилизъм като явление е познат в историята на обществото. Как бихте охарактеризирали нашия днес? Има ли нещо ново в неговите причини и прояви сега?

— Националният нихилизъм не е нещо ново в нашата действителност. Богомилството, макар да не е местно изобретение, процъфтява неслучайно в България. Да не гадаем дали е това славянска, българска, хунска или друга черта, но редно е да се каже, че ние сме я проявявали неведнъж по време например на фанариотската експанзия, когато цели градове се бяха — и то с удоволствие — погърчили. Изобщо ние сме много склонни да се потурчваме, порусначваме, поамериканчваме и т.н. (Говоря за по-образованите прослойки в страната. Селянинът е по-неуязвим.) Такъв нихилизъм, какъвто сега ни е затресъл обаче, струва ми се, не е било. Неслучайно всеки втори българин или е вече побягнал, или се кани да бяга от България, а и самата дума „България“ произнасяме с явно стеснение даже по официалните тържества и приеми. Какво ще излезе от това — не смея да пророкувам.

— Езикът е бил наша опора през петвековното турско робство. Тогава как ще обясните и оцените сегашни прояви сред помашкото население някои да се определят като турци, да желаят да изучават турски език?

— Първо, не отговаря на истината, че по-голямата част от българите-мохамедани в Родопите са се определяли като „турци“ въпреки натиска, на който са очевидно подложени, както се казва „тайном образом“. В Среднородопието голяма част са се записали като българи, други като „българи мохамедани“, „българи мюсюлмани“, някои (като например Бабяшка община като „мохамедани“ — нито българи, нито турци, което е също знаменателно). Една част, особено в Западните Родопи, са се писали „турци“. Не твърдя, че това е станало само под натиск, но не бива да се подценява в случая специфичната за момента политическа обстановка. Въпреки всичко мисля, че не повече от 1/3 от българите мохамедани са се писали „турци“. Не забравяйте, че български министър на просветата даде зелена улица за изучаване на турския език от българите мохамедани като „майчин“. Жалко, че този ексминистър (проф. д-р Николай Василев) е родопчанин. Така че не се сърдете нито на турците, нито на българите мохамедани, а на родните наши властогонци и нови еничари.

— Една от основните ваши теми и търсения е Левски. Нека да не се връщаме към грозните прояви на някои „демократи“ пред паметника му навръх 120-годишнината от обесването му. Но не мога да не ви запитам: приближаваме ли се или се отдалечаваме от Апостола сега?

— Ту се приближаваме, ту се отдалечаваме. Приближаваме се, когато ни трябва да си го прикърпим към знамето и да извлечем от това някакво предимство, и веднага се разграничаваме от него, щом опре да следваме неговия пример и завети. Или да кажем истината за гроба му, истината за предаването му и т.н. За какво „отношение“ към Апостола може да става дума, когато още не смеем да сложим лика му на новоотпечатаннте банкноти? Та кое по-добре може да символизира България в момента от всепризнатия, с нищо неопетнения национален герой Васил Левски? Нямам нищо против иконописците и книжарите възрожденци, против писателите и поетите (ликът на Вазов много навреме беше използван), но Левски остана да чака… И защо най-официалните лица по време на посветените му тържества все повече оредяват? (В Карлово тази година най-високият по ранг присъстващ беше директор на музей?)

— Съдбата на Апостола повдига и един несекващ въпрос в нашата история — за предателството. Към друг човек. Към една кауза. Към идея. Ако щете — и към себе си. Като наблюдавате съвременната действителност — с тези непрестанни отричания от идеи и принадлежност, с люшканията насам и натам — не мислите ли, че тази тема е актуална и сега?

— Темата за предателството е винаги била за българина „актуална“, но по-парлива от сега мисля, че никога не е била.

— Оптимист ли сте, когато си мислите за българската природа и българското общество?

— Не ми се вярва погромът върху българската природа да бъде обуздан, освен ако се случи чудо. Чудото — политическите сили да се откажат от вместването си в българската гора и да я използват за своите противоборства и машинации. А това би било наистина едно щастливо чудо. Що се отнася до българското общество — ако е дума за народа като цяло, вярвам, че не се е родила все още ръката, която ще строши този костелив орех… Въпреки че орехчето изглежда като лешник.

в. „Земя“, бр. 60 (678) — 29. III. 1993 г.