Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (40)

II

Убиецът Карпофорус последва Хеликаон нагоре по хълма към двореца. Вече почти двадесет години не бе убивал никого в Троя. Оттогава градът се бе променил невероятно много, разширявайки се в почти всички посоки. Последното му убийство тук бе последвано от бягство през едно пасище в малка горичка. Сега на мястото на поляната имаше десетки малки къщи, обрамчени от тесни улици, а горичката бе изсечена, за да стори път на казарми. Голямата къща на търговеца, когото бе убил, също я нямаше. „Жалко — помисли си той, — защото тя бе добре построена и с приятни за окото извивки.“

Малко по-нататък Хеликаон се спря пред маса с изложени на нея платове и се заприказва със собственика. Карпофорус изостана, без да сваля очи от него. Слънцето грееше ярко в златното небе и на пазара имаше много хора.

„Любопитно — помисли си той — че Хеликаон изглежда толкова спокоен тук.“ Знаеше, че в града има микенци и по всяко време може да го нападне някой убиец. Карпофорус огледа тълпата подозрително, търсейки някой възможен враг или поне знаци за напрежение по лицата на минувачите. Беше решен никой друг да не вземе наградата му.

После Хеликаон продължи.

Убиецът го последва по друг хълм към Златния дворец на Приам.

В същия миг забеляза как между две сгради се появява млад мъж. Беше тъмнокос и слаб и носеше зелена туника и сандали. На колана му имаше кинжал. Карпофорус го бе видял и в тълпата на пазара. Убиецът ускори крачка, за да съкрати разстоянието помежду им. Когато Хеликаон сви зад един ъгъл, новодошлият бавно извади кинжала си и понечи да го последва.

Карпофорус извади собственото си оръжие и се затича.

Когато зави зад ъгъла, видя младия мъж, паднал с разкрачени крака на улицата. Хеликаон се беше надвесил над него.

— Съжалявам — каза той. — Забавих се.

— Глупости, Атал. Аз съм виновен, че ти наредих да изостанеш. — Хеликаон му се ухили. — Да се надяваме, че този глупак е най-доброто, с което разполагат.

— Дано — съгласи се Карпофорус.

Младият мъж бе още жив и в съзнание, Въпреки че кинжалът му сега беше в ръката на Хеликаон. Той изгледа Златния с чиста омраза. Принцът хвърли оръжието на улицата и продължи. Карпофорус го последва.

Стигнаха смълчани до двореца и Хеликаон приближи стражите на портата, а после ги пуснаха да влязат под сянката на стените, за да се озоват в широкия павиран двор.

— Сигурно ще се забавя известно време в двореца — каза му Хеликаон. — Така че си намери някаква храна. Ще се срещнем тук по здрач.

Той тръгна към червените колони на дворцовия вход и Карпофорус си намери място на сянка. Седна на каменна пейка до някакво увивно растение с приятна миризма и лилави цветчета. Мястото беше уютно и той се отпусна. С голямо облекчение бе видял как „Пенелопа“ отплава същата сутрин. Откак напуснаха Залива на лошия късмет, Карпофорус бе принуден да преценява всяка своя крачка. Одисей познаваше лицето му и без съмнение се бе сетил, че преследва Хеликаон.

Когато бе пътник на борда на „Пенелопа“ преди около девет години, той се изненада, когато царят на Итака се приближи към него, след като бяха изтеглили кораба на плажа. Типично за него, убиецът си бе намерил място за сън встрани от мъжете, и сега седеше и наблюдаваше звездите, когато Одисей дойде. Грозният цар седна на камъка наблизо.

— Познавам те — каза той.

Карпофорус се шокира. Най-големият му талант беше анонимността му. Имаше лице, което никой не запомняше, и едно завързване на косата зад гърба му или пускане на лека брада водеше до драстични промени във външността му. А преди това пътуване до Дардания не бе срещал Одисей.

— Как така? — избегна отговора той.

Царят се засмя.

