Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (31)

I

Докато дългият следобед преминаваше във вечерта, „Ксантос“ продължи да се движи покрай бреговата линия на юг, търсейки галерата на Коланос. Гершом стоеше на носа, а превързаните ръце все още го боляха от сместа от оцет и зехтин, с която Ониакус ги бе намазал. До него морякът гледаше към южния хоризонт и търсеше следа от кораба, който преследваха. Тихият Атал седеше до него. На два пъти бяха мярнали галерата в далечината, но сега над водата се спускаше мъгла и видимостта ставаше все по-лоша с всеки изминал миг.

— Изгубихме го — каза Ониакус и на Гершом му се стори, че долавя облекчение в гласа му.

Той погледна към кърмата, където Хеликаон стоеше зад руля. До него Нямаше никой и гребците работеха в мълчание. Нямаше песни, нито смях или бъбрене, докато „Ксантос“ търсеше плячката си. В началото Гершом мислеше, че мрачното настроение е причинено от смъртта на Зидантас, но докато денят напредваше, осъзна, че има нещо повече. Екипажът бе напрегнат и неспокоен. Египтянинът се опитваше да открие причината за това. Дали не се бояха от нова битка? Изглеждаше малко вероятно, защото ги бе видял по време на боя и не му се струваха страхливци. Освен това бяха понесли съвсем малко загуби. Морякът Епей беше прострелян в гърба, но въпреки това бе успял да задържи кораба в правилната посока, докато съумеят да вземат вражеската галера на абордаж. После бе паднал мъртъв. Умряха още трима, но двама от тях бяха нови моряци и очевидно не бяха прекарали достатъчно време на борда, за да си създадат здрав и връзки с останалите. Липсата на радост от победата удивляваше могъщия египтянин. Накрая той се обърна към Ониакус.

— Вие, морските народи, празнувате триумфа по много странен начин. Когато ние спечелим битка, има песни и смях. Мъжете се хвалят с героичните си дела. Радват се, че са живи. А сега се чувствам така, сякаш съм на кораб с мъртъвци. Ониакус го изгледа неразбиращо.

— Гледката на онези горящи моряци не те ли докосна, египтянино?

Гершом бе удивен. Как можеше някой да тъжи за смъртта на врагове?

— Те ни нападнаха — отвърна той. — Ние победихме.

— Ние ги избихме. Жестоко. Те бяха мъже на морето. Имали са семейства и хора, които са обичали.

Гершом се разгневи. Що за глупост?

— Ами тогава да си бяха останали у дома, при обичните си семейства — отвърна той. — А не да ходят да измъчват до смърт един честен човек. Когато лъвът те нападне, ти не се вълнуваш дали няма да храни малки лъвчета. Просто го убиваш.

— Няма да споря за това — съгласи се Атал.

Ониакус ги изгледа ядно и двамата.

— Човекът, който уби Вола, е Коланос. Той трябваше да изгори жив. Трябваше да потопим галерата и да пуснем екипажа.

Гершом се изсмя.

— Да ги пуснем? За да могат да ни нападнат отново? Ако те бяха заловили „Ксантос“, щяха ли да ни пуснат?

— Не, нямаше — отвърна къдрокосият моряк. — Щяха да ни избият. Но именно това различава злите от почтените хора. Когато се държим като тях, се превръщаме в тях. И тогава каква е причината да съществуваме? Възприемайки техния морал, ние губим правото си да ги съдим.

— А, значи си говорим за философия — каза Гершом. — Много добре. Някога, много отдавна, в Египет имало въстание. Фараонът заловил подстрекателите. Съветниците му казали да ги убие до един. Вместо това той се вслушал в молбите на мъжете, които се опълчвали срещу него и поискал да говори с тях. Всички били освободени. Фараонът дори намалил данъците в разбунтувалите се области. Той също бил философ. След няколко години отново се появили бунтовници, който обаче победили и убили фараона по време на битка. Избили и жените, и децата му. Господството му продължило по-малко от пет години. Един от водачите на бунта станал фараон на негово място. И тогава имало бунтове, но той ги смазвал, избивайки всички, които му се опълчели. И не само тях, но и семействата им. Царувал четиридесет и шест години.

