Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Духовна крепост на България

— С какво чувство посрещате 85-годишнината от основаването на СБП?

— С радостно чувство, разбира се. То идва и от това, че и аз съм помогнал за оцеляването на Съюза през 1993–1994 г., когато регистрацията му беше на два пъти отказана, а „Сдружението“ направи опит да прибере имотите ни.

— Смятате ли, че СБП е вече стъпил на краката си?

— Въпреки седемте реституции и замразяването на Закона за творческите фондове, което срина 90 на сто от бюджетните ни постъпления, преодоляхме кризисното си състояние. Доходите ни сега са по-скромни, но достатъчни, за да не изчезнем от духовната карта на България.

— На кое всъщност разчита Съюзът за своите доходи? Издателството, доколкото зная, все още не е печелившо.

— Засега разчита на собствените си имоти, след като другите бяха реституирани, а вложените в тях подобрения на сума 3 248 000 долара отидоха за бог да прости.

— Имаше срещу вас обвинения в печата, че сте „загубили“ имотите на СБП, в смисъл че сте ги разпродали. Каква е истината?

— Истината е, че нито един от имотите на Съюза досега не е продаден или по някакъв начин „изгубен“. Напротив, нотариалните документ на три от общо седемте имота, които Съюзът владее в момента, са подписани от мене, т.е. добавени са към предишните четири — това са имотите във Варна, Сандански и Асеновград. Аз купих навремето също така и имота на ул. „А. Кънчев“ 10, където сега е съюзната книжарница. Моя е инициативата за внесената в устава поправка (чл. 12, буква „ж“), по силата на която съюзните имоти могат да се продават само с решение на общото събрание, и то с две трети от гласовете. Мисля, че е ясно едно — ако бях имал намерението да разпродавам имотите, нямаше да прехвърля председателските си пълномощия на Общото събрание.

— А защо ги приказват тогава тези неща?

— Най-обикновена диверсия за създаването на недоверие, на суматоха и настроения против Управителния съвет и специално срещу мене.

— С какво си го обяснявате?

— С опитите да бъде отменен член 6 от устава, който забранява членуването н вашия съюз на членове на други писателски съюзи и специално на тези от „Сдружението“. Тогава нашият Съюз би могъл да се влее в техния, а те — да овладеят съюзната база и да ни ликвидират. Това е подтекстът на призива за „обединение“. Зад тези призиви е въздесъщото „Отворено общество“, това не е никаква тайна. Аз съм една от главните пречки срещу осъществяването на тези намерения и затова съм на прицел. Знаете, че чл. 6 беше приет с 276 гласа срещу 56, т.е. с повече от две трети от гласовете. И въпреки това не се посвениха някои от нашите критици да го обяват за „позорен“, приписвайки този позор в някаква степен на мнозинството, което го е приело.

— Смятате ли, че подписката на 51 членове на СБП има някаква връзка с това?

— Връзката е съвсем ясна и категорична. Тя е — сегашното ръководство да бъде подменено, останалото е лесно — с премахването на чл. 6 обединението не е проблем.

— Но те ви обвиняват, че втора година вече не сте свикнали предвиденото в устава годишно събрание?

— Тези мои обвинители забравята, че от 26 ноември 1993 г., когато встъпих като председател на Съюза, досега са се състояли седем общи събрания, докато уставът предвижда за двата мандата от по три години да бъдат проведени 6 общи събрания. Сметнете и ще видите — преизпълнили сме уставната норма с едно цяло годишно събрание, и то преди да е изтекла третата година от сегашния ми мандат. И после вижте какво, ако един съюз няма кой да го бие, безсмислено е да съществува.

— Но да се върнем към седмото общо събрание. Искате да кажете, че е проведено в аванс.

— Така се налагаше. Трябваше да се прекроява уставът, да се съобразяваме с новите условия, а без общи събрания това не става. Никъде в устава не е казано, че събранията са календарно закотвени.

— И все пак какъв е шансът да се свика общо събрание?

