Николай Хайтов
Троянските коне в България (67) (Книга първа)

В културата е самоличността на всеки народ!

— Г-н Хайтов, нека започнем разговора с лични въпроси. Вие сте зодия Дева. Вярвате ли в зодии? В сънища? В извънземни?…

— Аз вярвам в пророческите сънища. Можете после да попитате жена ми, без да сме се договорили. Тя ще Ви каже, че има един сън, един и същ, когато го сънувам, си отбелязвам и й казвам: „Ето, след два дни ще се случат поредните ми големи неприятности.“ Никога досега не се е разминавало! Ни-ко-га. Няма да Ви кажа сънят какъв е, за да не го предизвикам, дано да не се появява… Но аз съм абсолютно убеден, че има пророчески сънища — колко години едно и също нещо се повтаря… Извънземни Ами сигурно има. Не може човек да бъде толкова самомнителен, да си представи, че в безкрайния Космос животът му е единствен, само на Земята. Вярвам и в зодиите. Например като гледам близнаците — един, двама, трима, четирима… Ами те са като зайци — толкова си приличат. Космосът влияе върху нас по един невероятен начин.

— И каква е Вашата зодия Дева според Вашето определение? Мъжествени мъже и женствени жени?

— (Ха-ха)… За жените знам по-малко. Да не хваля мъжете Деви, но са устойчиви! Балансирани. Поне тези, които познавам. Имат захапка на булдог.

— Разкажете за семейството си, за децата си. Сега мнозина видни българи изпратиха децата си в чужбина…

— Съпругата ми е известна преводачка от английски език („Клавдий“, Рей Бредбъри — „Вино от глухарчета“), трийсет-четирийсет заглавия на най-добри книги… Тя си се води със своята фамилия — Жени Божилова. Има си собствен байрак, и с право. Тя отгледа моите двама синове. Единият е архитект, другият — скулптор. Справят се добре, без да прибягват до държавна работа. Тук са, в България. Работят юнашки.

— Съюзът на българските писатели много се оживи в последните месец, след като поехте кръста на председателството му. Всички казват, че сте делови човек. И все пак, след като е минало известно време от избора Ви, как носите кръста?

— Има и спортен момент в работата ми: едно нещо, което е развалено, да го поправиш и да го вдигнеш на крака! Това спортно чувство ми е в природата. Обичам такива работи. А човек може да провери своите качества, когато нещата са… объркани. (Смях).

— В уводната статия на първия брой на вестник „Български писател“, органа на СБП, казваше: „… И където имаше някакъв ред, движение и творчество, сега е хаос и мъртвило.“ Не е ли крайно песимистично?

— Не, не, трябва да гледаме истината в очите! Вижте какво става с езика особено! Започна от улица „Витошка“ в София. Броили сме — обсипаха я с надписи на нови фирми: 92 процента от надпиехте — на латиница, само 8 процента — на български език! Оттам тръгна по градовете. Оня ден гледам в Търговище — същото. По селата даже пишат с латиница, макар че почти няма кой да го чете… Наименованията на стоките… И е пряко свързано с унищожаването на икономиката ни. Български стоки не се правят почти никъде. Днес търсих лимонада, сирене… Няма! Всичко почти, което се продава в момента, е вносно! Но въпросът с културата е по-важен за българската нация.

И най-зле е с езика! Защото езикът е тънката връвчица, на която се крепи нашата народност. Езикът е в основата на литературата, тя — в основата на културата, културата е в основата на самоличността на всеки народ на този свят!!! Един народ има място под слънцето само когато има свое лице, своя собствена култура!

— Струва ми се, че всеки добър български писател има своите читатели, но те не са накуп, например в столицата, а са пръснати. Какво ще направи по този генерален въпрос СБП? А за периодиката си — списание „Пламък“, в. „Български писател“?

— Надявам се вестника да го има в павилионите на РП. Но това е периодиката. А книгата! На книгата й удариха секирата! Вече стотици хора на „сергиен принцип“ се занимават с това. Повечето не искат българските книги. Искат бърза печалба, за няколко дни, от порнографска и криминална литература. И на българската книга й хлопнаха ковчега. А излизат хубави книги! Но няма да ги видиш никъде по пазара. Книгата трябва да стои поне месец, да я има. Читателят не ходи всеки ден за книги. Какво правим? Поискахме от столичната голяма община едно площадче — „Райко Даскалов“ — да направим книжна борса. Там ще се продават само български книги. Имаме според нас добра идея как точно да го направим. Ами като не стига българската книга до младежта десет години, след това трудно вече можеш да вържеш тази скъсана връзка.

— Г-н Хайтов като заговорихме за чужди книги и моди, не се ли люшка характерът на българина от велико самочувствие до пълно самоунижение и оттам — подражание?

— Ние трябва да си кажем: — българинът има хубави качества — любознателен, работлив, може всичко да направи, умение да се съхрани… Но тези качества той проявява вън от България! Къде има българи, живеещи в чужди страни, все са най-отпред! Изобретателни, чевръсти. Така е — бил съм в много страни. Но тук, в България, има едно явление, което не мога да си обясня и което не е характерно за никоя друга балканска държава, била тя славянска, или не. Например не съм забелязал сърби-екскурзианти да крият своята народност. А българите крият. Едно ниско самочувствие, просто под нулата.

Това ме е смайвало и не от вчера. Единственото обяснение е може би в това, че има непрекъснато хора, които твърдят: българите са предатели, предадоха Левски, Бенковски… Чисти глупости, които подбиват самочувствието ни. Да не говорим за другите, новите, дето ходят по света да твърдят, че ние сме се опитали да застреляме папата. Италианците казват „не“, нашичките — „да“?! В учебниците по история, май от 50 години (и най-чудно е, че това продължава и сега в най-новите издания), няма нито една война, водена от България, за която да се твърди, че е например обединителна. Всичките са окачествени като завоевателни, като прищевки на царе и властимащи. Включително Балканската война, не се учудвайте! Всичко се прави, за да се унижи българинът, да се убие самочувствието на този народ, да се изкара така, от някаква по-особена — в лошия смисъл — порода!

— Има ли време да пише Николай Хайтов и ако да — какво?

— Разбрал съм, че не може едновременно да пишеш и да управляваш едно разбито имущество.

— Значи Вие се жертвате за всички други писатели?

— … Аз не се жертвам. На мен ми прави удоволствие да мога това, което поколението писатели (нашият съюз е от 1913 година) са събирали, да го съхраня. Купували са, трупали са по мъничко, по мъничко. Не искам да се разпилее. Все едно кой ще дойде утре председател на съюза. Може да дойдат тия, които днес се наричат алтернативни. Е, нека дойдат. Но да изкарват, че била ни давала тоталитарната държава! Аз бях председател на фонда и съм свидетел, че не са дали на СБП нито стотинка! Поне от 1972 г. го гарантирам. Имахме отчисления от всички излизащи книги. Имахме издателство с два и половина милиона годишна печалба, което днес би означавало 50 милиона!

Имуществото трябва да бъде на този, който го е придобил. В случая на писателите. Не да е „богат“ Хайтов, а да имаме някаква малка основа за тежките ни времена… Ето тази станция във Варна е правена през 1961 г. със съюзни пари. Никой нито стотинка не ни е дарил!

— Днешното време ще има ли поне един капитан Петко войвода? Питам точно за него, защото и името му, и първото издание на книгата Ви за него са свързани с Варна.

— Аз съм убеден, че когато на този народ му трябва Стамболов, или Бенковски, или капитан Петко той ще си го роди.