Николай Хайтов
Троянските коне в България (138) (Книга първа)

Турихме съдбата си в чужди ръце

— Вие винаги сте ратували за българщината, за запазване на нашата духовност. Но сегашните социални условия въобще не стимулират ценностната ориентация на съвременника. Това масово кризисно съзнание не го ли води до социален скептицизъм, до затваряне в най-тесен семеен или приятелски кръг?

— Ценностната ориентация на нашия съвременник се влияе в момента не само и не толкова от социалните условия, т.е. от немотията, в която се гърчим, а от течащите в момента процеси на цялостно подменяне на традиционната ни ценностна система и особено в отношението ни към държавата. Лоша, хубава, тя беше идеал номер едно, най-ценното достояние на един народ, единствената надеждна гаранция за неговото свободно развитие.

— Защо говорите в минало време?

— Защото идеята за собствена държавност беше подменена с идеята на космополитизма, на безродието. Това оповести български министър, който се изтърва в едно свое изявление (ако не се лъжа, беше в началото на 1992 г.) и каза, че българското училище трябвало да възпитава отсега нататък не просто българи, а граждани на света. Така започна разграждането на държавата, даде се простор на хаоса и турихме съдбата си в чужди ръце, децата си в чужди люлки. Културата ни стана първата жертва на безвластието, защото главно чрез нея в момента тече усиленото заместване на традиционните ни духовни ценности с чужди, бързото изтриване на националната ни самоличност: В тази обстановка съхраняването на вазовската народностна традиция в литературата е изконна потребност за всички нормално мислещи и чувстващи българи. А такава все още има. Вие бяхте на връчването на наградата на името на Вазов в Сопот, видяхте ги Но телевизията отказа да изпрати екип.

— Там знаеха ли за възстановяването на наградата на името на народния поет?

— Знаеха, но забраниха да се снима. Съюзът на българските писатели негласно е обявен вън от закона. Ако гледате редовно предаването „Книжна борса“ на БНТ, ще се убедите, че членуващите в нашия съюз вече не съществуват за т.нар. син екран. На телевизията само името й остана „българска“, и то пък „национална“. В момента тя е най-могъщият и ефективен инструмент за изтриване на националната ни самоличност. Сега тя е жива гилотина на съвести, воли, пориви, памет. Всичко, което мирише на българщина, тя го сече.

— Не допускате ли, че това може да се промени с новата медийна комисия?

— Копчето на гилотината ще го натиска една ръка, това ще е резултатът от така наречения медиен закон. Останалото, по е живот и здраве, ще го видим със собствените си очи.

— Не сме ли виновни и самите ние за кризисното състояние, в което е изпаднала културата ни? За личния избор, който правим, завършвайки един или друг канал? Пошличките занимания за бедни възможности ще ни надвият ли?

— Не зная дали ви се е случвало да сте на полето лятно време — по време на жътва, само по риза, и зад баира изведнъж да връхлети градоносен облак. Изсипва се порой от ледени парчета, пребива те… и подминава. Колцина успяха да предвидят градоносната буря и да се подготвят?

— Кога, да си послужа с вашия израз, усетихте, и ледени късове осакатяват гръбнака на държавата?

— Когато бяха сринати разузнаването и контраразузнаването по времето на Желев.

— Димитър Подвързачов казва, че за много хора държавата произлиза от „държа“, а отечеството от „тече“. Не е ли и днес така?

— В най-пълна степен важи точно за днес. Изтекоха в джобовете на разни пехливани и отечеството, и държавата. Разрухата на страната е последица от един, и то истински, заговор срещу държавата и народа си. Кредитните милионери са само една брънка от това организирано крушение. За първи път се назоваха някои имена, но никой не задава въпроса кой създаде фалиралите банки и им предостави авоарите на народната банка. Тя не разбра ли за какво се употребяват раздадените от нея милиарди? Нима властниците, начело на държавата тогава, не са знаели нищичко за започналото бурно източване на валутните ни запаси? Явно силите, които допуснаха погрома над държавата, са достатъчно крепки и влиятелни, за да не може да блесне цялата истина.

— Свидетели сме на интензивен политически туризъм — и вътрешен, и външен. Има ли днес у нас културен туризъм?

— У нас сега има само един вид туризъм — политически, с прибежки от ляво на дясно и от дясно на ляво, с временни спирки около центъра. Слушайте какви „национални“ проблеми чопли националното ни радио. Събрали преди няколко дни в програма „Христо Ботев“ четирима писатели и полуписатели да разискват колко бил мижав нашият вестник, колко бил негоден като ръководител председателят на СБП Николай Хайтов, как разпродавал движимото имущество на организацията, как едва ли не опропастявал българската литература. Как не обелиха дума в националния ефир за пропастта, в която пъпли ограбеният и изпаднал в нищета български народ?

— Как си обяснявате внезапния интерес на радиото към вас?

— Едно влиятелно в момента доверено лице на президента Петър Стоянов (надявам се без негово знание) стои зад тази кампания. Разбира се, и старото заветно желание на някои кръгове да унищожат Съюза на българските писатели и да го прелеят в т.нар. сдружение.

— Решихте, че чуждите инвестиции ще спасят икономиката ни. Но с чужда помощ можем ли да храним своята духовност?

— Икономика, която се „крепи“ на чужди помощи заеми, не е икономика. Що се отнася до духовността, ако тя не се самозахранва, нищо не може да я спаси.

— На много ваши събратя им се наложи да танцуват между воюващите или ту с едните, ту с другите. Вие май че предпочитате самотния дансинг?

— Никога не съм бил любител на танците.

— Има ли в България духовна просия?

— Подаянието и просията на този свят винаги са били най-сигурното доказателство за упадъка на обществото, което ги практикува. Може и да е имало изключения, но нашата страна не е сред тях.

— Гората като реалност и символ е свързана с целия ви живот, с цялото ви творчество. Има ли днес габрови дървета и габрови шумки, които да ви връщат надеждата, че свирчиците на габровите шумки могат да извършат „… едно малко, но полезно чудо, като са превърнали крамолната горска шумотевица в песен!“?

— Габъри все още има, но след изсичането на иглолистните дървета, което вече е започнало, ще дойде и техният ред. Това ще бъде краят на българската природа, която осъдихме на гибел с новия закон за реституцията на горите.

— Гората е в кръвта ви. Сега пък живеете на улица „Люботрън“. Ако се върнем към поетиката на „Шумки от габър“, как би звучал този люботрън в съвременния оркестър на социалната гора?

— Макар и „любо“, трънът си е винаги трън. Опрем ли да възпяваме тръните, това ще бъде лебедовата песен на агонизиращата българска литература и култура.

— И все пак няма ли нещо, което да крепи надеждите ви?

— Вярвам, че хората вече проглеждат и виждат не само че е имало градушка, но и знаят откъде ни дойде. А това ще пробуди в главите им ново, необходимо за оцеляването ни съзнание.