Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Silver Bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Stan Tody (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Повелителят на сребърния лък

Преводач: Симеон Цанев

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-761-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560

История

  1. — Добавяне

7
Изгубеният герой

I

Одисей погледна младия мъж и с удивление откри, че не му достигат думи. Внезапно го му смущение бе прикрито от неколцина моряци от собствения му екипаж, който дотичаха и се струпаха около Хеликаон. Те го тупаха по гърба или го прегръщаха, а после го затеглиха към други хора, които искаха да го поздравят.

Одисей погледна отново към огромния кораб и си спомни за малкото гарванокосо дете, което някога му бе казало:

— Ще построя най-големия кораб. И ще убивам морски чудовища, и ще отплавам до края на света, където живеят боговете.

— Но те живеят на връх Олимп.

— Някой от тях все пак не живее ли на края на света?

— Една ужасна жена с огнени очи. Един поглед към лицето й и мъжете изгарят като свещи.

За миг детето изглеждаше разтревожено. После лицето му доби решителен вид.

— Значи няма да я гледам в лицето.

Времето лети по-бързо от крилете на Пегас, мислеше си Одисей. Внезапно се почувства стар. В края на годината щеше да навърши четиридесет и пет. Пое си дълбоко дъх, изпаднал в меланхолия. После видя младо момче, което тичаше от „Ксантос“. Оглеждаше се наоколо, впечатлено от огньовете, навесите и тълпите.

— Къде си мислиш, че отиваш, млади момко? — попита строго Одисей.

Русолявият младеж го погледна.

— Това твоят плаж ли е? — попита той.

— Може и да е. Не знаеш ли кой съм?

— Не. Никога преди не съм плавал по море.

Одисей удържа изражението си сурово.

— Том не е извинение, момче. Не са ли ме описвали в чудни истории? Легендите за живота ми не се ли мълвят около вашите огньове?

— Не зная — отвърна момчето искрено. — Още не си ми казал името си.

— Аз съм царят на Итака — царят — войн на Итака. Най-великият моряк в целия свят. Това достатъчно ли ти е?

— Това ли е Итака? — попита младежът.

Одисей поклати глава.

— Не, това не е Итака. Виждам, че образованието ти е много непълно. Хайде, върви. Забавлявай се с всичко, което може да ти предложи Заливът на сините сови.

Момчето се завъртя, но после отново се обърна към него.

— Аз съм Ксандер — каза то. — И аз съм моряк.

— А явно си и добър. А аз съм Одисей.

Ксандер застила и го зяпна.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Значи съм чувал за теб. Дядо ми казва, те си най-великият лъжец на света и разказваш най-добрите истории. Разправял ми е онази, в която велика буря отнася кораба ти, после го оставя на върха на планина, а ти прерязваш платното наполовина и го връзваш за греблата, за да ги размахате като криле и корабът да отлети обратно в морето.

— За известно време обаче се изгубихме сред облаците — каза Одисей. — И трябваше да ме спуснат с въже, за да ни насоча обратно към водата.

Момчето се засмя.

— Аз плавам с господаря Хеликаон — каза то. — Преминах ме през ужасна буря и едва не паднах през борда.

— И аз някога плавах с Хеликаон — отвърна Одисей. — Тогава той беше на твоята възраст. Използвах магията си, за да го науча да лети.

— Той може да лети?

— Като орел. Може би ще ти разкажа по-късно. Но в момента трябва да се изпикая, а не обичам да ме гледат, така че се пръждосвай.

Момчето избяга. Одисей се заразхожда по плажа. Доброто му настроение се беше върнало. Седна на една по-висока скала и се загледа към мястото, където хората на Хеликаон бяха обкръжени от екипажа на „Пенелопа“. Предположи, че говорят за старите времена.

Старите времена.

