Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (5)

I

Бурите от последните два дни се стопяваха на запад и небето бе чисто и синьо, а морето — спокойно, докато Спирос направляваше лодката и пътника й към големия кораб. След цяла сутрин превозване на моряци към „Ксантос“, сега чувстваше умора. Обичаше да казва на хората, че на осем-десет години е все така силен, както и преди, но това не беше вярно. Ръцете и раменете го боляха, а сърцето му биеше учестено, докато се напрягаше над греблата.

Един мъж остарява тогава, когато вече не може да работи. Тази простичка философия поддържаше Спирос бодър и всяка сутрин, когато се събудеше, той приветстваше новия ден с усмивка. Излизаше навън и вадеше вода от кладенеца, гледаше отражението си в кофата и казваше:

— Радвам се да те видя, Спирос.

Той погледна към младия мъж, който седеше притихнал на кърмата. Косата му бе дълга и тъмна, придържана от кожена лента. Гърдите му бяха голи, носеше обикновена пола и сандали. Тялото му бе стройно и мускулесто, очите — яркосини като лятното небе. Спирос не го беше виждал преди и предположи, че е чужденец, може би от Крит или другите острови.

— Нов гребец ли си? — попита го той. Пътникът не отговори, но се усмихна. — Цяла седмица превозвам хора като теб. Местните не пътуват на Кораба на смъртта. Така наричаме „Ксантос“ — добави след малко. — Само идиоти и странници. Без да се обиждаш.

Гласът на пътника бе дълбок, а акцентът му доказа теорията на Спирос:

— Но пък е толкова красив — каза той дружелюбно. — А корабостроителят твърди, че е и здрав.

— Аха, наистина става за гледане — отвърна Спирос. — Ужасно е красив. — После се изкикоти. — Но аз не бих повярвал на думите на Лудия от Милет. Братовчед ми работи на кораба, знаеш ли? Каза, че Калкеус се мотаел наоколо и си говорел сам. Понякога дори се удрял по главата.

— Виждал съм го да го прави — съгласи се мъжът.

Спирос се умълча, леко раздразнен. Човекът бе млад и очевидно не знаеше, че морските богове не обичат големи кораби. Преди двадесет години старият лодкар видя как един точно такъв кораб отплува от залива. Галерата направи две пътувания без инцидент, а после изчезна в една буря. Само един човек оцеля, изхвърлен на брега в източната част на континента. Историята му се предаваше сред моряците години наред от уста на уста. Голямата мачта се строшила на две и корабът се разпаднал за няколко удара на сърцето. Спирос мислеше да разкаже тази случка на младия гребец, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Мъжът трябваше да спечели двадесетте си медника и нямаше да се откаже точно сега.

Лодкарят продължи да гребе, а болката в долната част на гърба му се усили. Това бе двадесетото му пътуване до „Ксантос“ от пукването на зората насам.

Около галерата беше пълно с малки лодки, натоварени със стоки. Множество мъже викаха и се опитваха да се наместят на по-изгодна позиция. Лодките се блъскаха една в друга, предизвиквайки изблици на ругатни и заплахи. От кораба се спускаха въжета, които бавно изтегляха товара на борда. Хората на палубата бяха не по-малко изнервени от онези, чакащи да се отърват от стоките си. Цареше пълен хаос.

— Цяла сутрин е така — каза Спирос и спря да си почине. — Не мисля, че ще отплават днес. Това е един от проблемите с толкова големи кораби — пренасянето на товара на толкова висока палуба. Сигурен съм, че Лудият не се е сетил за него, а?

— Собственикът е виновен — отвърна пътникът. — Искал е най-голямата галера, построявана някога. Концентрирал се е върху достойнствата и на кораб и качеството на конструкцията. Не е мислил много за товаренето и разтоварването.

Спирос отново хвана греблата.

— Слушай, момко, явно не знаеш с кого плаваш. По-добре не говори по този начин близо до Златния. Хеликаон може и да е млад, но е убиец, да знаеш. Той отряза главата на Алектруон и му извади очите. Мълви се, че ги изял. Не е човек, когото искаш да обидиш, ако добре ме разбираш.

— Изял му е очите? Тази история не я бях чувал.

— О, за него се разказват много работа. — Спирос се взря във врявата около галерата. — Няма смисъл да се опитваме да стигнем до кърмата. По-добре да изчакаме, докато поне част от тая лодки се махнат.

Един едър плешив мъж с черна намаслена брада, извита в две плитки, се появи на палубата откъм пристанището и с бумтящ глас извика на няколко лодки да се отдръпнат, за да пуснат по-близките да натоварят стоките си.

— Плешивецът там е Зидантас — каза Спирос. — Наричат го Вола. Имах един племенник, навремето плава с него. Волът е хет. Обаче е добър човек. Племенникът ми си счупил ръката на борда на „Итака“ преди няколко години и не можел да работи през цялото пътуване. Въпреки това си получил двадесетте медника. Зидантас се погрижил. — Той обърна лице на юг. — Бризът започва да сменя посоката си. Сега идва от юг. Нетипично за това време на годината, но предполагам, че ще ви помогне при излизането. Ако изобщо това стане днес.

