Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (20)

II

Когато боят започна, Андромаха бързо извърна лице от насилието и се промуши край изоставените маси. Щом се скри от тълпата, тя погледна назад и видя, че единият мъж е мъртъв, а другият се е надвесил над него с окървавен нож в ръката. Беше шокирана, макар и не толкова, колкото щеше да е, ако не бе виждала хора да умират и преди. Баща й имаше навик да убива лично престъпниците. Войниците му ги влачеха в двора на крепостта и той ги принуждаваше да коленичат пред него. После изпробваше различните оръжия от арсенала си. Брадвата му беше любима. Хвалеше се, че може да отреже човешка глава с един удар. Никога обаче не успя да го направи, докато караше Андромаха да гледа. Обикновено имаше нужда от два удара. Като дете, тя се чудеше защо жертвите никога не се борят, когато ги изкарват пред него. Някои се молеха, други плачеха, но не си спомняше някой да се е опитал да избяга.

Тази нощ поне бе станала свидетел на битка. Убиец се бе опитал да извърши убийство и се бе провалил. Андромаха потрепери. В началото мъжът с дългата тъмна коса изглеждаше повече като поет или певец, отколкото като войн. Още виждаше очите му. Яркосини и красиви. Но и той се оказа същият дивак като всеки микенски пират. Не се опита да усмири нападателя си, а просто изтръгна живота от него. Но тези очи…

„Мисли за нещо друго, глупаво момиче!“ — сгълча се тя. Заразхожда се безцелно сред навесите. Едно изнемощяло псе изръмжа към нея. Андромаха щракна с пръсти и то отскочи на няколко крачки, а после я загледа с омраза. Жената сви вдясно и тръгна надолу сред скалите, за да седне на границата между морето и земята. Свали сандалите си и потопи крака във водата, а после се загледа към тъмните вълни. Почувства се самотна и закопня да се качи на някой кораб и да каже на капитана: „Отведи ме на Тера. Отведи ме у дома“.

Ако я чакаше женитба с кой да е друг, а не с Хектор, в храма щяха да я приемат с отворени обятия. Щяха да оценят смелостта й, и да се шегуват за глупостта на мъжете. Хектор обаче бе син на Хекуба, царицата на Троя — най-големият благодетел на Храма на Коня. Сестринството нямаше да стори нещо, което да обиди подобна велика сила. Не, те щяха да посрещнат Андромаха с топлота, а после да я качат на следващия кораб към източния бряг, а вероятно и да поставят охрана около нея.

Тогава си помисли за Калиопа, но не каквато беше на изпълненото им със сълзи сбогуване, а на Пиршеството на Деметра предната есен. Беше танцувала под звездите, а голото й тяло блестеше на светлината на огъня. Висока, силна и безстрашна. Тя нямаше да им позволи да пратят Андромаха да се омъжи без любов.

Още една причина да не може да се върне у дома. От всички жени на Тера, Калиопа бе най-щастлива там. Омразата, която изпитваше към мъжете, означаваше, че островът е единственото място на този свят, където може да живее в мир. Където смехът й да ехти и душата й да е свободна. Връщането на Андромаха и последвалият смут можеха да доведат до прогонването на Калиопа от Тера.

Над морето повя хладен вятър и тя придърпа наметалото плътно около себе си. Мина известно време. Знаеше, че трябва да се връща в двореца на Кигон, но не желаеше да изостави свободата, която й предлагаше плажът.

— Мястото ти не е тук — чу мъжки глас зад гърба си.

Обърна се, подготвила сърдит отговор. После видя, че това е разказвачът. На лунната светлина грозотата му изглеждаше като от друг свят. Можеше да си представи как от главата му излизат рогата на Дионисий.

— И къде ми е мястото? — попита го.

— Как къде, в някоя от историите ми, разбира се. Приятелят ми беше прав. Наистина приличаш на богиня. Но не си, нали?

Той седна на един камък до нея. Сега луната бе пълна и Андромаха видя, че лицето му, макар и грозно, носеше някакво момчешко очарование.

— Аз съм Одисей — представи се мъжът. — А ти не отговори на въпроса ми.

— Да, богиня съм — отвърна тя. — Ще те оставя да познаеш коя.

— Артемида Ловджийката.

— Значи не Афродита? Какво разочарование.

— Не съм много наясно как изглеждат боговете в действителност — призна той. — Но мисля, че богинята на любовта би имала по-големи цици. И очите й ще са топли и подканващи. Не, мисля, че Артемида ти отива повече. Кажи ми, че можеш да стреляш с лък.

Андромаха се засмя.

— Наистина мога.

— Знаех си! Някоя от тези смешни египетски глезотии или истински фригийски лък от рог, дърво и кожа?

Тя се усмихна.

— На Тера имахме и двата вида, и да, предпочитам фригийския.

