Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (25)

III

Хеликаон стигна до края на пътеката и тръгна по каменистия пясък. Сега беше много уморен, но и въодушевен от това, че е успял да заблуди микенците. Самият Коланос го чакаше в тъмното, заедно с петима от хората си. Това, че очакваха да им е нужна подобна численост, беше огромен комплимент.

Коничният шлем се килна на главата му, защото не бе затегнал каишите, а подсиленият с бронз кожен нагръдник бе прекалено голям и протриваше кожата на раменете му. Чувстваше се тромав, докато вървеше към огъня на „Ксантос“. После каишът на десния му сандал се скъса и той се спъна. Изрита непотребната подметка и продължи.

Повечето от хората му спяха, когато се приближи към огъня. Той свали шлема и разпусна косата си, а после разкопча и нагръдника. Ониакус го видя.

— Когато тръгна, беше по-добре облечен — отбеляза той.

— Утре ни чака дълъг ден, би трябвало да спиш — отвърна Хеликаон, а после тръгна към „Ксантос“. Качи се на задната палуба. Там спяха двама мъже, а трети бдеше над кораба. Хеликаон отвори капака на пода и слезе в мрака долу. Намери сандъка си по-скоро по усет, отколкото с очите си, и вдигна капака. Бръкна вътре и откри с опипване резервната си туника, след което се върна на палубата и свали грубите войнишки дрехи. Когато се преоблече, погледна отново към двореца.

Беше изненадан, че Кигон го е предал. Не че бяха кой знае какви приятели, но търговията помежду им бе доходоносна и за да реши Дебелия цар да участва в убийството му, трябваше да са му предложили огромна сума. Никой пират не можеше да си позволи да подкупи цар — дори Коланос. Не, богатствата сигурно бяха обещани от Агамемнон. Хеликаон не можеше да разбере това. Бе изминала повече от година, откак уби Алектруон, а оттогава не бе сторил нищо да обиди микенския цар. Причината за враждебността на Агамемнон обаче не бе първата му грижа. Истинският въпрос беше на колко още царе по търговския маршрут е обещано съкровище, за да го убият. Колко още пиратски главатари? Или убийци?

Собственият му баща Анхиз бе убит от такъв човек. И обезобразен. Убиецът бе прерязал гърлото на царя, а след това му беше отрязал и ухото. Така и никой не разбра как е проникнал в двореца. Стражите докладваха, че не са видели никого, макар и един от тях да твърдеше, че му се е мярнала сянка по източната стена. Предположил, че е игра на светлината.

Дори сега, девет години по-късно, Хеликаон все още плащаше на агентите си из градовете и селата на Великата зеленина, който търсеха убиеца и човека, който го беше наел.

Някакво движение привлече вниманието му. Микенците изтегляха галерите си обратно във водата и Хеликаон видя високия Коланос на плажа. Войнът погледна нагоре и очите им се срещнаха.

— Наслаждавай се на деня, Златни! — извика микенецът. — Той ще се помни дълго!

Хеликаон не му обърна внимание, а продължи да гледа екипажите, които се катереха на борда на корабите си. Трите черни галери бяха дълги и тънки, и всяка имаше петдесетима гребци, разположени на горната палуба. На носовете им имаше закрепени обвита с бронз тарани.

Коланос се качи последен и се прехвърли със скок на борда на кораба си. На извития нос на галерата му бяха изрисувани огромни червени очи, които и придаваха демоничен вид.

Гребците се приведоха над греблата, а останалите моряци свалиха мачтите и корабите започнаха да напускат залива. Хеликаон знаеше, че ще причакат „Ксантос“ отвън. Галерите бяха по-добре пригодени за битка със свалени мачти. Нещо повече — те искаха той да знае това, иначе щяха да започнат свалянето чак когато излязат далеч от взора му.

Това бе предизвикателство, при това такова, което не можеше да игнорира.

Коланос имаше всички основания да вярва, че денят ще е негов. Микенските галери бяха по-малки и бързи от „Ксантос“ и разполагаха с почти три пъти повече бойци.

Но те не познаваха гения на Калкеус, Лудия от Милет.

Слънцето започна да се издига над източните скали, окъпвайки небето в цвят на корал и злато.

Хеликаон слезе на централната палуба и се изкачи на носа, за да огледа плажа и лицата на хората си.

Къде, в името на Хадес, беше Вола?