Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (4)

II

По-късно, когато детето бе изкъпано и сложено да спи, Фаедра седеше под портика и гледаше мълниите. Хладният вятър носеше свежест над градината и изпълваше въздуха с уханието на жасмин от дърветата до западната стена. Сега усещаше умора и странна меланхолия. Това бе последната нощ на Хеликаон в Кипър. Сезонът почти бе свършил и той щеше да отплава с новия си кораб към отдалечената на стотици мили Троя, а после на север към Дардания за през зимата. Фаедра очакваше нощ на страсти и топлина, твърдостта на тялото му, вкуса на устните му върху нейните. Вместо това той се върна в къщата с изнемощялото от глад и нахапано от бълхи дете на беззъбата курва, която Вола бе донесъл по-рано.

В началото това я ядоса, но после остана само чувството на неудовлетвореност.

Защитена от дъжда, Фаедра затвори очи и си представи детето. Избръснатата му глава бе нахапана от буболечките, лицето му беше слабо и бледо, а очите — широки и изплашени. Малкото момиченце сега спеше в стаята до тази на майка си. Фаедра имаше желание да я прегърне, да я притисне до себе си и да я целуне по бузата. Искаше да махне болката и страха от тези големи сини очи. Но не го стори. Просто отметна одеялото, за да може слабото дете да се качи на широкото легло и да отпусне глава на меката възглавница.

— Спокойни сънища, Фия. Тук си в безопасност.

— Ти жена му ли си?

— Не. Той е един от моите дарители. Аз съм като майка ти — една от девиците на Афродита.

— Вече няма дарители — каза Фия сънено.

— Заспивай.

Разбира се, че нямаше дарители, помисли си Фаедра. Майката беше грозна и слаба, преждевременно остаряла.

„Както остаряваш и ти!“ — помисли си. Макар и младолика, Фаедра приближаваше тридесет и пет. Скоро и нейните дарители щяха да я изоставят. Ядоса се. Кой го е грижа какво ще направят? Сега съм богата.

Но меланхолията не си отиде.

През осемнадесетте години, откак бе станала последователка на Афродита, тя бе забременявала девет пъти. При всеки от тях посещаваше Храма на Асклепий и гълташе горчиви билки, за да прекрати бременността. Последният път беше преди пет години. Забави се с цял месец, разкъсвана между желанието да увеличи богатството си и нарастващата нужда да бъде майка.

— Следващия път — каза си тогава. — Следващия път ще износя детето.

Само че следващият път така и не дойде, и сега тя често сънуваше плачещи в тъмното деца, които я викаха. В съня си Фаедра тичаше слепешком, опитваше се да ги намери, и се будеше, плувнала в студена пот. После идваха сълзите и хлипането й ехтеше из празния й дом.

— Животът ми не е празен — каза си тя. — Имам дворец и слуги, и достатъчно богатство, за да го изживея без никакви мъже.

Но така ли бе наистина?

Настроението й бе променливо през целия ден и едва не се разплака, когато Хеликаон и каза, че отива до светилището на Аполон. Веднъж, преди година, тя се качи с него там и го гледа как стои на самия ръб на скалата с вдигнати ръце и затворени очи.

— Защо го направи? — попита го тогава. — Скалата може да подаде. Може да паднеш и да се размажеш по камъните.

— Вероятно точно затова — отвърна й той.

Фаедра не разбра отговора. В него нямаше смисъл. Но пък толкова много други неща у Хеликаон си противоречаха с логиката. Постоянно се опитваше да разкрие тайните в този мъж. Когато бе с нея, Фаедра никога не бе усетила и намек за буйния му нрав, за който шептяха мъжете. Нямаше грубост, нито жестокост, нито гняв. Всъщност той рядко носеше оръжие в Кипър, макар че тя бе виждала трите бронзови меча и шлема с бял гребен, бронята и наколенниците, с които Хеликаон влизаше в битка. Те стояха прибрани в един сандък в горната спалня, която той използваше, когато посещаваше острова.

Прибрани в сандък. Като емоциите му, помисли си тя. През петте години, откак го познаваше, Фаедра никога не бе успяла да се приближи до мъжа, скрит зад очите му. Чудеше се дали някой е успявал.

Пристъпи под дъжда и вдигна лице към черното небе. Потрепери, когато зелената й рокля се накваси. Сега вятърът, който галеше мократа й кожа, сякаш бе станал леден. Тя се засмя силно и отново се върна под покрива. Студът отблъсна умората й.

Проблесна мълния и й се стори, че вижда сенчеста фигура, която се движи сред храстите вдясно от нея. Извърна се, но не видя нищо. Игра на светлината? Леко изнервена, Фаедра влезе обратно в къщата и затвори вратата.