— Ще отплава — каза мъжът.

— Сигурно си прав, младежо. Златният е благословен с късмет. Никой от корабите му не е потъвал, знаеш ли? Пиратите го избягват. И би трябвало, нали? Не е здравословно да пресичаш пътя на човек, който ти яде очите.

Спирос бръкна под пейката и извади мях с вода. Отпи една дълга глътка и предложи на пътника си, който прие с благодарност.

На палубата проблесна бронз и се появиха двама войни, облечени в брони и с шлемове с бели гребени от конски косми.

— По-рано им предложих да ги откарам — промърмори лодкарят. — Но не харесаха лодката ми. Твърде малка им се видя, не се и съмнявам. Е, чумата да ги тръшне всички микенци, това казвам аз. Чух ги как си говореха, обаче. Те не са приятели на Златния, това е сигурно.

— Какво казаха?

— Говореше повече по-възрастният. Каза, че стомахът му се обръщал от това да пътува на един кораб с Хеликаон. Е, не мога да го виня. Онзи Алектруон, дето изгуби очите си, също беше микенец. Хеликаон е избил много микенци.

— Както сам каза, не е човек, който търпи обиди.

— Чудя се защо го прави.

— Кое? Да убива микенци?

— Не, защо плава с корабите си из цялата Велика зеленина. Твърдят, че има дворец в Троя и земи в Дардания, както и нейде на север. Не помня къде. Както и да е, той вече е богат и могъщ. Така че защо рискува да пътува в открито море и да се бие с пирата и всякакви други?

Младият мъж сви рамене.

— Нищо не е такова, каквото изглежда. Кой знае? Може би има мечта. Чух, че иска един ден да отплава отвъд Великата зеленина, към далечните морета.

— Това имам предвид — отвърна Спирос. — Краят на света е там, с неговия водопад, който се спуска вечно в мрака. Що за идиот би искал да отплава в черната бездна на света?

— Това е добър въпрос, лодкарю. Може би човек, който не е доволен с онова, което има. Човек, търсещ нещо, което не може да открие във Великата зеленина.

— Именно! Няма нищо ценно, което един мъж да не може да открие в собственото си село, а какво остава сред огромното море. Това е проблемът на тези богати принцове и царе. Не разбират какво е истинско съкровище. Виждат го само в златото, медта и калая. Виждат го в стадата коне и добитъка. Събират съкровища за себе си, строят складове, които пазят яростно. А после умират. И за какво е всичко това?

— А ти знаеш ли какво е истинско съкровище? — попита младият мъж.

— Естествено. Повечето обикновени хора знаят. Последните няколко дни бях горе сред хълмовете. Една млада жена едва не умря. Бебето проби утробата. Обаче стигнах навреме. Бедното момиче. Лошо беше разкъсана. Ще се оправи, а момченцето е здраво и силно. Гледах как жената държеше бебето в ръце и се взираше в него. Беше толкова слаба, че можеше да умре всеки миг. Но в очите й се виждаше, че знае какво държи. Нещо, което струва повече от злато. А бащата беше по-горд и щастлив от всеки цар — завоевател с планини от злато.

— Детето е било щастливо да има родители, които го обичат. Не всички бебета имат този късмет.

— А сърцата на онези, които нямат, са наранени. Не го виждаш, но те никога не заздравяват.

— Как се казваш, лодкарю?

— Спирос.

— Как така си едновременно лодкар и акушерка, Спирос? Това е странно съчетание на таланта.

Старецът се изкикоти.

— През осемдесетте си години съм докарал няколко деца на този свят. Свикнах да ги вадя здрави. Започна се преди пет-десет години. Жената на един млад овчар имаше трудно раждане и бебето излезе мъртво. Бях там и взех бедното малко нещо, за да го отнеса. Когато го вдигнах, то внезапно изплю кръв и започна да плаче. Така се започна, разбираш ли, понесоха се слухове за уменията ми с бебетата. Жена ми… сладката ми жена… ми роди шест деца. Затова знаех немалко за трудностите при раждане. През годините ме молеха да присъствам и на още. Знаеш как е. Новините се разпространяват. Ако никое момиче на петдесет мили околовръст забременее, ще пратят за стария Спирос, когато му дойде времето. Странно е, знаеш ли. Колкото повече остарявам, толкова по-приятно ми е да извеждам новия живот на бял свят.

— Ти си добър човек — каза пътникът. — И съм доволен, че те срещнах. Сега вземи греблата и си пробий път. Време ми е да се качвам на борда.

Старецът се напрегна и загреба между две дълги лодки. Моряците го видяха и спуснаха въже. После пътникът се изправи и извади от кесията си дебела монета, която подаде на Спирос.

Тя заблестя в дланта му.

— Чакай! — извика старецът. — Това е злато!

— Твоите истории ми харесаха — каза мъжът с усмивка. — Затова няма да ти изям очите.