— Шансът е стопроцентов, ако това поискат 1 /3 от членовете на Съюза, което е, мисля, 167 човека.

— Но можело, казват, и 1 /10 от членовете да поискат това по Закона за лицата и семейството.

— Може, ако си нямахме устав. След като имаме устав, и то надлежно утвърден, ние ще се ръководим от устава. Това правило не е имало досега изключение в съдебната практика. И слава богу, защото винаги поне 50 души има недоволни от което си щете ръководство и те могат да свикват извънредни събрания по два пъти в годината. А всяко общо събрание сега струва около 5 милиона — това е месечната издръжка на Съюза.

— Сегашната подписка приключена ли е за вас?

— За мене тя е приключена, защото 8 човека — освен всичко друго — пожелаха подписите им да бъдат заличени. Те на са били точно информирани, че става дума за извънредно изборно събрание за подмяна на ръководството. Те са имали съзнанието, че слагат подписите си за редовно годишно събрание.

— Ако ги заместят с нови осем подписа?

— С нови 124, до цифрата 167, ако не бъркам сметката!

— Как си обяснявате, че в някои публикации сред „бунтуващите се“ е включено и името па Дончо Цончев, който не е заставал досега срещу вас.

— Самият Дончо ми се обади, че никой от вестника — мисля, че беше „Сега“ — не го е попитал „бунтува“ ли се, или не, преди да му сложат калпака с лъвчето. Позвънете му да ви обясни. Вестниците пишат каквото си искат, стига да е шумотевицата по-силна. Всеки скандал е добре дошъл.

— Кои вестници имате предвид? „Новинар“?

— В момента според мен „Сега“ е на предна позиция. Там се е преместила Ива Николова заедно със своите суфльори и съветници като Димитър Яръмов, доскорошния главен редактор на издателско „Български писател“ Гончев и т.н. Последната статия в „Сега“, най-пасквилната от всички до момента, е писана, доколкото знам, от Николова Скрила си е името, не зная от какво се плаши.

— Навярно от вас.

— Аз нищичко не мога да й направя. Изключването за клевета е в ръцете на Управителния съвет, не е в мои ръце. А пък и що за наказание е това — да те изключат. Провъзгласяват те автоматично за „дисидент“, ставаш приятен на силните мира сего и тъй нататък.

— Ще отговорите ли на тази статия, тя беше доста…

— Не! По-нормално е редакцията на вестника да провери, макар със закъснение, фактите и сама да прецени как би трябвало да постъпи. Искам да кажа, ако „фактите“ в пасквила не се потвърдят. Ако аз лично започна всичко да оспорвам и опровергавам, няма да ми остане време да мигна.

— След разговора по „Хоризонт“ на БНР на 25 ноември с участието на Кирил Гончев и Георги Константинов не смятате ли, че в екипа ви не всичко е в съзвучие?

— Никъде нито е имало, нито ще има идеално съзвучие. Мисля, че в това отношение екипът ни е все още екип, и не ми се вярва, ако възникнат различия, да не ги оправим въпреки организирания натиск отвънка.

— А защо вие така упорито браните позицията си; говоря за разграничението между СБП и Сдружението? Обединението между двете писателски общности не предлага ли някакви изгоди?

— Предлага, как не! За присъединилите се ще има курсове, семинари, лекции в чужбина, валутни командировки, премиери, изложби… Стига да хвърлиш патрондаша, да вдигнеш бялото знаме и кошарата ти е отворена. Там хубаво хвалят, пущат ги по телевизията, въртят ги около фондациите, по-качествена е чорбата… Но всеки решава за себе си. За мене друга позиция освен тази, на която стоя от 50 години насам — няма! Ако ще пропадам — ще пропадам с всички, които пишат на български и милеят за озлочестена, бита и пребита майка България.

Нашият съюз е комай единственото в момента олицетворение на тази България, затова няма да участвам под никаква форма в неговото харизване или закриване. Нека да изкара още поне 185 лета.

— Зачита — отделно?

— Отделно!

в. „Български писател“ — 8.XII.1998 г.