Николай Хайтов
Троянските коне в България (4) (Книга първа)

Проблемът с „чантармерията“

Четем статии, слушаме дискусии, препирни около кръгли и обикновени маси как да подобрим икономиката, да тласнем развитието на производителните сили и пр. Давате най-различни оценки и рецепти, но никой не споменава за бедственото положение с живата производителна сила — човека в нашата страна. Ще си послужа само с един пример: през 1967 г. в страната ни имаше около половин милион държавни чиновници, тъй наречената „чантармерия“ (хора с чанти), а през 1980 г. те нараснаха на милион и половина, без да се броят служащите в АПК (около 250 000 човека). Сега тази внушителна армия е нараснала, по всяка вероятност, на два милиона. Училищата и многобройните — не според нуждите ни — университети всяка година бълват нови кандидати за служби. Вярно, сред тях има и специалисти, свързани с производителната сфера, но те са малка част от общия брой „интелектуализирани“ български граждани, които се канят да седнат на държавната софра. Това са така наречените от дядо Петко Славейков леснохранци, които си вадят хляба с калема.

Не ще и дума, без такива не може, лошото е, че те са навярно десет пъти повече, отколкото са потребни. Един прост пример: в Персенкското горско стопанство през 1949 г. имаше 7 щатни бройки при годишно производство 30 000 кубически метра дървесна маса, а след 20 години щатът му нарасна на 77 човека при производство 25 000 куб. метра дървесна маса. Имаше доскоро АПК, като това в гр. Брезово, Пловдивско, с толкова горе-долу чиновници в „апарата“, колкото производственици на полето.

Доскоро имаше у нас Институт по културата с около 150 научни работници (не знам има ли го още). Няма, току-речи, министерство без някакъв подобен научен институт. Броят на институтите на глава от населението в България е на първо място в света. Някои от тях са явно необходими, като например Почвоведския институт в София, който беше отначало с около триста души, а сега се твърди, че в него работят около 3 000 човека — достатъчни за комплектуването на една мирновременна дивизия. Същото е положението в системата на БАН и в университетите. В резултат на провежданата през последните три-четири десетилетия мегаломанска политика бяха произведени рекорден брой професори и старши научни сътрудници, голяма част от тях без необходимите качества, като се има предвид порочната система, по която се подбираха, създаваха и повишаваха. Така стана, че имаме и рекорден брой академици, рекорден брой агрономи, а селското стопанство едвам крета. Рекорден брой университетски преподаватели и учители, а половината от дипломираните излизат полуграмотни поради калпавата система на образованието, при която писането на слаби бележки беше забранено едва ли не с декрет. Не споменавам за големия брой историци, което съвпада не с възхода, а с най-безобразното фалшифициране историята на България.

Оказва се, че на двама души, заети в производството, се пада един трети с чанта.

Какво ще правим с тази чантармерия никой не продумва, защото никой не иска да си разваля отношението с тази могъща бюрократична, интелектуална и пр. върхушка, която участвува в управлението. Никой не предлага да се преогледа висшето образование и да започне най-сетне да ни дава то само нужния брой специалисти, а не просто хора с дипломи и с претенции. Никой не зачеква щекотливия въпрос с неимоверно нарасналия брой на т.нар. интелигенция. И партиите в платформите си заобикалят тези горещи точки в нашата действителност, защото всеки се бори за гласове, и поне за известно време не иска да си връзва ръцете.

Така или иначе, проблемът си остава и трябва ясно да се каже, че той съществува, за да се пристъпи към неговото „лекуване“.