Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Бедните интелектуалци могат да бъдат купувани като футболистите, само че по-евтино

— Г-н Хайтов, все повече вопли се носят за тежкото социално положение на пишещото братство и за бедстващото положение на творческите съюзи. Разчитате ли на промяна, или тази форма на сдружение постепенно отмира!

— Държавата замрази през 1992 година Закона за творческите фондове и ги изостави на произвола. Съюзът на писателите получаваше чрез тоя закон отчисления около 60 милиона сегашни пари от цената на книгите на своите членове — автори. И те бяха достатъчни за творческо, социално и каквото си щете подпомагане. Сега оттам не постъпва нито лев. Издателството на БСП пускаше годишно към 26-заглавия, сега е в обичайната за бранша агония. По-младите писатели все някак се приспособяват към тази пазарна да я наречем, обстановка, но голяма част от възрастните, които разчитат на микроскопическите си пенсии, са безизходица. Те са половината от цялото, както вие го нарекохте „пишещо братство“.

— От кои обществени фондации разчитате на подкрепа?

— От 1990 година досега Съюзът на писателите не е получил отникъде нито лев под каквато и да било форма.

— Така ли е и със Сдружението на българските писатели?

— Не. Известно е, че там се втичат много пари.

— Как си обяснявате, че фондациите предпочитат тях и пренебрегват СБП?

— Съюзът на писателите заедно с останалите действащи по време на социализма творчески организации бяха заклеймени като „тоталитарни остатки“. Голяма част от политическите водачи се съобразяват с това гледище и около нас се образува нещо като вакуум. Имам предвид зависимостта на т.нар. бизнессреди от политическата върхушка.

— Нали сега социалистите ръководят в парламента, не се ли промени отношението?

— Не. Законът за творческите фондове все още не е размразен, творческите съюзи агонизират, книгите за деца не се освобождават от данъци, както е в целия свят, националната култура продължава да е в разпад, а смъртността сред писателите е 2 пъти увеличена в сравнение с 1985 г.

— Докъде стигна конфликтът около Яворовия музей? Как ще коментирате изявлението на Стефан Цанев по този повод в интервю за „Труд“, че ще напусне СБП?

— Упреците на Стефан Цанев към г-жа Ганка Найденова се дължат на недоразумение. Тя е цитирала в свое изказване Иван Цанев, а при дешифрирането на стенограмата името му е сменено с това на по-популярния му събрат Стефан Цанев. Що се отнася до позицията му по конфликта около музея „Яворов“, в никакъв случай не мога да приема, че Съюзът на писателите и Министерството на културата са играли спрямо бившите собственички на Яворовия дом роля на палачи. Законът за едрата градска собственост не е приеман от Съюза на писателите, а от тогавашното Народно събрание, все едно каква е сегашната оценка на тоя закон.

Стефан Цанев е сред първенците в нашата литература, затова не са по мярата му приказките на едро. В интервюто си той твърди, че СБП е бил най-верноподаният съюз по времето на тоталитаризма, че много негови членове са участвали във властта и че е бил побратимен с Държавна сигурност. Нелепо е да се говори за поведението на който и да било съюз „анблок“. Възниква въпросът за персоналната отговорност на всеки от членовете му, сред които са и Стефан Цанев, и учредителите на „Сдружението“ на Дилов и т.н. Никой от тях все още не се е отписал от БСП с изключение на Блага Димитрова. Ако Стефан Цанев е знаел, че СБП е побратимен с Държавна сигурност, защо овреме не се е разграничил от него? И нима той не вижда, че голямата част от писателите — фаворити на Живковата власт, продължават да са фаворити и сега, само че на други власти. Сред тях са бивши председатели, зам.-председатели, секретари и довереници и пр. на СБП, някои от тях доказано побратимени с Държавна сигурност.

— Не казахте какво мислите по същината на конфликта около Яворовия дом. Юристите твърдят, че от правна гледна точка дарението е законово.

— Същината е отразена в нотариалните актове номера 118 и 117, засягащи сделката на „Отворено общество“ със сградата, обявена през 1978 г. за музей на Яворов. От тях е сигурно едно: фондацията е действителният собственик на първия и третия етаж от къщата. А в акта, с който собственичките й даряват третия етаж, е записано само едно условие — „да се използва за безвъзмездно подпомагане на Сдружението на българските писатели, на фондация «Българска сбирка» и на в. «Литературен форум»“. Но никъде не са уточнени минималните размери на тези безвъзмездни помощи. Собственикът „Отворено общество“ утре може да промени сумата, ако „Сдружението“ на Дилов, вестника на Марин Георгиев („Литфорум“) или „Българска сбирка“ — фондацията, ръководена също от Георгиев, не се съобразяват с интересите на своя дарител. Ето как „Отворено общество“ си осигурява един литературен вестник и едно противопоставено на Съюза на писателите „Сдружение“!

— А защо не допуснете, че фондация „Отворено общество“ е искала просто да помогне на сдружените писатели?

— Това тя можеше да направи със същите пари (12 милиона лева) в друга сграда, без да похлупва й на практика унищожава Яворовия музей с едно търговско заведение отдолу и една лудница отгоре.

— Вместо да стихват, политическите разправии между писателите нагазват все по-дълбоко. Мит ли е надеждата, че интелектуалците могат да регулират напреженията в обществото?

— Напразна е тази надежда, както ни показа и примери с противоборствата в Съюза на Писателите. Само богатите интелектуалци могат да бъдат независими. Бедни ли са, каквито са в по-голямата си част, те могат да бъдат купувани, както и футболистите. Има интелектуалци, които не се поддават на порока, но колко са те? Да не говорим каква сила са обединените ренегати, каква стихия — обединената посредственост?

Оправданията с „естетически различия“ са глупости. Кой кому сега държи сметка за естетическите позиции, кой кому и как би могъл да попречи за изявяването на тези позиции?

в. „Труд“ — 30.XI.1995 г.