Бяха изминали двадесет години откак Одисей за пръв път видя Хеликаон. Двадесет години! Понякога имаше чувството, че са минали само няколко сезона. Тогава беше млад и в разцвета на силите си. Спомняше си ясно първия път, когато прекоси каменната пътека, водеща към върха на хълма и крепостта Дарданос. Каменното укрепление се бе превърнало в столица на Дардания под властта на цар Анхиз, бащата на Хеликаон. За него се говореше, че е забогатял по нечестен път и, което бе по-важно за търговеца Одисей, че има красива млада жена. Затова той се качи по стръмния и покрит с камъни хълм, следван от трима моряци и две магарета, натоварени с редки парфюми, бижута и злато, скъпи платове и дрънкулки, каквито жените с вкус обичат.

Пред портите на крепостта той започна да се шегува със стражите, докато преценяваше защитата. Вратите бяха дебели, но твърде широки — без съмнение глупава суета от страна на царя. Но стените бяха високи и добре направени, а варовиковите плочи бяха хитро напаснати без хоросан. Стражите изглеждаха добре хранени и зорки. Те го изгледаха с любопитство, както и можеше да се очаква. Той вече си бе създал име, дори и в това далечно северно царство.

Внезапно един възбуден детски глас зад гърба му извика:

— Хей, хей, това твоят кораб ли е?

Одисей се завъртя и видя момче на седем или осем години, с черна като нощта коса и яркосини очи. То сочеше към плажа, където бяха изтеглили „Пенелопа“. Корабът му се извисяваше над рибарските лодки наоколо.

— И какво, ако е, малко грозно джудже? — изръмжа той.

Момчето се стресна, но не се предаде.

— Аз не съм джудже. Момче съм. Казвам се Еней и съм син на цар Анхиз.

Одисей го изгледа.

— И очакваш да ти повярвам? Не приличаш на никое момче, което съм виждал. Всички момчета, които познавам, имат по четири ръце. Не се опитвай да ме заблудиш, младежо. Ще съжаляваш. — Той постави дланта си на дръжката на кинжала и направи една заплашителна крачка напред.

Момчето все още не бе сигурно, но после видя широките усмивки на лицата на стражите и се засмя.

— Баща ми каза, че Одисей от Итака ще бъде почетен гост тази вечер и че е чудесен разказвач на измислени истории. Ще ми разкажеш ли за момчетата с четири ръце? Колко глави имаха?

Одисей му се усмихна криво.

— Ще видим, момко. Ще видим.

В този момент иззад момчето се появи жена на средна възраст с измъчен вид.

— Еней, къде беше? Мислех, че никога няма да те намеря. Слизах чак до плажа да те търся. Ела. Ела тук. Майка ти иска да те види. Ти си лошо момче — добави тя после, сякаш едва сега й бе минало през ума.

Сграбчи го за ръката и го задърпа към царските покои. Еней се ухили през рамо на Одисей, а после се остави да бъде завлечен по каменните стъпала към страничен балкон, където чакаше стройна и красива чернокоса жена, облечена в синя роба. Тя коленичи да прегърне момчето, което отново погледна към Одисей и завъртя очи.

Одисей се срещна с царя в мегарона на Анхиз — най-голямата каменна зала, в която посрещаше гостите си и водеше делата си през деня. Той имаше бледа кожа и сива коса, а леденосините му очи гледаха хладно търговеца, сякаш не бе нищо повече от дворцов слуга.

Одисей беше свикнал на надскочили произхода си бандити като този. Харесваше му да мисли, че е гъвкав в подхода си и имаше на разположение богат арсенал от оръжия, като се почне от отвратителни ласкателства, през чаровно поведение, та до едва прикрити заплахи. Този цар обаче бе дистанциран и хладен и на търговеца му беше трудно да го разбере. Обсъдиха състоянието на търговията по местните брегове, докато пиеха добре разредено вино, а Одисей разказа няколко истории, за да накара Анхиз да се засмее. Но дори и най-добрите — даже онази за девицата и скорпиона — едва успяха да накарат лицето на царя да помръдне, а очите му си останаха студени.

Одисей беше почти облекчен, когато Еней дотича в мегарона бос и облечен в проста ленена туника. Момчето успя да се спре точно пред царя.

— Изпуснах ли нещо, татко? Закъснях ли?