— И какво искаш да докажеш, египтянино? Че дивачеството е пътят напред? Че най-безскрупулните мъже винаги успяват, а състрадателните са обречени?

— Разбира се. Историята го доказва. Но това, което исках да кажа, е, че опасността е в крайностите. Човек, който винаги е жесток, става зъл, а такъв, който винаги е състрадателен, ще се превърне в жертва. Истината е в баланса или хармонията, ако предпочиташ. Сила и състрадание, безскрупулност, съюзена с милостта.

— Днес видяхме нещо повече от безскрупулност — каза Ониакус. — Никога не съм си мислел, че Хеликаон може да бъде толкова отмъстителен.

— Това не беше просто отмъщение — вметна Атал.

— Нима?

— Можехме да ги изгорим в морето, а после бързо да отплаваме да търсим Коланос. Вместо това изтеглихме галерата обратно в залива, така че всички да видят този ужас. Всеки моряк на брега ще разнесе историята. Само след няколко седмици няма да има пристанище във Великата зеленина, което да не я е научило. Това, мисля, беше целта.

— Целият свят да разбере, че Хеликаон и хората му са диваци?

Атал сви рамене.

— Ако ти беше микенски моряк, щеше ли да тръгнеш срещу него сега?

— Не — призна Ониакус. — Нямаше. Но не мисля и че мнозина ще поискат да работят за него. Когато стигнем до Троя, очаквам част от екипажа да напусне кораба.

— Ти ще го направиш ли? — попита Гершом.

Морякът въздъхна.

— Не. Аз съм дарданец и Хеликаон е мой господар. Ще му остана верен.

Времето бе топло и от юг подухваше лек бриз. Край кораба отново плуваха делфини и Гершом ги погледа известно време. Мъглата стана още по-гъста и те чуха Хеликаон да вика на гребците да забавят ход. Ониакус остави Атал на носа и прекоси палубата. Гершом го последва, минавайки край моряци, които все още се грижеха за огнехвъргачките. Двамата изкачиха стъпалата към задната палуба. Лицето на Хеликаон представляваше безжизнена маска.

— Трябва да намерим плаж, Златни — каза Ониакус. — Скоро ще се здрачи.

През следващия час „Ксантос“ се движете бавно край скалите и накрая влезе в дълбок залив с форма на полумесец. Плажът беше изоставен и Хеликаон каза на групите около огнехвъргачките да извадят топките нефтар. Когато свършиха това, изтеглиха кораба на брега с кърмата навътре.

Хеликаон нареди на двадесетина души от екипажа да останат на борда в случай че микенската галера открие същия залив, макар и Гершом да усети, че той не очаква това да стане.

Щом слязоха на брега, запалиха няколко огъня и групички моряци навлязоха по-навътре, за да намерят подпалки и прясна вода. Гершом остана на борда. Ръцете все още го боляха твърде много, за да стиска въжетата за слизане. Дори и така обаче усещаше как силите му започват да се възвръщат. Хеликаон също остана на „Ксантос“. С напредването на вечерта запалиха и огньове за готвене, но настроението остана мрачно.

Когато мъглата се прочисти и звездите изгряха на нощното небе, един или двама моряци заспаха. Повечето обаче останаха будни и Гершом, който бе задрямал за известно време на задната палуба, видя, че са се струпали на голяма група и говорят тихо.

Хеликаон му донесе малко храна — парче сирене и осолено месо. Носеше и вода.

— Как са ръцете ти? — попита той.

— Аз оздравявам бързо — отвърна Гершом и прие храната с благодарност.

Сиренето беше вкусно, а подправките на месото лютяха на езика му. Хеликаон се подпря на парапета и се загледа към плажа и събралите се мъже. Гершом го наблюдава известно време, припомняйки си как по-рано беше скочил на вражеската палуба. За екипажа най-ярък щеше да остане споменът за горящите мъже. За Гершом това бе гледката на младия принц, облечен в броня и прорязващ си път през микенските редици. Бойният му стил беше свиреп и ефективен, а атаките — невъзможни за блокиране. От него се излъчваше неуязвимост. Това, повече от всичко друго, бе накарало микенците да се предадат.