— Един мой приятел те нае. Един ден те видях да излизаш от дома му. Казват, че си най-добрият убиец на света, Карпофорус. И че никога не се проваляш.

— Бъркаш ме с някого.

— Никога не правя такива грешки — отвърна спокойно Одисей. — И бих желал да те наема.

— Казват, че ти си човек без врагове. Кого би могъл да искаш мъртъв?

Одисей сви рамене.

— Няма значение. Просто искам да се хваля, че съм наемал великия Карпофорус.

— Не те интересува кой ще умре?

— Изобщо.

— Тоест предлагаш ми просто да убия някого и да ти искам пари?

— Хмм — замисли се грозният цар. — Да, това би било твърде случайно. — Той помълча за известно време. — Добре, какво ще кажеш за това: наемам те да убиеш следващия, който поиска да те наеме.

— Аз вече знам кой иска да ме наеме и той е могъщ и добре защитен. Цената на услугите ми зависи от риска, който поемам.

— Кажи я.

— Не искаш да знаеш кой ме е наел?

— Не.

Сега Карпофорус замълча. Огледа Внимателно плажа и мъжете, седнали около огъня. Погледът му се спря на тъмнокосия млад принц, който пътуваше с Одисей. И в това беше трудността. По време на пътуването той видя, че царят харесва младежа. Дали Одисей не бе разбрал, че Карпофорус е изпратен да го убие? Ако беше така и той откажеше предложението му, щеше да умре на този плаж. Погледна отново към Одисей и срещна погледа му. Човекът беше умен. Искаше да спаси младия принц, убивайки баща му, но все пак, ако Карпофорус бъдеше заловен, никой нямаше да обвини царя на Итака. В крайна сметка той го наемаше заради каприз, да убие някой напълно непознат.

— Как ще разбереш, че съм изпълнил поръчката? — попита убиецът, продължавайки представлението.

— Отрежи ухото на човека и ми го прати. Ще го приема за доказателство.

— Ще ти струва сребро колкото теглото на овца.

— Съгласен съм… но пък ние имаме много малки овце в Итака. Още нещо. Човекът, за когото говорим, може вече да е обявил целта на убийството. Или пък може да го обяви, преди да си изпълнил обещанието си.

— Напълно е възможно.

Очите на Одисей станаха студени. В този миг Карпофорус видя за миг мъжа, за когото говореха легендите — младият разрушител, който бе тероризирал селища по цялата Велика зеленина. В дните на младостта си царят на Итака си бе създал сериозна репутация като боец и убиец. Карпофорус остана спокоен. В момента животът му трептеше като свещ под напора на буря. Една погрешна дума и щеше да изгасне.

— Мисля, че не би било мъдро да приемаш предложение от човек, когото ще убиеш. Не си ли съгласен? — каза бавно Одисей.

— Разбира се.

— Прекрасно.

После уточниха начина на разплащане. Зад тях мъжете от „Пенелопа“ се смееха. Карпофорус погледна към тъмнокосия принц и видя, че той се бори с първия помощник на Одисей, Биас.

— Чудесен младеж — каза царят на Итака. — Напомня ми на един млад моряк, който плаваше с „Пенелопа“ преди години. Убиха го. Отне ми пет сезона да намеря убиеца, но накрая набучих главата му на копие. Моята Пенелопа винаги ми казва, че съм много коравосърдечен и трябва да се науча да забравям злините. Иска ми се да можех. — Той сви рамене. — Но всички сме такива, каквито сме, Карпофорус. — После постави месестата си длан на рамото му. — Радвам се, че можахме да си поговорим.

Убиецът беше силно подразнен, че царят го е изиграл с такава лекота, а сега обещанието за златото на Агамемнон му даваше шанс да изпълни някогашното желание на покойния цар Анхиз.

Хеликаон най-после щеше да падне под ножа на Карпофорус.

