Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (47)

I

Асириецът Хабусас седеше на върха на скалата я гледаше към морето. На североизток високият планински остров Самотраки бе окъпан от слънцето, но тук, на малкия Питрос, тежки облаци хвърляха тъмни сенки по скалите и земята под тях. Морето долу бе развълнувано и свирепите ветрове блъскаха вълните. Хабусас вдигна чашата с вино към устните си и отпи. Беше евтино и кисело, но това не го правеше по-малко утоляващо жаждата. Зад гърба си чуваше смеха на децата си — трите момчета се гонеха с дълги пръчки в ръце. Мечове наужким — за войни наужким. „Един ден, мислеше си той гордо, ще плават с мен и мечовете ще са истински.“

Сезонът беше добър и набезите — успешни. Коланос им спечели много победи и Хабусас се върна на зимния остров с огромен чувал плячка. Имаше златни гривни, сребърни брошки и лапис лазули, пръстени с халцедон и смарагди. Да, чудесен сезон… ако се изключеше ужасът в Залива на сините сови. Мнозина добри мъже умряха в онзи ден, изпепелени до кости.

И все пак те си отмъстиха с атаката на Дарданос. Хабусас си спомни удоволствието от това да гледа как младия цар, обгърнат в пламъци, пада с писъци от скалата. Още по-приятно му стана при спомена за царицата. Сексът винаги го радваше, но удоволствието бе неимоверно по-голямо, когато не беше доброволен и жената молеше да я пощадят.

А как само се молеше тогава!

Хабусас присви очи. В далечината на изток се виждаха четири галери, чиито гребла пореха целеустремено вълните. „И по-добре“, помисли си той, защото падаше мрак, а никой не би искал да остане в морето през нощта. Чудеше се защо изобщо са излезли в това опасно време. Сезонът сигурно бе протекъл лошо за тях и капитаните им бяха отчаяни за плячка.

Хабусас се надяваше да са извадили късмет, защото част от богатствата им щяха да дойдат при него. Той притежаваше всички курви на Питрос. Изпълни го огромно удовлетворение. Имаше трима прекрасни сина, жена, която го обичаше, и все по-голямо богатство. В действителност тези чужди богове го бяха благословили. Така и трябваше, мислеше той. Преди всяко пътуване им принасяше жертви — бикове за Зевс, Хера, Посейдон и Арес, агнета за Деметра, Атина, Артемида и Афродита, кози за Хефест, Хермес и Хадес. Дори и по-низшите божества получаваха дарове, защото не искаше Мойрите да го погледнат с лошо око. Хабусас беше много набожен и те го възнаграждаваха.

Най-младият му син Клетис тичаше по ръба на скалата. Той му извика да внимава, а после подкани Балиос да го хване заръка.

— Защо винаги трябва да се грижа за него? — възпротиви се момчето. Той бе на тринадесет, почти мъж, и започваше да къса връзките с детството. — Защо не Паликъл? Той никога не върши нищо.

— Напротив! — отвърна Паликъл. — Помогнах на мама да събере козите, докато ти се криеше в сеното с Ферсия.

— Стига спорове — отсече Хабусас. — Ще правиш каквото съм ти казал, Балиос.

Тринадесетгодишното момче изтича и сграбчи малкия Клетис, който изплака нещастно. Балиос понечи да го удари.

— Да не си го докоснал! — извика Хабусас.

— Но той е толкова дразнещ!

— Той е дете. От тях се очаква да са дразнещи. Аз удрял ли съм те някога?

— Не, татко.

— Тогава следвай примера ми.

Балиос отпраши, влачейки след себе си Клетис.

— И така — прошепна Хабусас на десетгодишния Паликъл — Брат ти преследва хубавата Ферсия.

— Няма да му се наложи да я преследва дълго — измърмори момчето. — Тя е по-лоша и от майка си.

Хабусас се засмя.

— Да се надяваме. Майка й е една от най-добрите ми курви.

Паликъл спря да върви и погледна към морето.

