Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Истинския живот е животът сред природата

— Два синода, два писателски съюза, два съюза на журналистите… Това според вас разрушителен процес ли е или по този начин българите доказват, че не са еднопанелни?

— Роенето на писателските съюзи не е български патент. Има страни от бившия соцлагер, в които въпросните съюзи са по пет-шест. Стигат дори до девет (в Русия). Това показва, че явлението е циклонално и несъмнено разрушително. И то не е толкова важно, страшното е, че само у нас се разцепи църквата. Двама патриарси — къде сее чуло и видяло и защо? Църквата беше традиционна опора на българската държавност и националност. Събаряш тази опора и подобните й духовни стожери, каквито са езикът и литературата, и ето ти охлювът гол. Настъпваш го с единия си пръст и го размазваш. Може сравнението да не е много сполучливо, но е вярно.

— Духовността е спасила българина през вековете. Сега, когато тя ерозира, кое ще спаси България?

— Може да я спаси запазването и обогатяването на нашата самоличност, национална култура и морал. А на първо място — запазването на езика ни. Само това. Траките са били, сега ги няма. Защо? Защото не са имали писменост. Толкова е просто, че няма накъде! И не са могли да си създадат азбука и са се претопили. И при нас вещата вървят натам. Ако посегателствата върху езика ни продължат да се засилват, напълно е възможно той да бъде заменен с друг. Можем да пеем американски песни, да се храним с американски сандвичи, да влизаме и излизаме от НАТО, да владеем по три чужди езика и пак ще си останем българи, ако съхраним майчиния си език. Това е реалната граница между народността и нищото. И затова сега езикът ни е на прицел и се правят опити за унищожението му. Неслучайнно се намериха езиковеди и писатели, които надават вой за подмяната му с някой от големите езици. Черно на бяло това го написа в лекциите си проф. Мирослав Янакиев, а през 1993 година го повтори писателят Любен Дилов на страниците на „Литературен форум“. Интересното е, че никъде досега, в нито една държава не са се появявали такива налудничави идеи, и то от средите на хората на перото. Не е изключено някоя от тих да се осъществят, ако не срещнат нужния отпор. То се вижда с просто око: минете по ул. „Витоша“ и ще забележите, че 3/4 от табелите са на латиница. Със същия хъс и увлечение това се върши във всички по-големи градове у нас. Да не говорим за печата, медиите и учебниците, които бият рекорд Удавени са в чуждици. Немарата към езика ни е наша стара привичка, но сега вече не става дума за немара, а за неговото безцеремонно преследване.

— Твърдите, че някой умишлено убива езика ни?

— Разбира се, че е умишлено програмирано. Не е тайна, че има външни, а вече и вътрешни сили, на които е твърде изгодно България да изчезне. И защо за това нещо да се хабят патрони и барут? Да се трещи и гърми, когато има нови тихи, кротки и благочинни способи за овладяване на „пазарните пространства“? Като се забърше културната и езикът на заварените на въпросните пространства аборигени — край. Ставаме поданици на Световната банка и Международния валутен фонд. Като всички останали страни от т.нар. „трети свят“. Това е то новия интернационализъм — космополитизъм, уеднаквяването на света по една матрица.

— Месии като Левски се явяват в изключителни моменти от живота на една нация. Дали не настъпва времето за идването на нов Левски?

— Ако Левски би се появил сега, съдбата му ще е много по-горчива от някога, когато си играеше на котка и мишка с турските заптии, а предателите се брояха на пръсти. Помислете си с колко партии би трябвало сега да съгласува своите „предначертания“, какви сили явно и тайно ще го препъват и предават на всяка крачка. И при този обезверен народ, който не признава ни Бог, ни Отечество, при доларовата проказа, която мачка съвести и брони. Ще му се смеят! Че защо ще пътува от град на град, като България сега е свободна? Дори в новия учебник по история пише, че турско робство никога не е имало у нас. Отричат и Априлското въстание. Надявам се забелязвате, че „националист“, т.е. родолюбец, е вече оскърбително понятие… А никой не държи сметка за това, че в момента няма по-големи националисти от американците. Те сядат и стават с Америка. Онзи ден слушах една реч на Бил Клинтън пред военни и той каза: „Америка граничи само с небето“! Разбирате ли какво значи това? Световна империя, без граници, бъдеща първа световна сила. И това не е от вчера, а от 200 години насам. Ако се появи нов Левски, той трябва да ратува не само против мутрите, а за оцеляването на тая държава, защото тя се разкапва пред очите ни. След рекета идва безначалието и хаосът, възможността хора да грабят и убиват други хора. И край няма. Един виден български писател, който получава заплатата си в долари, наскоро обяви отвращението си към думата „българщина“. Сега идеалът е не свободата, а парата. На тоя господ сега всичко се кланя.