— Аз имам лък, който никой друг не може да обтегне — каза й Одисей. — Много ми е смешно да гледам как силни мъже почервеняват от усилие. Могъщо оръжие. Веднъж пуснах стрела към луната. На нея имаше въже и така я използвах, за да изтегли кораба ми от плажа.

— Доста здраво въже ще да е било — отбеляза Андромаха.

Той се засмя.

— Харесваш ми, момиче. Откъде идваш в действителност и какво правиш тук сред курвите и моряците?

— Откъде знаеш, че не съм курва?

— И да беше, пак не би стояла тук, защото на този плаж няма мъж, който да може да си позволи цената ти. Е, с изключение на Хеликаон, може би. Та какво си?

— Как точно определяш коя жена е курва? — контрира го тя.

— О, игра. Обичам да играя игри. Много добре… какво е курвата? Жена, която има дарбата да смекчи нрава на всеки корав мъж. Жрица на Афродита, наслада за моряците, които копнеят по жените и домовете си.

— Това не е игра — отвърна рязко Андромаха. — Курвата е жена, която предлага тялото си на мъж, когото не обича, за пари, дрънкулки и подаръци. Не съм ли права?

— Предпочитам моята версия, но пък аз съм романтичен. И все пак да, и двете определения са точни — съгласи се той.

— Значи съм курва, защото тялото ми е предложено на мъж, когото не обичам, в замяна на богатства и сигурност.

— Ах! — извика Одисей. — Трябваше да попиташ каква е разликата между царската щерка и курвата. Тогава щях да ти отговоря „цената“. Е, кой е късметлията?

Андромаха погледна грозното лице и обмисли дали да не го прати да си върви. Но в компанията му имаше нещо успокояващо и тя се чувстваше добре край него.

— Хектор от Троя — каза тя накрая и видя, че очите му се разшириха.

— Можеше да е много по-зле. Хектор е добър човек.

— С което искаш да кажеш, че се налива, докато падне на пода, оригва се на масата и не спира да води войни, за да печели слава. Дано боговете ни избавят от такива добри хора. Ти женен ли си, Одисей?

— Да, женен съм. И съм най-щастливият човек във Великата зеленина, защото жена ми е Пенелопа. И тя ме обича. — Той се изкикоти. — Винаги щом го кажа, се изпълвам с почуда. Напълно неразбираемо ми е какво намира в мен.

— Значи наистина си щастливец, както казваш. Но пък предполагам, че моряците се женят само по любов. Това ги прави много по-богати от царете.

— Ами да, предполагам, че е така. Налага ми се обаче да отбележа, че аз съм цар.

— Който стреля по луната? — попита Андромаха с усмивка.

— Знам, че не приличам на цар, но съм такъв. Владея остров Итака и Пенелопа е моята царица. И преди да попиташ, не — не се оженихме по любов. Баща ми уреди съюза. Срещнахме се в деня на женитбата.

— И предполагам, че сте се влюбили в мига, в който очите ви са се срещнали?

— Не. Мисля, че ме намрази веднага щом ме видя. Не е трудно да разбереш защо. Първите няколко месеца бяха… как да го кажа… неспокойни. После се разболях и ме втресе. Едва не умрях. Тя се грижеше за мен. Каза, че съм говорел в треската. Така и не сподели какво съм наприказвал, но по някакъв начин след това нещата бяха различни. Започнахме да се смеем заедно, след това да се разхождаме сред скалите. И един ден… — Той сви рамене. — Един ден просто осъзнахме, че се обичаме.

Андромаха изгледа грозника и го видя в нова светлина. Зад неговите измислици имаше някаква трогателна искреност и обаяние, което преодоляваше защитите й почти без да го усети.

— Видя ли нападението над Хеликаон? — попита той внезапно.

За миг тя не разбра какво има предвид, после си спомни убиеца.

— Да, видях го. Хеликаон е мъжът с дългата черна коса?

— Той е близък приятел с Хектор. Може да ти разкаже за него много повече от мен.

— Защо искаха да го убият?

Одисей сви рамене.

— Нощта е твърде приятна, за да я прекараме в скучни истории за търговци, пирати и стари вражди. Питай ме нещо друго.

— Хеликаон ли е приятелят ти, който е казал, че приличам на богиня?

— Да. Никога не съм го виждал толкова омаян. Разбира се, като те срещнах, го разбирам.

Тя се наведе към него.

— Нека не играем повече игри, Одисей. Зная каква съм. Висока и обикновена, крава за разплод на един троянски принц. Нямам нужда от лъжливи ласкателства.

— А аз не ти предлагам това. Така е, не си хубавка. Но пък доколкото мнението ми има стойност, съм съгласен с Хеликаон. Наистина си красива.

— Той ли го каза?