— Още кораби, татко.

Асириецът видя, че четирите галери сега са много по-близо до брега, но зад тях идваха още седем.

Събираха се буреносни облаци и морето ставаше все по-сърдито.

От мястото си малко по-напред Балиос извика:

— Още пет, татко! — сочеше на север.

Страхът се заби в него като копие от лед. В този миг той осъзна, че Хеликаон идва, за да дири мъст. Шестнадесет кораба! В най-добрия случай осемстотин вражески бойци. Той остана неподвижен, почти неспособен да приеме онова, което виждаха очите му. Само луд би потеглил с флотата си през Великата зеленина в сезона на бурите. И как се надяваше да избегне гнева на микенците? Хабусас не беше глупак. Той се постави на мястото на Хеликаон и обмисли ситуацията. Единствената надежда на дарданеца да избегне войната беше като не остави никой жив, за да го набеди за нападението.

Той ще трябва да ни избие всички! Хората му ще прекосят острова и ще ни изколят до един.

Хабусас се затича към града и укрепленията, а момчетата тичаха след него.

Когато стигна първите къщи, изкрещя на мъжете наблизо:

— Съберете оръжията си! Нападат ни!

После продължи да тича към собствения си дом, като през целия път не спираше да вика на всеки, когото видеше. От белите сгради излизаха войници и припряно закопчаваха нагръдници или слагаха колани с мечове на кръста си.

Когато стигна къщата си, жена му Вория, чула призивите, го чакаше на прага.

— Донеси ми шлема и брадвата — извика той. — После отведи момчетата в хълмовете и дълбоките пещери. Бързо!

Паниката в гласа му я попари и тя изчезна в къщата. Той я последва и извади нагръдника си от сандъка. Вдигна го над главата си и започна да се закопчава. Малкият Клетис стоеше на прага и плачеше, а зад гърба му Балиос и Паликъл изглеждаха също толкова изплашени.

Жена му се върна и му подаде шлема. Хабусас бързо си го сложи и завърза каишите.

— Вървете с майка си, момчета! — каза той и вдигна двуострата брадва.

— Аз ще се бия до теб, татко — предложи Балиос.

— Не и днес. Остани с майка си и братята си. Вървете в хълмовете.

Искаше да ги прегърне и да им каже, че ги обича, но нямаше време. Избута момчетата и се затича към укреплението. На Питрос имаше над двеста боеспособни мъже и дървената стена бе оборудвана с лъкове и копия. Можеха да удържат цяла армия! Но после надеждите му се изпариха. Дори укреплението не можеше да спре осемстотин добре въоръжени войници.

Той погледна надолу към плажа и видя събиращите се бойци — последни слънчеви лъчи се отразяваха в щитове, шлемове и нагръдници. Строяваха се в дисциплинирани редици. Хабусас се обърна към хълма над града и видя жените и децата, тичащи нагоре към относителната безопасност на пещерите.

— Нека копелетата дойдат! — извика той на струпалите се пирати. — Ще ги нахраним със собствените им вътрешности.

Знаеше, че това е лъжа и видя по лицата на останалите, че и те го знаят. Опреше ли до битка в морето, никой не можеше да се мери с тях. По време на набези леко бронираните пирати можеха да се движат бързо, да удрят лошо и да бягат с плячката. Срещу дисциплинирана армия на земя обаче нямаха никакъв шанс. Хабусас щеше да умре. Той пое дълбоко дъх. Поне синовете му щяха да оцелеят, защото пещерите бяха дълбоки, а Балиос знаеше скришни места под земята, в които никой брониран войник не би посмял да влезе.

— Вижте! — извика един от мъжете, сочейки нагоре към бягащите жени и деца.

Зад хълма малко над тях се бяха появили войници, които се спуснаха бавно в редица с изравнени копия. Жените и децата се втурнаха обратно към града, в опит да избягат от нападателите.

Отчаянието заля Хабусас. От другата страна на острова явно бяха пристигнали още кораби. Клането щеше да е неизбежно.