— Какво да си изпуснал? За какво говориш, Еней? — попита нетърпеливо Анхиз, а ледените му очи се насочиха към тъмнокосата жена, която последва момчето в залата.

— Историите, татко. За диви зверове, двуглави момчета и за приключения по море — каза той и се намръщи нетърпеливо. — Трябваше да приключа с уроците си — обясни на Одисей, който го гледаше развеселен.

— Изморен съм, момче, и за днес приключих с историите.

— Хайде, Хеликаон, не притеснявай баща си и госта му — каза майката и го хвана нежно за ръката. Тя бе жена с крехка красота и деликатна бледа кожа. „А очите й, мислеше си Одисей, сигурно виждаха друг хоризонт.“ Той бе виждал този поглед и преди и това го накара да погледне младата царица с повишен интерес.

— И преди съм ти казвал да го наричаш с името, което аз съм му дал — каза царят със суров тон. — Еней. Това е гордо име.

Царицата изглеждаше изплашена и смотолеви някакво извинение. Одисей видя, че изражението на момчето се променя, а после то се отдръпна от майка си и каза:

— Ще построя най-големия кораб на света, когато порасна. И ще стана велик герой. Боговете са го казали на мама.

На челото на жената се появи красива бръчка. Тя коленичи до сина си и отново го прегърна, както преди, на балкона. Погледна момчето в очите, сякаш търсеше нещо там. Одисей бе впечатлен от младежа. Той беше съвсем млад, но почувства тревогата на майка си и бе заговорил, за да разсее яда на баща си.

— Познавам сърцата на мъжете и героите, момче — каза търговецът. — И мисля, че майка ти е права.

— Хайде, вървете си — нареди царят и махна с пръсти към майката и детето, сякаш освобождаваше слуги.

През трите дни, които „Пенелопа“ прекара в Дардания, детето следваше Одисей като жизнерадостна сянка. Компанията не му пречеше. Момчето беше схватливо, интелигентно, любопитно за света около него и дружелюбно към всички, въпреки това запазваше някаква степен на собствено мнение, която търговецът смяташе за нетипична за възрастта му. Еней обожаваше кораби и бе изтръгнал от Одисей обещание да се върне един ден в Дардания и да го вземе на пътешествие с „Пенелопа“. Търговецът нямаше намерение да държи на думата си, но това задоволи момчето и последния ден то стоя на плажа да маха на кораба за сбогом, докато не изчезна зад хоризонта.

Същото лято жената на Анхиз почина, падайки мистериозно от скала. Моряците разказваха истории за трагедията. Според една от версиите царят, известен с коравосърдечността си, тласнал жената към смъртта й. Други твърдяха, че тя се е самоубила след години страдание в ръцете на Анхиз. Неколцина разказваха и по-заплетени истории, например че царицата е била обладана от Афродита. Одисей веднага отхвърли тази идея. Мисълта, че богинята на любовта би могла да хареса сух и глупав разбойник като Анхиз, беше смехотворна.

Не, той бе видял очите на царицата. Тя гълташе опиати. Много благороднички бяха част от тайнствени секти и участваха в мистични ритуали. Като малък, някъде на около дванадесет, Одисей бе рискувал да го екзекутират, само и само да шпионира едно такова събиране в Итака. Жените там бяха изпълнени с невероятна страст — танцуваха, пееха и хвърляха дрехите си по земята. В един момент на поляната бяха изнесли малка коза. Участничките в събирането скочиха върху нея с ножове и я нарязаха на парчета, а после се окъпаха в кръвта й. Дванадесетгодишният Одисей бе шокиран и ужасен, и веднага беше избягал.

Мълвеше се, че жената на Анхиз е жрица на Дионисий и с такава позиция едва ли бе имала проблем да си набави наркотици. Очевидно те я бяха тласнали от скалата.

Одисей спираше в Дардания няколко пъти през следващите седем години, но това бяха само почивки за през нощта. Не се видя нито с царя, нито с момчето, а и нямаше желание, докато един ден на остров Лесбос не се заговори с някакъв критски търговец, който наскоро бе отплавал от дарданския бряг.