— Боя се, че екипажът ти е нещастен — каза Гершом, нарушавайки тишината.

— Те са добри хора, смели и почтени. Зидантас имаше точно око. Наемаше само сърцати мъже. Тази нощ те ще мислят за него. Както и аз.

— Ще мислят и за друго, струва ми се.

Хеликаон кимна.

— Да, дори повече. Днес ти се би добре, Гершом. Зидантас щеше да се гордее от начина, по който използва оръжието му. Ако искаш да останеш на служба при мен, си добре дошъл.

— Мислех да напусна кораба в Троя.

— Мнозина ще го сторят — отвърна Хеликаон. — Ти обаче по-добре обмисли внимателно дали подобно решение е удачно.

— И защо да не е?

Златния обърна гръб на плажа и Гершом усети силата на погледа му.

— Какво престъпление си извършил в Египет?

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — опита се да избегне отговора Гершом.

— Може би ще го сторя… когато те опозная по-добре.

— И какво ще правим сега?

— Изгубихме Коланос и сезонът е почти приключил. Напролет ще подновя преследването. Дори да ми отнеме цял живот, един ден ще го намеря. Или ще ми го доставят.

— Няма сила под звездите, по-могъща от омразата — каза Гершом.

— Омразата е безсмислена, но хората никога не могат да се освободят от нея — отвърна горчиво Хеликаон. — Но дори знаейки това, няма да намеря покой, докато Коланос не умре. Такова зло не може да остане ненаказано.

— Ще пратиш убийци?

— Не, ще го намеря сам.

Хеликаон замълча.

— За какво мислиш? — попита Гершом.

Златния пое дъх и после издиша бавно.

— За баща ми при последната ни среща. Той умря от ножа на убиец. Бяха му отрязали ухото. Не зная защо.

— Не откри ли кой го е наел?

— Не. Хората ми все още търсят. Обявил съм награда за информацията, но нищо не изплува. И все пак някой ден ще разбера. И тогава, също като Коланос, човекът, поръчал смъртта на баща ми, ще умре. Дал съм клетва.

Точно тогава един мъж на брега започна да говори на висок глас. Гершом отиде до парапета и погледна надолу. Беше Ониакус.

— Чуй думите ни, о Хадес, повелителю на най-дълбокия мрак! — извика той. — Защото някой от приятелите ни сега бродят из твоите земи в търсене на Елисейските поля!

Екипажът започна да пее.

Хеликаон прескочи парапета и се спусна на плажа. Мъжете, останали на кораба, се събраха около Гершом и също започнаха да пеят. Гласовете им бяха изпълнени с тъга и из въздуха се носеше песен за смърт и сбогуване. Когато тя приключи египтянинът видя как Хеликаон отиде до центъра на кръга от хора. Започна да говори за Зидантас, за смелостта му и любовта към семейството и екипажа, за верността и силата на духа му. След него думата отново взе Ониакус. Той също каза добри думи за Зидантас, както и за Епей и другите умрели, но историите му бяха по-малки и по-лични: за щедростта и чувството на Зидантас, за любовта на Епей към залаганията. И други разказаха спомените си, а накрая целият екипаж запя:

— Чуй думите ни, О Хадес…

Гершом изведнъж си даде сметка, че някъде по този бряг има още един екипаж, който може би припява същите тези думи и говори за смъртта на другари, умрели при атаката над „Ксантос“.

Той си проправи път сред тълпата мъже около парапета и отиде до средата на кораба, а после седна на палубата. Легна и се загледа в звездите.

„Дали боговете ни слушат? — зачуди се той. — Дали изобщо ги интересуват малките животи на онези, които ги почитат? Дали Златният Озирис плаче за нашите загуби? Изида тъгува ли с нас? Или това гръцко божество Хадес? Или Йехова, мрачният бог на пустинните роби? Или огнедишащият Молех на асирийците?“

Гершом се съмняваше.