— Към укреплението! — извика той на събралите се войни.

Затичаха се по тясната улица и излязоха на открито пред дървената стена. Сега съвсем близо зад тях вражеските войници маршируваха с преплетени щитове и вдигнати копия. Щяха да имат съвсем малко време да вкарат всички мъже и никакво — за жените.

Хабусас достигна укреплението и видя, че всички са се струпали пред входа и блъскат по затворените порти.

— Какво става тук, в името на Хадес? — извика той на хората по парапетите. — Отворете портите! Бързо, бързо!

— И защо ни е да го правим? — попита нечий студен глас. Хабусас зяпна нагоре… в лицето на Хеликаон. Дарданецът не носеше броня и беше облечен като прост моряк — със стара захабена туника. Мъжете с него изглеждаха по същия начин, макар да държаха лъкове с поставени в тетивите стрели.

В гърлото му се надигна злоба. Като се изключеха пировете и събранията, укреплението винаги беше празно. Хеликаон просто бе пристигнал по-рано през деня и бе влязъл в изоставената сграда.

— Това е микенска територия! — каза Хабусас, макар да знаеше, че думите са напразни.

Приближаващите по плажа войници оформиха бойна линия с високо вдигнати щитове и протегнати копия. Жените и децата започнаха да пристигат откъм хълмовете и се струпаха около съпрузите и любимите си. Балиос отиде до баща си и вдигна стар кинжал с изронено острие. Хабусас погледна сина си, сърцето му се късаше. Как можеха боговете да са толкова жестоки?

— Хвърлете оръжията си! — нареди Хеликаон.

Асириецът се вбеси.

— За да можеш да ни изгориш ли, копеле такова? Не, не мисля! Хайде, момчета! Да ги избием всички!

Хабусас се хвърли към приближаващата редица, а хората му затичаха след него с крясъци и предизвикателни бойни викове. Откъм укреплението полетяха стрели и войниците се втурнаха да ги посрещнат. Битката беше кратка и брутална. Леко бронираните микенци нямаха шанс срещу облечените в пълно бойно снаряжение мъже на Хеликаон. Хабусас успя да убие двама дарданци, преди да го пронижат в бедрото. Един щит го удари по главата и той падна.

Когато дойде на себе си, откри, че ръцете му са вързани зад гърба и лежи подпрян на стената на укреплението. Раната в крака му гореше като огън и дрехите му бяха пропита с кръв. Около него, под ярката светлина на луната, лежаха другарите, редом, с които се бе бил в продължение на толкова много години. Никой не беше останал жив. Той се опита да се изправи на колене и оттам на крака, а после се запрепъва в търсене на синовете си. Извика ужасено, когато видя тялото на Балиос. Момчето бе пронизано в гърлото и лежеше по гръб.

— О, синко! — промълви той и очите му се изпълниха със сълзи.

Право пред себе си видя Хеликаон, който говореше с един стар войник. Спомни си го от нападението над Дарданос. Това беше генерал… Павсаний, да, така се казваше. Старецът го видя и направи знак на Хеликаон. После Подпалвачът се обърна към него с отрова в погледа.

— Помня те от Залива на сините сови. Ти стоеше редом с Коланос на скалата. Беше там и по време на битката. Хабусас.

— Ти уби сина ми. Та той беше само момче!

Хеликаон помълча за миг и Хабусас видя омразата в очите му. — Но когато заговори, гласът му бе студен и почти лишен от емоция, което само го правеше невъобразимо ужасяващ:

— Нямах време да го напоя с масло и да го хвърля горящ от някоя скала. Но може би имаш и други синове. Ще трябва да разбера.

Думите разкъсаха Хабусас като огнени камшици.

— Не ги наранявай, Хеликаон! Умолявам те!

— Тя умоляваше ли? — попита дарданецът с неестествено спокоен глас. — Молеше ли царицата за живота на нейния син?

— Моля те! Ще сторя всичко! Синовете ми са моят живот! — Хабусас падна на колене. — Моят живот за техния, Хеликаон. Те не са ти сторили нищо.