Той каза на Одисей, че царят се е оженил повторно.

— Скучен и неприятен човек — отбеляза замислено Одисей. — И все пак предполагам, че и студена риба като него трябва да си има жена.

— Да — каза критянинът. — И новата царица му е родила син и наследник.

— Син? — Одисей си спомни малкото чернокосо момче на плажа, което му махаше така, сякаш ръката му ще се откачи. — Той си има син. Еней. Не знаех, че е умрял.

— Не е, но със същия успех можеше и да бъде — отвърна другият търговец. — Вече е почти мъж, но още се бои от всичко, или поне така казват. По цял ден си стои в стаята. Царят няма време за него. И аз не бих имал — завърши той.

Одисей нямаше причина да се връща в Дардания, но от този ден нататък мисълта за момчето се загнезди в ума му. Така и не можа да я махне оттам и след един месец се озова на същата стръмна пътека, за да поиска аудиенция с Анхиз.

Този път на портите го приеха враждебно и го накараха да подритва с пети няколко часа пред вратата на царския мегарон. Когато царят благоволи да го приеме, вече бе подивял от ярост. Въпреки това притъпи с мъка гнева си и прие чашата вино, която Анхиз му предложи. После попита за Еней.

Лицето на царя помрачня. Очите му се извърнаха встрани.

— Сигурен съм, че си тук, за да ми продадеш нещо, а аз имам нужда от калай.

След продължителни преговори стигнаха до съгласие. Одисей се върна на „Пенелопа“ с намерението да си тръгне с пукването на зората, но с изненада получи среднощна молба от царя да го види отново.

Мегаронът бе леденостуден и почти напълно потънал в мрак. Единственият източник на светлина беше един малък огън и Анхиз бе почти невидим сред сенките на огромния си стол. Той направи знак на Одисей да седне и му предложи чаша вино. Напитката бе затоплена, но търговецът потрепери и се загърна по-плътно с вълнената си роба.

— Майка му се самоуби — каза царят внезапно. — Оттогава момчето не е същото. Глупавата жена му каза, че е богиня Афродита и ще се върне на Олимп. После скочи от скалата. Той я видя и се опита да я последва, но аз го сграбчих. Отказа да ми повярва, че е била луда. Затова го заведох до тялото и той видя съсипаната й красота и строшените кости, стърчащи през плътта. Оттогава е… безполезен за мен. Плаши се от всичко. Не говори с никого и не ходи никъде. Не иска да язди кон, не се гмурка и не плува в залива. Затова имам предложение за теб.

Одисей вдигна въпросително вежди.

— Сега е на петнадесет. Вземи го със себе си — каза Анхиз.

— Нямам нужда от нови попълнения. Особено от страхливци.

Очите на царя се присвиха, но той преглътна яда си.

— Ще се погрижа да бъдеш компенсиран.

— Ще платиш за прехраната му и за невероятното неудобство да дундуркам подобен плужек на кораба си?

— Да, да — отвърна нетърпеливо Анхиз. — Ще се погрижа да си струва.

— Великата зеленина е опасно място, царю. Синът ти може и да не оцелее след подобно преживяване.

Другият мъж се наведе към него и Одисей видя как очите му блестят на светлината на огъня.

— Взел съм това предвид. Сега имам друг син. Диомед. Той е всичко онова, което Еней никога няма да стане. Безстрашен е, и е умен, и е роден да бъде цар. И така, ако насред морето се случи някаква трагедия, ще те възнаградя пребогато, за да можеш да организираш достойно погребение. Разбираш ли ме?

Той взе малък пакет от масата до себе си и го хвърли на Одисей. Търговецът го отвори и извади прекрасен колан, направен от най-качествена кожа и златни пръстени, покрит с кехлибар и халцедон, както и извит кинжал, украсен със слонова кост. Огледа ги критично.

— Добър комплект — призна накрая с нежелание и извади кинжала.

— И се разбрахме? — притисна го царят.

— Искаш да взема сина ти и… да направя от него мъж — каза Одисей, наслаждавайки се на раздразнението на Анхиз. — За да успея, разбира се, трябва да го подложа на множество рискове. Опасността в крайна сметка е семето, от което расте смелостта.

