Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Всяка бълха вдига скандал, за да си продава книгите

— С какво искате гилдията да започни двата ви мандата като шеф на СБП?

— Главно с това, че предотвратих затриването на съюза. Към средата на 1993 г. съдът отказа съдебното му регистриране и дори до края на следващата година той остана „вън от правния мир“, както юристите се изразяват. Точно тогава шепа отцепници, тайно регистрирали свое отделно „сдружение“, поискаха от Министерския съвет да ги въведе във владение на нашите, на съюзните имоти. Аз обаче успях да извоювам регистрацията на съюза чрез Върховния съд и предвардих заграбването на имотите ни — девет на брой по онова време, оценени за 2,5 милиарда лв. от старите пари. Сега оставям 11 и всичките узаконени. Лошото е, че реституцията ни отне собственост, в която съюзът беше вложил стотици милиони и това беше голям удар.

— В тази битка за имоти в гилдията намират и най-големия ви грях — промяната на устава на СБП, която накара писателите да избират — в „съюза“ или в „Сдружението“, при общите имоти или не…

— Разцеплението на писателите не е моя заслуга, както стана вече дума. Това е една злонамерена лъжа. Тайното отцепване на няколко души от съюза поставя началото на сегашното, Соросовото „Сдружение“. Това става на 20 юни 1991 г., по установения съдебен ред, цели две и половина години преди моето избиране за председател. Вижте ето това документче и се убедете. Дори до пролетта на 1994 г. аз не съм подозирал, че има „Сдружение български писатели“ и че то е подало заявление до Градския съд да им бъде дадено нашето име — „Съюз на българските писатели“, за да ни приберат имотите. Видя се, че много трябва да се пазим от отцепниците и тогава се наложи да въведем в устава член 6 — най-добрата ми идея от 6 години насам, ако трябва да бъдем точни…

— С това ли се гордеете най-много от председателството ви?

— С това, че работих 6 години за Бог да прости (150 лева месечна заплата), без да намали това енергията ми за постигане на главната цел: запазването на един писателски съюз, предназначен да съхранява националните традиции в литературата, езика и да гради чрез тях народностната ни самоличност, или както е прието да се казва — идентичност.

— От какво се срамувате?

— Срамувам се, че проявих миломайковщина и оставих безнаказани опитите на шепа властогонци и клеветници да взривяват съюза отвътре. Този троянски кон ще отвори много беди на съюза ни, ако не бъде натирен вън от крепостта.

— Говори се, че няма пълно единодушие във вашия сегашен екип по въпроса за разделянето.

— Искам да кажа, че битката за чл.6 ще дава тон и на битката за новия председател.

— А „сдружението“ има ли свои кандидати?

— Разбира се: това са всички наши членове, които са уж за „обединението“ на двете писателски общности. Но за всички тях тепърва ще научим на самото събрание…

— Ако знаехте при избора ви през 1993 г. колко критики от гилдията ще отнесете — бихте ли се нагърбили с ръководството на СБП?

— Нямаше сила, нито заплаха да ме спре, когато се уверих, че съюзът, на когото Вазов е бил някога председател, е увиснал на косъм. Пък и друго: на мене в живота ми слади само онова, което съм го извоювал в борба. Що се отнася до „критиките на гилдията“, трима, пет, десет души все още не са „гилдия“, а точно толкова бяха викачите срещу мен. Мене викането не ме смущава, нито козните, нито плюнките — аз идвам от гората, където са ме кастрили с брадва. То един Левски са го били натопили с помия до брадата, та аз ли да очаквам милост?

— В мемоарната ви книга има страници, в които нищите тези конфликти?

— Има достатъчно страници, но без да се занимавам с дребосъците и графоманите, които очакват да бъдат по този начин популяризирани. Всяка литературна бълха сега вдига скандал, за да й се продават книгите. Моята програма за в бъдеще е да си шлифовам ръкописа на „През сито и решето“, така че „да пейне“, както казваше някога чичо ми Рангел. Още не съм си наситил крастата за писане.

— Извън гилдията се възмущават от такова пълноводие на писатели, след като няма ни една книга, която да е станала хит на десетилетието. Защо за тези години не се появиха новите „Диви разкази“, или „Време разделно“, или пък новата „Хайка за вълци“?…

— Има едно нещо в литературата, което се нарича отлежаване. Необходима е дистанция във времето, за да може събития, което се е случило сега, да ферментира и да се превърне в обект или предмет на художественото произведение. Казвали са го писатели като Толстой и други гиганти на световната словесност. Това десетилетие ни връхлетя като гръмотевица. Всички са попадали под дървото и се ослушват дали няма да греене следващата и тогава да се изправят. В такъв момент на всеобщ стрес не може да се родят големи художествени платна — романи, повести, дори разкази. По-скоро такова нещо може да се появи в поезията, понеже на поетите кибритът е по-сух, по-интуитивни са и може от днес за утре да се напише стихотворението.

— Докога ще продължава тая ферментация?

— Едно десетилетие е малко, едно поколение е много по средата е истината.

— Но така се затрива и обезмисля едно поколение е литературата!

— Е, да. Лошо е изобщо стечението на обстоятелствата около българската книга. Някога аз съм имал тиражи по 100 000, и то за първо издание — на „Петко войвода“, „Хайдути“. Сега като ми кажат 1000 бройки, си хвърлям шапката.

в. „Труд“ — 9X1999 г.