Николай Хайтов
Троянските коне в България (44) (Книга първа)

Утре ще жънем това, което днес ни посее телевизията

Жалко е, че държавните институции — открито и безсрамно — се включиха в кръстоносния поход срещу българщината.

Няма съмнение, че националното самочувствие на българина сега е необикновено ниско. Навярно няма в света народ с по-ниско самочувствие. Според някои социологически изследвания от родолюбиви чувства в страната се вълнуват (в някаква степен) само около 6%. Но и без въпросните изследвания многобройни други факти, явления и процеси подсказват, че и този процент не е достатъчно стабилен. Стопяването на родолюбието на българина не стана изведнъж. До 9 септември 1944 г. би могло да се каже, че то беше нормално, ако се съди по доблестното му поведение през четирите водени след Освобождението войни. След това обаче и особено след 1948 г. когато елементарното родолюбие беше заклеймено като „великобългарски шовинизъм“ — започна преследването и претопяването на българското родолюбие в името на една по-висока за времето цел — социалистическия интернационализъм. Видя се краят на тази цел, но враждебното отношение към национализма не мръдна. Напротив: почти без никаква пауза продължи неговото още по-системно „разчистване“, както стана дума в някои публикувани под тази рубрика в „168 часа“ изявления и статии. В тези материали бяха посочени и някои от причините за водения в момента кръстоносен поход срещу българското родолюбие (национализма), и в крайна сметка — срещу българщината. Назовани бяха и някои държавни институции, които се включиха — откровено и безсрамно — в този поход като например Министерството на образованието, електронните масмедии и пр.

Приведени бяха и доказателства, но освен една-две кратки лъжи по телевизията (пр повод евакуирането на Вазов и 3. Стоянов от учебниците) никой от засегнатите не сметна за нужно да излезе с какъвто и да било отговор.

Възможно ли е изобщо да се възстанови родолюбието у българина и да заеме то своето опразнено засега място в неговото задръстено с всякакви вносни боклуци съзнание?

Да почнем от родолюбието някога, когато българският народ бе все още селски. Тогава той живееше върху една своя земя, която олицетворяваше бащинията (Отечеството) и беше готов да я брани със зъби и нокти. След загубването на собствеността върху земята, някак неусетно излиня и връзката на селянина с Отечеството. Той нямаше над какво да заляга. Какво да брани. Тази грижа премина само върху държавата. Сега се връща земята, но изстиналите към нея, свързани с родолюбието чувства не се завръщат.

Второ, на времето България имаше, по всеобщо признание, едно от най-добрите училища в Европа, а и най-добрите учители, които поддържаха с помощта на историята и литературата едно отмерено, без афектации, но винаги достатъчно високо и здравословно за държавата ниво на патриотизма.

Нито училището го има сега, нито онзи свободни ваятели на детската душа. Учителите бяха увредени от едно самоцелно, абстрактно, филологическо, университетско образование, а осакатеното след много реформи училище се превърна в играчка на сменящите се „идеологии“, на тъмните политически сили и сметки.

За повдигане националното самочувствие на младите не може да се разчита и на семейството, защото повечето родители сами са го вече загубили и се нуждаят от превъзпитание. Не може и на армията да се надяваме нещичко да промени към добро у постъпващите в нея млади хора, защото публично бе обявено, че там ще се води борба за изкореняването на национализма. И така: всички традиционни „механизми“ за възстановяване родолюбието са или закрити, или повредени или най-сетне — пречукани. Кое ни остава?

Остава ни един нетрадиционен източник — всемогъщата за добро или лошо телевизия, която се вмъкна в живота на българина през шестдесетте години и го впримчи така в меките си лапи, че той е вече изцяло неин. Стана ясно, че каквото Телевизията посее върху буренясалата българска нива — това ще жънем утре и вдруги ден. Ако по някакво чудо и училището, и казармата бъдат оздравени и приспособени към едно национално по дух възпитание, но телевизията продължава да противодейства — никакъв напредък не може да се постигне за възстановяване националното самочувствие и самосъзнание на българина. Едно от малкото чудеса, които съм видял в живота си, е в едно кърджалийско училище. Освободени от час, турчетата като порой се изсипаха навън от училищната сграда, пеейки „Петко льо, капитанино“ — мелодия от току-що прожектирания филм. Тогава за пръв път почувствувах каква преобразяваща сила е Телевизията. Но ето тази същата преобразяваща човека телевизия не само че не способства сега за възстановяването на националното самочувствие на българина, но върши тъкмо обратното — гледаме я всички и знаем как. Вече е доказано, че дори в страните с най-отлежали политически нрави изборните битки се печелят не от политиците или полицията, а от телевизията. При наличието на тази ужасно всемогъща сила изводите са от ясни по-ясни: ако се заеме някой някога да възстановява патриотизма на българина и да навакса нанесените върху него съкрушителни удари, нека да не си прави илюзията, че може да го направи без синия екран, който всяка вечер преорава душите на тримилионната телеаудитория. Телевизията трябва да стане истински национална, както е в Гърция, Япония и в повечето напредващи или напреднали държави. При едно съсипано българско училище това е решаващият инструмент за духовно оцеляване. Така че ако сме вече протекторат — всичко в телевизията ще си остане както е сега. Ако пък се окаже, че нашата държавност е все още жива, и това ще излезе на синия екран и тогава ще знаем, че не всичко е проиграно и загубено.