— Именно. Множество рискове — съгласи се царят.

— Утре ще говоря с момчето.

Одисей се върна на „Пенелопа“ с плячката си и мисли дълго за желанието на Анхиз. Човекът искаше синът му да бъде убит и търговецът го презираше заради това.

Някъде към полунощ той съблече туниката си и скочи от палубата в тъмното море. Доплува до окъпания в лунна светлина залив и студената вода му помогна да прочисти ума си. Злият цар бе завлякъл едно чувствително дете да види разбития труп на майка си. Нима бе чудно, че сърцето му е белязано?

Одисей се озова под висока издатина в скалата. Водата тук бе дълбока и почти нямаше камъни. Плуването му достави удоволствие, но когато се върна на „Пенелопа“, не беше стигнал по-близо до решението.

Рано на другата сутрин, облечен в стара износена туника, той се срещна с Еней в цветната градина до двореца, която гледаше към морето. Когато бе идвал тук за последно, тя изобилстваше от зеленина, отгледана с много грижи и внимание въпреки постоянните ветрове и соления въздух. Оттогава насам явно никой не бе правил опити да я поддържа и сега градината бе същата като останалата част от двореца на Анхиз, камениста и оголена.

Еней бе пораснал много за тези няколко години на петнадесет, но все още бе под средния ръст, източен и синеок. Носеше бяла туника до коленете, а дългата му черна коса бе привързана отзад с кожена лента. Одисей забеляза, че стои на разстояние от скалата и дори не поглежда надолу към далечния залив, където бе закотвена „Пенелопа“.

— Е, момче, имаме доста да наваксваме — започна търговецът. — Реализира ли вече амбициите си?

— Какви амбиции?

Младежът обърна леденосините си очи към него и кръвта на Одисей се смрази. Той потърси под огледалната им повърхност искрата на умното дете, което помнеше.

— Ами да построиш най-големия кораб на света. Не помниш ли?

— Тогава бях само момче. Децата имат странни идеи. — Еней му обърна гръб.

Гневът на Одисей, който така и не го бе изоставил, отново се надигна при студа в гласа на младежа.

— Казват ми, че се боиш — спомена той разговорливо. — От височини например. Е, това е разбираемо. В крайна смета майка ти се хвърли от скала. Ти си я видял. Затова се страхуваш от височините. Разбирам те.

Ако бе очаквал отговор, остана разочарован.

— Но чувам, че си много внимателен и към храната си — продължи той. — Като девица. Изплашен да не глътнеш някоя кост и да не се задавиш, или да изядеш развалена мида и да умреш. Не яздиш конете си от страх, подозирам, да не паднеш от тях. Твърдят, че почти не напускаш стаята си. — Той се наведе към Еней. — Какъв живот живееш, момче? Какво вършиш по цял ден в стаята си? Бродираш ли? Като момиче? Ти да не си преоблечено момиче? Мечтаеш ли за деня, в който някой грозен мъжага ще те накове на чепа си?

И тогава го видя, за частица от секундата. Проблясък в очите, зараждане на гняв. Но момчето незабавно го потуши.

— Защо ме обиждаш? — попита Еней.

— За да те разгневя. Защо задуши яда?

— От него няма полза. Когато изгубим контрол… — Той се поколеба. После завърши неубедително: — Правим грешки.

— Хвърляме се от скали. Това ли имаш предвид?

Момчето почервеня.

— Да — каза накрая. — Но ще те помоля да не го споменаваш повече. Все още е болезнено.

Одисей въздъхна.

— Понякога болката е необходима, младежо. Знаеш ли, боговете са ми дали невероятна дарба да разчитам сърцата на хората. Трябва само да погледна някого, за да разбера дали е герой, или страхливец.

— И ме мислиш за страхливец — каза младежът и гневът отново се опита да го обземе. — Баща ми го повтаря всеки ден. Аз съм мамино синче, безполезно създание. Нямам нужда да го чувам и от чуждоземен моряк. Приключихме ли?