— Казвате, че на власт сега е „Златният телец“. А кой е вашият господ?

— Собствената ми съвест. Така съм в мир със себе си, а това за мен е първа необходимост. Повече от хляба, от всички страсти, власти и блага.

— Ако можете да създадете застрахователна компания, какво ценно в България и българите бихте застраховали?

— Добротата — най-ценното нещо. Човек трябва вече да я търси с фенера на Диоген. Толкова са редки, епизодични и случайни проявленията на доброта у нас. Да направиш за някой нещо, хем така, от доброта, за да му помогнеш, заради черните му очи. Това е най-дефицитното в живота ни сега. Ще каже някой — „Не е така, има спонсори, спомоществователи.“ Не. В този океан от бедност, мъка и страдания даже и хората, които дават подаяния, го правят с някаква цел. Време е обаче хората да знаят какво е всъщност живота, каква е цената на щастието, може ли или не може без идеали и какви да бъдат те. Но това става все по-невъзможно, защото има една мощна преграда пред тази истина — електронните и други масмедии, работещи под диктовката на парата. Масата трябва да е стадо, да си кротува, да я стрижат и доят, но да си въобразява, че живее в най-славната, благополучна и демократична епоха, каквато е имало досега на света.

— Нищо ли не е останало от вечните ценности на старите българи, на хората, които описвате във вашите разкази?

— Трудно е да се каже, че нищо не се е съхранило. Но то е унизително, отчайващо малко. Настъпи един вандализъм, какъвто не е имало и преди хиляда години. Разпалени са всички инстинкти и нагони.

— Сега сте председател на Съюза на писателите, заемали сте и заемате все отговорни длъжности, не ви ли омръзна? Не ви ли се иска понякога пак да нарамите чифтето и да се върнете в гората като безгрижен лесничей?

— Ако бих могъл да се върна, бих го сторил, но връщането е илюзия. Колелото на живота няма обратен ход. Осем години бях лесничей. Най-хубаво от всичко беше, че бях в гората. Нямаше пушеци, воня и сметища. Бях в Родопите, в Персенското горско стопанство, после на Доспат, в Сапарева баня, до Рилските езера. Най-хубавата природа на България. След туй се върнах в Радомир и там, завърши моята служба. Тъжна беше раздялата ми с природата и гората. Най-голямата раздяла в живота ми… Истинският си живот живях тогава. Останалото време е съсипано време.

— Смятате, че е вече невъзможно връщането към природата?

— Възможно е понякога. Правя го всяка година през летните месеци, но е невъзможно да се върнат вярата, надеждите, илюзиите. Вярата, че Светът ще се оправи, че върви към по-добре, че истината е по-силна от лъжата, а Правдата все някога ще пречупи гръбнака на кривдата.

— Като погледнете години назад, кой е най-хубавият спомен от детството ви?

— Свободата! Да не те търси никой от сутринта докато се върнеш. Нищо не те спира, нямаш ограничения. С двамата ми братя пасяхме кравите, козите. Скитахме из гората, гледахме орлите, като огладнеехме беряхме грозде, круши. Невероятна свобода. Това си остава най-сладкото нещо, което съм преживял. В град не бях ходил до 14-годишен. След завършването на прогимназията в родното ми село Яврово заминах за Пловдив. И когато след деветмесечно чиракуване в един колониален магазин се откопчих една нощ, осъмнах призори в края на града на път за домилялото ми родно село. Бях като диво пиле в кафез. Счупих кафеза, излетях и се почувствах свободен. Усещането беше толкова блажено, че до смъртта си няма да го забравя. Това може да го разбере само човек, който е бил някога свободен. Подобни чувства имах и като лесничей. Едно е да седнеш в канцелария веднага след университета, друго е канцелария да ти е цялата гора. Можеш да ходиш по цели дни — ти си в района си. Такава свобода в друга професия няма. Оттогава имам комплекси и нагони към този вид свобода.

в. „Куриер 5“ — 19.VII.1996 г.