Николай Хайтов
Троянските коне в България (163) (Книга първа)

Приемам завистта като градушка

— Г-н Хайтов, какъв подарък искаме да получите за юбилея си?

— Получих предварително най-хубавия подарък — 15-ото издание на „Диви разкази“ заедно с десетото на „Шумки от габър“, събрани в едно томче. То излиза с емблемата на издателство „Захари Стоянов“. Имам усещането, че за първи път държа истинска книга в ръцете си. Това ще извади очите на тия, които ме „обичат“. Стига ми тая награда, не ми трябва друга.

— Имате ли самочувствие на жив класик в българската литература?

— Живи класици няма. Времето след 15–20 години ще каже кой е такъв, ако е останала следа от него.

— Издайте тайната, която ви прави толкова жизнен и младолик!

— Вероятно моята жизненост се дължи на вътрешната ми хармония и равновесие. Нямам никакви угризения, имам сравнително чиста съвест.

— Е, чак пък никакви угризения да нямате, не е ли пресилено?

— Моите са от частен, а не от обществен характер Например, че не съм се отнесъл към баща ми с максималната любов и признание, че не съм усладил душата на майка ми. Но смъртни компромиси не съм правил. Когато човек е с лоша съвест, тя се отразява на вътрешните органи. Няма по-голямо благо от това да се чувстваш комфортно в себе си, това мога да ви кажа от пирамидата на моите 80 години, а те не са толкова много! (Смее се).

— А през следващите 50 години какво ще правите?

— Дано Бог ми даде още пет. Берекет версим. Хубаво е да живееш, додето ти сладят работата и яденето. Работа е единственото нещо, което отличава човека от животното. Това е божественото у човека. А иначе той е гнусен, гнусен… Натъпкан е с мизерии, с блудства. Вижте какво става в Москва! И не е нуждо да ходите дотам — вчера дъщерята на един мой покоен приятел бе ограбена и пребита в центъра на София, за да й вземат 18 лева. Не съм допускал, че такава мизерия може да се пръкне у човека.

— Коя мизерия е по-страшна — битовата или духовната?

— Духовната, защото тя върви от поколение на поколение. Държавата, за съжаление нея никъде я няма, трябва да се погрижи за възпитанието на младите. В момента те се учат от телевизията, а тя как да ги възпита, като от екрана текат гной и кърви. Изчезна човещината в нашата родина. Тук новият идеал са парите и това ще ни закопае.

— Какво ново пишете?

— Написах каквото писах и то се казва „През сито и решето.“ Влачих го 17 години. Сега не искам три месеца да го видя. После ще го редактирам, ще орежа сланината и ако някой издател прояви интерес, книгата ще тръгне към читателите.

— На какво казвате ситото и решетото?

— На собствените ми преживелици. Макар че моите патила не са гигантски…

— Вие сте от писателите, които направиха страхотен диалог с читателите.

— Наистина е страхотен. Казвам го без притеснение. Няма друг автор с друга книга като „Диви разкази“, която да има 15 издания само в България, 32 в чужбина на 22 езика и всичко в 1 млн. 340 хил. бройки. Няма! Затуй ми завиждат някои от моите по-амбициозни колеги и името Хайтов им действа като удар с електрически ток. Приемам завистта като градушка. Бие и пет пари не дава, но е само градушка. Тези, които ми се гневят, са нищожни хора, даже някои от тях са дегенерати на чашката. Много се радвам, когато доловя, че съм събудил у някого омраза. Това е наказанието за мръсника. Да го накарам да го е яд.

— Много ви одумваха в последните години…

— А, да са живи! Ако мен не беше ме одумвал лесовъдът Георги Пенев и не беше ми скроил да ме уволнят, щях да се пенсионирам като лесничей и никой нямаше да ме бръсне и знае. Щях сега да съм си пенсионер, който сутрин отива да си купи киселото мляко и толкоз. А той ме принуди да започна да пиша и да блаженствам 45 години, като изливам онова, което ми е на душата. Има и мъка в писанието, но има и такава божествена наслада, каквато никой не може да ти достави. Сравнявам го със зачеването на дете, то е съпроводено с много любов и нежност.

— Ще се кандидатирате ли отново за шеф на СБП?

— Няма!