— Ти не си нито едно от тези неща. Чуй ме! Преди пет години „Пенелопа“ се удари в едни скали. Корпусът бе пробит и водата нахлу вътре. Корабът се носеше по Великата зеленина като свиня в блато. Скоростта му се стопи и почти потънахме. Но някак успяхме да стигнем до пристанище и там я поправиха. Тогава не реших, че галерата е лоша. Просто бурята я бе повредила. Съдя за нея по това как плава, когато корпусът й е здрав. Ти си като нея. Сърцето ти е било разбито от смъртта на майка ти. А смелостта идва от сърцето.

Момчето не отговори, но Одисей видя, че го слуша внимателно.

Той отстъпи от ръба на скалата и седна на тревата.

— Без страх няма смелост, Еней. Мъж, който се хвърля безстрашно в битката, не е герой. Той е просто силен войн с голям меч. Не, истинската смелост означава да надвиеш страха. — Търговецът вдигна ръка и накара момчето да стори същото. После притисна дланта си в неговата. — Натисни ръката ми — каза той. Еней го послуша. Одисей удържа натиска. — Ето така работят смелостта и страхът. Двете винаги ще те притискат. Никога не са в покой. — Одисей свали ръка и погледна към морето. — И човек не може да избере дали да спре да натиска. Защото ако отстъпи, страхът ще го догони и ще го притисне една крачка назад, а после още една. Мъжете, които се поддават на страха, са като царе, поверили дворците си на своите врагове, вместо да ги атакуват на открито и да ги разпръснат. Затова враговете стануват около дома му и царят не може да излезе. Малко по малко храната му свършва и той открива, че дворецът му всъщност не е много безопасно място. Сега ти си построил дворец в ума си. Но страхът се е промъкнал през пролуките в стените и няма къде да се скриеш. Дълбоко в себе си го знаеш, защото героят, който виждам в теб, не спира да ти го повтаря.

— Може би в мен няма герой. Може би съм онова, за което ме мисли баща ми?

— О, напротив, момче, има герой! Ти още чуваш гласа му. Винаги, когато баща ти те кара да яздиш кон или да направиш нещо смело, героят в теб копнее да му се подчини, надява се да получи усмивка или похвала от него. Не е ли така?

Момчето сведе глава.

— Да — призна след малко.

— Добре! Това е някакво начало. Сега ти остава само да потърсиш героя в себе си и да го прегърнеш. Мога да ти помогна. Защото знам името му.

— Името му ли?

— Да, името на героя в теб. Искаш ли да го научиш, за да можеш да го извикаш?

— Да — отвърна Еней и Одисей видя отчаянието в очите му.

— Името му е Хеликаон.

Лицето на момчето се изкриви и Одисей видя сълзи в очите му.

— Вече никой не ме нарича така — каза то. После ядно избърса сълзите. — Виж ме! Плача като дете!

— Проклятие, момко! Всеки плаче от време на време! Аз хлипах седмици наред, когато синът ми умря. Роних сълзи, докато останах без сили. Но ще изпуснем попътния вятър. Трябва да откриеш Хеликаон.

— И как да го сторя?

— Ами просто излез от двореца и разпръсни страховете си. Той ще те чака там отвън.

— Говори направо, защото дворци няма.

Одисей съчувстваше на младежа, но осъзна, че пораженията, нанесени от годините малтретиране от баща му, не могат да бъдат поправени с няколко цветисти думи. В действителност той смяташе, че ще са нужни години. А не разполагаше с години, които да прахосва за момче с осакатено сърце.

Нито пък можеше да го вземе на „Пенелопа“ и да го убие, независимо от богатствата, които му предлагаше Анхиз.

Затова се реши на една последна дързост.

— Ако ти кажа да се хвърлиш от тази скала в морето, на сто стъпки или повече височина, не би го направил, нали?

— Не — отвърна Еней, а очите му се разшириха от страх само при мисълта.

— Разбира се, че не. Пътят до долу е дълъг, а може да има и скрити скали, които да те разкъсат на парчета. Но пък точно там те чака Хеликаон, момче. Затова ще ти дам причина да се гмурнеш.