Последният от гостите на Хеликаон си бе отишъл, затова тя тръгна към покоите му. Стаята бе тъмна, нямаше запалени лампи. Фаедра влезе тихо и пристъпи към леглото. Оказа се празно. Отиде до балкона и погледна в градината. Не видя никого. Облаците се разкъсаха за кратко и луната огря Кипър.

Жената се обърна и зърна кален отпечатък на пода. Усети как страхът се надига в нея и се огледа из стаята. Някой бе минавал оттук. Беше се качил през прозореца. Тя се върна до балкона и отново погледна надолу.

Някаква сянка се раздвижи и Фаедра видя закачулен мъж с тъмни дрехи, който притича до стената. Изведнъж Хеликаон се появи иззад една статуя с кинжал в ръка. Натрапникът го видя и свърна встрани. Затича се и скочи високо, хващайки се за ръба на високата стена, за да се претърколи на улицата отвън. Облаците отново скриха луната и Фаедра не видя нищо повече.

Тя изтича в коридора и се спусна по стълбите. Стигна до входа, точно когато Хеликаон влизаше вътре. Фаедра затръшна вратата и спусна резето.

— Кой беше това? — попита тя.

Мъжът хвърли бронзовия кинжал на близката масичка.

— Просто крадец — каза той. — Но избяга.

Подмина я и отиде в кухнята, където подсуши лицето и ръцете си с кърпа. Фаедра го последва.

— Кажи ми истината.

Хеликаон съблече туниката си и продължи да се бърше. После прекоси стаята гол и напълни две чаши с разредено вино. Подаде й едната и отпи от другата.

— Този човек ме преследваше, когато се качих до светилището. Мярках го от време на време. Много е опитен, прикриваше се в сенките. Вола и моите хора не го видяха.

— Но ти успя?

Той въздъхна.

— Баща ми падна под ножа на убиец, Фаедра. Оттогава съм… да кажем по-внимателен към обкръжението си.

— Много врагове ли имаш, Хеликаон?

— Всички могъщи мъже имат врагове. Някои търговци ми дължат планини от злато. Ако умра, те ще са свободни от дълговете си. Убивал съм пирати, оставили след себе си братя и синове, копнеещи за мъст. Но нека не говорим повече за това тази нощ. Убиецът го няма, а ти изглеждаш прекрасно.

Ако тя бе негова жена, може би щеше да му каже, че вече не желае да прави любов. „Но аз не съм му жена — помисли си Фаедра. — Аз съм дете на Афродита, а той е моят дарител. Аз съм обикновена курва, точно като беззъбата старица в горната спалня.“ Тъгата се разля във вените й, но тя се насили да се усмихне и пристъпи в прегръдките му. Целувката му бе топла, дъхът — сладък, а ръцете му, обвити около нея — силни.

— Аз твоя приятелка ли съм? — попита го Фаедра по-късно, докато лежаха заедно на широкото й легло. Главата й почиваше на рамото му, а бедрото й бе обвито около неговото.

— Сега и завинаги, Фаедра.

— Дори като остарея и погрознея?

Той погали косата и.

— Какво искаш да чуеш?

— Истината. Искам истината.

Той се надвеси над нея и я целуна по челото.

— Аз не давам приятелството си току-така и то не зависи от младост и красота. Ако и двамата доживеем да станем стари и грозни, аз все така ще бъда твой приятел.

Тя въздъхна.

— Страх ме е, Хеликаон. Старостта ме плаши, плаши ме и мисълта, че ще те убият или ще се измориш от мен. Страх ме е, че ще стана като майката на Фия. Навремето избрах този живот и той ми донесе богатство и сигурност. Сега се чудя дали изборът ми е бил правилен. Мислиш ли, че щях да съм щастлива, ако се бях омъжила за земеделец или рибар и му бях отгледала деца?

— Не мога да ти отговоря. Всеки ден правим избори, някой добри, други — лоши. И ако сме достатъчно силни, живеем с последствията. Ако трябва да съм искрен, не съм съвсем сигурен какво точно имат предвид хората, когато говорят за щастие. Има момента на радост и смях в уюта на приятелството, но трайно щастие? Ако такова нещо съществува, аз не съм го открил.

— Може би то идва само когато си влюбен — предположи тя.

— Ти била ли си някога?

— Не — излъга Фаедра.

— Нито пък аз — отвърна Хеликаон и простичките думи се забиха в сърцето й като кинжал.

— Колко тъжна двойка сме — каза и се насили да се усмихне, докато прокарваше ръка надолу по плоския му корем. Ах! — добави после с престорена изненада. — Ето че сред нас има някой, който не изглежда тъжен. Всъщност май е неистово щастлив.

Хеликаон се засмя.

— Ти често му влияеш по този начин.

Той хвана китката й, и я вдигна над себе си. После я притегли надолу и я целуна пламенно.