В началото планираше да го убие на Кипър и го проследи в мрака до върха на висока скала. Разрази се буря и Хеликаон отиде до ръба, където застана с вдигнати ръце, сякаш се готвеше да се хвърли долу в морето. Карпофорус се прокрадна тихо между огромните плочи на олтара. Нямаше нужда от кинжал. Едно бутване щеше да стигне, за да запрати човека към вечността.

Тогава се появи детето. Убиецът се стопи в сенките и заслуша, докато ужасеното малко момиче разказваше за майка си. Хеликаон бе коленичил до нея и това го правеше лесна жертва за нож в гърба, но Карпофорус не можеше да отнеме живот пред очите на дете.

Спомни си нощта в Кипър. Тогава научи много, не само за Хеликаон, но и за себе си. Беше станал самонадеян и урокът бе почти смъртоносен. Златния беше разбрал, че го следят и бе разположил хора извън стените. А после почти го хвана в капан в градината. Потръпна от удоволствие при спомена за вълнението.

Внезапно проблесналата през облаците луна бе огряла Хеликаон, когато се затича към него. Карпофорус успя да достигне стената и мрака зад нея. После видя Зидантас. Едрият мъж не го забеляза сред сенките. Появиха се и други. Карпофорус бе принуден да използва цялото си майсторство, за да им се изплъзне.

Докато седеше на пейката и си спомняше това, малко по малко задряма. Над него се надвеси сянка, която го събуди моментално и той вдигна кинжала си. Възрастният слуга почти изпусна подноса с храна и вода. Карпофорус прибра оръжието.

— Господарят ти ме помоли да ти донеса нещо за освежаване — каза слугата студено и остави подноса на пейката.

На него имаше кана с вода и чаша, а до тях — филия хляб и парчета подсолена риба. Слугата го изостави, без да каже и дума и Карпофорус се нахрани. Все повече и повече харесваше Хеликаон. Той беше благородник, който се грижеше за добруването на онези, които му служеха. Сигурно беше погледнал през някой от горните прозорци и го бе видял, че чака. Подобен човек щеше да бъде приветстван от Бащата на всичко, когато Карпофорус пратеше духа му при него. Всъщност, мислеше той, убийството на Хеликаон бе в известна степен дар за мъжа.

Наслаждавайки се на тази мисъл, той се облегна и отново задряма, спомняйки си за първия човек, когото уби. Беше инцидент. Карпофорус работеше в каменоломната. Острието на длетото му се строши и изхвърча. Заби се в гърлото на мъжа, работещ до него и уцели артерия. Човекът умря в гърчове сред праха на мината. Тогава той се ужаси, но един жрец скоро го успокои. Думите му още спохождаха убиеца в трудни моменти:

— Хадес, владетелят на мъртвите, знае мига на раждането ни и деня на нашата смърт. Писано е, че всеки има само толкова време, колкото той му даде. И когато това време свърши, тялото му се връща при земята.

— Значи всеки умира само като му дойде времето?

— Именно.

— Тогава Владетелят на мъртвите ме е използвал да отнема живота на онзи работник?

— Да, моето момче, точно така. Затова не бива да се чувстваш виновен.

Вината бе последното, което чувстваше. Младият Карпофорус бе въодушевен. Той бе докоснат от боговете и в онзи миг се беше превърнал в слуга на Хадес. Това бе най-великият миг в живота му и промени съдбата му завинаги.

Отново се замисли за Хеликаон. Не можеше да го убие днес, защото Ониакус го бе нарочил за телохранител на Златния. За да стои близо до него, той се бе присъединил към екипажа в Кипър и като всеки друг положи клетва за вярност. Подобни неща не можеха да се отхвърлят с лека ръка, затова и той се би яростно рамо до рамо с Хеликаон в битката при Залива на сините сови.

Но не можеше да отлага още дълго. Празненството на Деметра бе утре вечер. По-късно днес щеше да напусне кораба, за да може да убие Златния на следващия ден.

Удовлетворен от решението си, той се изтегна на пейката и потъна в сън без сънища.