— Нищо не може да ме накара да го направя! — възкликна Еней.

— Може би не. Но аз ще скоча от тази скала в морето. Не мога да плувам, затова ако не дойдеш за мен, ще се удавя.

— Не можеш да го направиш! — извика момчето и скочи на крака в момента, в който и Одисей се изправи.

— Естествено, че мога. Двамата с Хеликаон ще те чакаме.

После, без повече приказки, той се затича към края на скалата.

Дори сега, след толкова много години, го полазваха тръпки при спомена. Бе погледнал към тази скала предната нощ и тогава не изглеждаше толкова висока. Но когато я достигна и погледна надолу, му се стори, че морето е на огромно разстояние под него. „Пенелопа“ внезапно му заприлича на кораб играчка, населен от мравки.

Въпреки че никога нямаше да го признае на друг, Одисей излита ужас.

— Моля те, не го прави! — извика момчето.

— Трябва, момко — отвърна той. — Когато един мъж каже нещо, трябва да има смелостта да го изпълни.

Одисей пое дълбоко въздух и се хвърли в празния въздух. Размахваше ръце, за да остане изправен, и имаше чувството, че падането продължава векове. После проряза морската повърхност с грацията на прасе в локва.

Издигна се с усилие на повърхността. Цялото тяло го болеше, а дробовете му горяха, но въпреки това се престори, че се дави, пляскайки с ръце из водата. Погледна нагоре и видя, че младежът стои на ръба на скалата над него. Сега се чувствам като последен глупак. Нямаше начин едно изплашено момче да направи такъв скок и Одисей разбра, че само е влошил положението на Еней. И все пак му бе казал, че не може да плува и сега се чувстваше задължен да продължи шарадата още малко. Одисей издиша и потъна под повърхността, задържайки се колкото може по-дълго. После излезе, пое си малко въздух — все така пляскайки като удавник — и отново потъна. Когато пак изплува, погледна нагоре за последно.

И видя стройната фигура на Еней във въздуха високо на него с протегнати ръце, а тялото му бе окъпано в яркото синьо сияние на небето. Гмуркането беше красива гледка и Одисей почти забрави пак да се потопи. Докато Еней падаше и после плуваше към него, Одисей потъна отново, но този път една силна млада ръка го хвана за китката и го издърпа нагоре.

— Поеми си въздух — нареди младежът и го затегли към „Пенелопа“. Оттам им хвърлиха въжета и двамата се качиха на борда.

Докато стоеше на палубата вир-вода, кашляше и сумтеше, Одисей се огледа наоколо към развеселения си екипаж.

— Това е Хеликаон, момчета — извика той и посочи към младежа. — Той е принц от Дардания. Спаси ми живота!

Първият му помощник Биас — тъмнокож мъж с много белези и прошарена коса — потупа Хеликаон по гърба.

— Видях гмуркането. Беше невероятно. Браво, момко.

Одисей отиде до младежа и обви рамото му с едрата си ръка. После се приведе към него.

— Какво изпита, когато скочи?

— Ами… — Хеликаон се бореше да намери точните дум и. — Не зная.

— Тържествуване?

— Да, точно това е. Именно.

— Ти разпръсна враговете си, Хеликаон. Не мога да ти опиша колко се гордея с теб. Откри пътя към героя в теб и никога повече няма да го изгубиш. — Одисей се завъртя към екипажа си и извика: — Гребци, по местата и издигнете платното. Великата зеленина ни очаква.

— Не разбирам — каза Хеликаон.

— Ах, момко, не ти ли казах? Баща ти смята, че едно морско пътуване ще ти се отрази добре. Така че сега си член на екипажа ми. Мисля, че ще ти хареса.

 

 

В своето уединение на плажа Одисей се усмихна при спомена. Видя как Хеликаон става на крака и се оглежда. Той му помаха и Златния отиде при него.

— Планираш следващото си безумно приключение ли? — попита го Хеликаон.

Одисей се ухили.

— Не, спомнях си деня, в който видях един млад принц да лети като орел над морето.