Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (86)

I

Аргуирос продължаваше да се бие редом с Хелиакон. По-възрастният войн започваше да се изморява и знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и да даде мястото си на Диос или Полидорус поне за известно време. Все още не се бе съвзел напълно от опита за убийство от есента и ръцете му започваха да натежават. Задъхваше се.

Той спря удара на нечие копие и удари с щита си война пред него, а после заби собственото си оръжие в шлема на мъжа. Засегна челото му и го отблъсна назад към боеца зад него. И двамата се свлякоха на земята. За миг в боя се отвори пролука, докато микенците се опитваха да се изправят.

И тогава в Аргуриос чу рога в далечината. Той погледна към Хеликаон.

— Това е боен призив — извика дарданецът. — Идват подкрепления!

Хората по коридора горе нададоха радостни възгласи и много от тях започнаха да крещят подигравки и заплахи към микенците.

— Сега сте свършени! — извика един мъж. — Като плъхове в капан!

Но нашествениците не отстъпиха, а вместо това атакуваха отново стълбите. Аргуриос ги посрещна. Върхът на копието му се счупи в щита на човека пред него. Той хвърли оръжието и извади меча си. Врагът му беше едър и се хвърли отгоре му, събаряйки го под себе си. Копието му се стрелна към лицето на Аргуриос. Той се отдръпна от пътя му и изрита мъжа в глезена. Това го забави достатъчно, за да има време да скочи на крака и да забие меча си в бицепса на дясната ръка на другия микенец. Нападателят отскочи назад, но мечът остана заклещен в раната. Принуден да отпусне хватката си, Аргуриос се изпъна и заби крак в бедрото на мъжа. Микенецът падна и други войни започнаха да го прескачат.

— Аргуриос! — извика Полидорус и хвърли собственото си копие към него. Още когато го хвана, той вече се завърташе напред и върхът на оръжието прониза гърлото на новия му нападател, счупвайки врата му.

Микенските войни в подножието на стълбите се отдръпваха през мегарона, за да се изправят срещу пристигналите там нови войски. Аргуриос не можеше да ги види, но чуваше звуците на битка.

После видя Коланос в далечния край на залата, вдигнал лък.

В този миг един микенски войник скочи върху Хеликаон и го събори. Полузамаян, той се опита да се претърколи. Нападателят застана отгоре му и вдигна копие, за да го убие. Аргуриос се завъртя и блокира удара с щита си.

Нещо остро и горещо го прониза в гърдите, преминавайки през ребрата му. Той залитна, надигна се отново и прониза война над Хеликаон с копието си. Докато той падаше, онези под него се обърнаха от стълбите и отстъпиха в мегарона.

Аргуриос се опита да ги последва, но краката му внезапно поддадоха и той се свлече на стълбите. Щитът на Илиос падна от ръката му и той погледна надолу към стрелата, забила се дълбоко в гърдите му. Намираше се точно на ръба на нагръдника му.

Хеликаон и Полидорус го отнесоха до коридора и внимателно го положиха на пода. Сега във вените му гореше огън и той стисна зъби пред свирепата агония. Хеликаон свали шлема му и коленичи до него. После Полидорус хвана стрелата, готов да я извади.

— Не! — каза Аргуриос. — Сега двамата с тази стрела сме братя. Тя ме е убила. Но също така ще ме държи жив още известно време. Ако я извадиш, кръвта ми ще изтече с нея.

— Не! — настоя Полидорус. — Ще повикам лечителя. Той ще намери начин да я извади. Ти ще живееш, Аргуриос! Трябва живееш.

Той се затича към покоите на царицата.

Аргуриос въздъхна и погледна към Хеликаон.

— Момчето не разбира много от рани — каза той. — Но ние разбираме, нали, Златни?

— Да — съгласи се Хеликаон и свали собствения си шлем. — Съжалявам, Аргуриос.

Цар Приам дойде и коленичи вляво от микенеца. За един кратък миг не каза нищо, а после се протегна и сграбчи ръката на Аргуриос.

— Казах, че ще получиш каквото пожелаеш от мен — рече той.

— Не ми остана какво да искам, царю. — Старият войн се усмихна мрачно. — Ако имах силата, щях да сляза долу, за да спася приятелите си и да ги върна в Микена. Разпознах мнозина от тях.

— Мога ли да сторя нещо за теб? Или за семейството ти?

— Нямам семейство. И не се нуждая от нищо.

Приам въздъхна, а после се изправи.

— Благодаря ти, микенецо. Щитът на Илиос ще се върне на славното си място на стената на двореца ми. И от днес ще бъде известен като Щита на Аргуриос. Стореното от теб тук никога няма да бъде забравено.

И с тези думи царят, следван от царските орли, слезе в мегарона.

Полидорус се върна с лечителя Зеотос, който само потвърди онова, което Аргуриос вече знаеше. Стрелата бе влязла твърде дълбоко. Полидорус коленичи до умиращия войн, от очите му бликнаха сълзи.

— Не мога да изразя с думи колко съм горд, че стоях до теб в тази битка, Аргуриос — каза той.

— Задели малко гордост и за себе си, момче. Справи се добре. Сега иди при другарите си и ме остави на спокойствие за малко.

Полидорус се наведе и го целуна по челото. После взе меча си и последва царя по стълбите.

Тогава дойде Андромаха.

— Няма ли да ме оставите на мира? — попита Аргуриос. Лицето й бе напрегнато и той видя следите от сълзи по бузите й.

— Лаодика се нуждае от теб — каза тя.

— Не искам да ме вижда така.

— Не, трябва да дойдеш. Тя… тя също умира, Аргуриос.

— Не! — Той изстена. — Не е възможно!

— Пронизаха я с копие. Трябва да идеш при нея.

Аргуриос погледна към Хеликаон.

— Помогни ми да стана.

Дарданецът пое ръката му и го изправи на крака. Той изстена отново, когато върхът на стрелата се раздвижи и запрати вълна от болка по цялото му тяло. Облегна се на стената, но Хеликаон го задържа. Двамата бавно тръгнаха към покоите на царицата. Навсякъде имаше ранени и Аргуриос видя Лаодика, легнала със затворени очи на дивана. Той се изпъна и каза на Хеликаон да го пусне, а после отиде до нея и коленичи на пода. Пресегна се и хвана ръката й. Очите й се отвориха. Лицето й беше бледо, а клепачите — натежали. В този миг Аргуриос осъзна, че никога не е виждал такава красота. Лаодика се усмихна и лицето й заблестя от щастие.

— О, Аргуриос — каза тя. — Аз те сънувах.

— Добър ли беше сънят? — попита я той.

— Да. Всичките ми сънища за теб са прекрасни.

— И какво сънува?

— Нашия дом. Отидох да го видя. Много… ще го харесаш. Има голяма градина и фонтан. Цъфтящи дървета до западната стена. Можем да стоим там вечер, докато слънцето залязва.

— Нямам търпение, обич моя.

— Видя ли татко?

— Да. Всичко е наред, Лаодика.

— Значи няма да ни раздели?

Аргуриос отвори една кесия на колана си и извади смачканото лебедово перо.

— Запазил си го! — прошепна тя.

— Да. Запазих го. Никога няма да бъдем разделени. Дори в смъртта.

Той сложи перото в дланта й и затвори пръстите си около нейните. И последните му сили свършиха и той се отпусна на пода, облегнал глава на гърдите й.

— Толкова съм щастлива, Аргуриос — каза тя. — Мисля, че сега ще поспя малко.

— И двамата ще поспим. А като се събудим, можеш да ми покажеш градината.