— Животът ти вече ми принадлежи. — Златния извади меча си и го допря до гърлото му. — Но ми кажи къде да намеря Коланос и може и да съм милостив към децата ти.

— Тръгна си оттук преди три дни. Очакваме го напролет с петдесет кораба. Не зная къде е сега. Кълна се. Бих ти казал, ако знаех. Питай ме каквото друго пожелаеш. Каквото и да е!

— Много добре. Коланос ли подпали брат ми и го хвърли от скалата?

— Не. Той само даде заповедта.

— Кой го направи?

Хабусас се надигна на крака.

— Ще ти кажа, ако обещаеш да не убиваш семейството ми.

— Само ако повярвам на думите ти.

Асириецът се изпъна до пълната си височина.

— Аз подпалих момчето. Да, и аз изнасилих царицата. Писъците и на двамата ми доставиха удоволствие и ми се иска да можех да живея достатъчно дълго, за да се изпикая върху прахта ти.

Хеликаон остана неподвижен и Хабусас видя едно мускулче по челюстта му да трепери. Надяваше се, че ще бъде достатъчно разярен, за да го убие с един удар в гърлото. Но нямаше късмет. Хеликаон отстъпи и прибра меча си.

— Сега ще ме изгориш ли, копеле?

— Не. Ти няма да гориш.

Дарданецът се обърна и извика двама войници. Те изблъскаха Хабусас обратно към портите на укреплението. Срязаха въжето, с което бе вързан. Той веднага вдигна ръце и събори единия войник. Другият го удари по главата с дръжката на копието си. Отслабнал от загубата на кръв, Хабусас залитна. Втори удар го запрати в безсъзнание на земята.

Събуди го изпепеляваща болка, която започваше от китките и стъпалата му, за да продължи в ръцете и краката. Той отвори очи и извика. Беше разпънат и закован за дървените порти. От прободните рани капеше кръв и той усещаше как медните шипове стържат по костите му. Опита се да изпъне крака, за да отслаби напрежението от осакатените си ръце. Заля го агонизираща болка и той изкрещя. Стъпалата му бяха изкривени неестествено и осъзна, че и те са заковани за портите.

Видя, че пред него стои Хеликаон. Всички други войници бяха изчезнали.

— Виждаш ли корабите? — попита дарданецът.

— Виж… виждам ги…

— Утре призори всички жени и деца на този остров ще бъдат там, за да станат роби. Но няма да търся семейството ти, нито ще им отмъщавам. Те ще живеят.

И с тези думи той си тръгна. Надигна се вятър и нежно разлюля дървената порта. Хабусас изстена, когато гвоздеите разкъсаха плътта му. Въртенето на вратата му позволи да види, че някой е преместил телата на хората му. Бяха извлечени до къщите наблизо и заковани за врати и огради. Някой бяха окачени и направо по стените, а други висяха от въжета, провесени от горните прозорци.

После видя тялото на сина си, положено на земята със скръстени на корема ръце. Главата му беше килната на една страна. На ярката лунна светлина Хабусас видя блясъка на блестящ метал по устните на момчето. Някой бе поставил сребърна монета там, за да плати на Лодкаря.

Дори през мъглата на болката Хабусас беше благодарен за това.

Изкривените му крака започнаха да се схващат и това доведе до спазми и нови вълни от агония. Тежестта на тялото изпълваше китките му с огън. Хабусас изкрещя. Опита се да забрави болката. Колко ли време ще ми отнеме да умра, зачуди се той.

По някое време тази нощ? Утре? Или ще изминат дни? Дали лешоядите щяха да се хранят с него, докато още се гърчи? Щеше ли да е принуден да гледа как дивите кучета пируват с плътта на сина му?

После забеляза движение отдясно. Хеликаон се връщаше по открития бряг с меч в ръка.

— Аз не съм Коланос! — каза той.

Мечът изсвистя и прониза сърцето на Хабусас.

И болката се стопи.