Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (89)

Епилог
Златната огърлица

Когато пролетта дойде, земите на Дардания вече бяха в мир. Войниците на Хеликаон бяха унищожили по-агресивните бандитски групи и при по-добрите съобщителни връзки между градовете и селата проблемите се решаваха бързо, преди да имат шанс да се задълбочат. Местните владетели сега имаха достъп до двореца в Дарданос и вече не се чувстваха изолирани, така че Пиршеството на Персефона, приветстващо новия сезон, бе щастливо.

Царица Халисия поведе жертвената процесия до олтара на върха на скалите, със златната Лаврова корона на главата си и жезъла на Деметра в ръка. Цар Хеликаон вървеше до нея. Бременността на царицата вече личеше, но никой не я коментираше. Тишината бе трудно поносима и Халисия вярваше, че знае какво се крие зад нея. Или я съжаляваха, или криеха отвращението си.

Когато започнаха танците и песните, тя се измъкна и се върна в крепостта и градините на върха на хълма. Не ги поддържаха и бяха обрасли с бурени и тя реши отсега нататък да прекарва повече време тук, в тихо усамотение, за да възстанови лехите и да изреже бурените. Днес обаче просто гледаше блестящото море.

Една слугиня й донесе разхладителна напитка. Тя благодари на момичето и го отпрати. Видя, че „Ксантос“ е отново спуснат във водата долу в залива и мъжете работят по палубите му, готови за пътуването на запад. Първият кораб от новия сезон бе спрял тук едва вчера с товар от мед и калай. Донесе и дар за Хеликаон, който го накара да се засмее с глас. Една приятелка от Кипър му бе пратила богато украсен лък със сребърна нишка, обрамчила дръжката. Имаше и кратко послание: „Сега наистина можеш да бъдеш Повелителя на сребърния лък“.

Халисия го попита за това. Той й разказа за някакво полуумряло от глад дете, което го сбъркало с бог Аполон.

— Струва ми се толкова далеч — добави той.

— И ти си й помогнал? — Тогава тя се засмя. — Глупав въпрос. Естествено, че си й помогнал. Такава ти е природата.

Дойдоха и съобщения от Троя, които бе споделил с нея. Предателят Агатон бил видян в Милет, където се качил на кораб за Микена. Принц Антифон бил издигнат до вътрешния кръг на царя и получил нов дворец заради ролята си в разкриването на заговора срещу живота на Приам. Последното зарадва Хеликаон.

— Той е добър човек. Много го харесвам.

Откъм края на скалата повя лек бриз. Халисия излезе от градината и тръгна по пътеката. Все още чуваше музиката в далечината, както и смеха на гостите. Толкова хубав звук. „В този свят няма достатъчно смях“, помисли тя.

Седна в сянката на една надвиснала скала и се загледа към морските птици, носещи се над „Ксантос“. После задряма за известно време в горещината. Когато се събуди, следобедът отиваше към здрач. Погледна надолу по пътеката и видя Хеликаон да се появява откъм градините малко по-надолу. Дъхът й секна и сърцето й заби по-учестено. Беше сменил дрехите, които носеше на жертвоприношението за Персефона. Сега носеше проста туника до коленете, поръбена със злато.

И тя си спомни видението от онази ужасна нощ, когато микенците я изнасилиха и убиха сина й. Почти бе започнала да вярва, че то е било родено от ужаса. Но сега виждаше ясно Хеликаон, облечен точно в тази туника, да я търси на върха на скалата.

Устата й пресъхна и й се прииска да се скрие от него. Но той вече я бе видял и й помаха.

Халисия се отпусна, изправи се и го изчака. Видя, че носи малък пакет, увит в плат.

— Сигурен бях, че ще те открия тук, господарке — каза Хеликаон. — Трябва да поговорим за нещо.

— Не! — възрази остро тя. — Не, не бива! Зная какво носиш. Не бива да ми го даваш.

Той изглеждаше изненадан.

— Как би могла да знаеш?

— Сънищата ми, Хеликаон. Нали си спомняш? Морето, пълно с кораби, отвеждащи кръвожадни мъже към велик град, потънал в пламъци. Ужас и отчаяние! Видях небето да гори и морето да се надига. Видях и теб, как идваш тук при мен и в ръцете си държиш златна огърлица, украсена с лапис лазули. Разбираш ли? Ако ми я дадеш, значи и другите ми видения ще се сбъднат.

Той помълча известно време.

— Не разбирам — каза накрая. — Но ме чуй, Халисия. Ако виденията ти са истина, значи ще се случат, независимо дали ще приемеш дара, или не. Защото аз съм тук и той е в ръката ми, точно както си видяла. И да, един ден врагът ще прекоси Великата зеленина. Ще донесе война и страдание в източните земи. Такава е природата на злите хора. Но ние не можем да живеем в страх от тях. Не можем да се крием зад високи стени с треперещи сърца. Защото това не е живот. Трябва да приемем нуждите и дълга на всеки един ден и да се изправяме срещу тях последователно. Ти си царица на Дардания и хората те обичат. Аз съм цар и от мен се боят. Скоро ще родиш дете — син, ако сънищата ти са истина. И за него, и за теб, а най-вече за царството, ще е по-добре, ако станем истинско семейство. Трябва да се оженим, Халисия.

Тя се извърна.

— Но ти не ме обичаш, Хеликаон. А си обещал да се ожениш само по любов.

Той пое ръката й и се усмихна.

— Грешиш. Аз изпитвам обич към теб. Да, както и уважение и възхищение. Ако боговете позволят, ще намерим щастие заедно. Или поне доволство.

Хладният бриз я облъхна и Халисия потрепери.

— Кога ще го направим? — попита накрая.

— Утре, докато всички са се събрани за празненствата.

— Толкова ме е страх, Хеликаон!

Той я притегли към себе си и я обгърна с ръце.

— Стани моя жена и аз ще бъда щит срещу всичките ти страхове.

Тя почувства силата на ръцете му и топлината на тялото му, и се притисна по-силно към него, чувствайки се в по-голяма безопасност, отколкото бе изпитвала от месеци. Въздъхна и затвори очи, искайки този миг да продължи завинаги.

Той погали златистата й коса, а после я освободи от прегръдката си и й предложи сватбения си дар. Халисия го пое с треперещи ръце и разтвори плата. Огърлицата бе прекрасна, направена от множество малки златни квадрати, много от които бяха покрити със сини лапис лазули. Хеликаон я вдигна и я постави около тънкия й врат. Тя усети топлия метал върху кожата си.

— Изглежда красиво — каза той с широка усмивка. — Сега нека влезем вътре и обявим новините.

Хвана я за ръка и я поведе обратно по пътеката. Когато достигнаха градините, тя отново погледна за момент към морето.

И в ума си пак видя огромната флотилия от вражески кораби, спускащи се върху източните земи.

Но заради този едничък прекрасен миг това вече не я интересуваше.