— Нарече те богиня. Аз просто придавам малко цвят на стенописа.

Андромаха забеляза, че той постоянно поглежда пътеката към двореца.

— Отегчавам ли те, царю на Итака?

Одисей се изкикоти смутено.

— Не, ни най-малко. Просто… чакам Хеликаон да се върне.

— Мислиш, че отново ще се опитат да го убият?

— О, почти със сигурност. — Тя го видя да си поема дълбоко дъх, а после да се отпуска. Следвайки погледа му, забеляза група мъже, които носеха тяло надолу по пътеката. — Забелязвам обаче, че не са успели — добави щастливо.

— Той син ли ти е… или любовник? — попита тя.

— Синът ми умря — отвърна Одисей. — И не, Хеликаон не ми е любовник. Вкусовете ми никога не са криввали в тази посока. Което на младини ме дразнеше. Имах чувството, че изпускам нещо важно, на което всичките ми приятели се наслаждаваха. Не, мисля за него почти като за син. Или може като за би по-млада версия на човека, който ми се иска да бях. Ако в това има някакъв смисъл.

— Искало ти се е да си красив?

— Определено! Като млад бог!

— А Пенелопа щеше ли да те обича повече тогава?

Той въздъхна.

— Ти си сурова жена. Ще ми кажеш ли името си?

— Андромаха от Тива.

— А! Познавам баща ти Ектион. Не бих казал, че го харесвам много.

Тя се разсмя.

— Никой не го харесва. В живота му няма нищо ценно… освен онова, което може да се изтъргува за сребро.

— Ще срещнеш много хора като него. Новият ти баща, цар Приам, е такъв. Не ти ли се струва странно, че от подобни мъже излизат такива чудесни деца? Хектор е щедър и храбър. Младият Парис е нежен и умен. Дори странната малка Касандра не носи и капка злоба. А твоят баща е отгледал теб, Андромаха. И в теб виждам велика душа.

— Може би бъркаш интелигентността с одухотвореност, Одисей.

— Не, момиче, аз не правя грешки в преценката си за хората. Имам две дарби, които винаги са ми служили. Мога да създавам велики измислици и да чета сърцата на мъже и жени. Ти си като моята Пенелопа. Както сама каза, интелигентна. Освен това си топла, открита и почтена. И имаш смелост и чувство за дълг. Баща ми веднъж каза, че един мъж е щастлив, ако открие жена, с която може да „язди“ бурята. Ти си такава жена и Хектор е голям щастливец.

— Неговото щастие не ме засяга — отвърна тя. — Ами моето?

— Нека разберем — каза той и стана от камъка.

— И как ще стане това?

— Ще намерим Аклид. Най-добрият гадател в Ликия. Е… когато не е пиян или упоен. Той е от пустинната страна отвъд Палестина. Много гадатели идват от пустинята. Ще прочете бъдещето ти.

— Да, и ще ми каже, че ще имам девет деца, ще съм богата и щастлива и ще живея дълго.

— Нима се боиш от един гадател, Андромаха от Тива? — подразни я той.

— Не се боя от нищо, Одисей от Итака.

— Тогава ела с мен.

Той протегна ръка и тя му позволи да й помогне да се изправи. Заедно навлязоха сред редиците навеси край брега, покрай съвкупяващите се двойки и пияните моряци, и огньовете, около които мъжете пееха песни за страст. Накрая стигнаха до малка палатка под скалите, пред която имаше дълга опашка. Одисей предложи да почакат малко и може би да си намерят нещо за ядене. Андромаха не искаше да се връща толкова скоро в двореца, Затова се съгласи. Минаха покрай редица навеси с храна и той натрупа огромно количество месо и хляб на един дървен поднос. Андромаха си избра малък сладкиш с напоени с мед плодове и заедно седнаха на една ниска стена близо до водата.

После си поговориха. Тя му разказа за Тера и Храма на Коня, макар и да не спомена нито Калиопа, нито някоя от другите си приятелки там. Вместо това му обясни за ритуалите, които държаха Спящия бог усмирен. Одисей бе също толкова добър слушател, колкото и разказвач, и я окуражаваше с въпроси, които показваха интереса му.

— Веднъж видях Тера — каза той. — Много преди да решат, че само жени могат да укротят Минотавъра. Странно място. Това боботене под земята и съскането на лютивата пара от дупките в скалата. Бях много щастлив, когато се върнах на „Пенелопа“. Кажи ми, ти вярваш ли в Минотавъра?

— Странен въпрос от човек, видял толкова много чудовища и демони.

— Точно това имам предвид, момиче. Никога не съм виждал дори едно от тия неща. Но в пътешествията си съм виждал множество горещи извори и басейни с лава. Нито един от тях си нямаше минотавър. Ти виждала ли си го с очите си?

— Никой не го вижда — отвърна Андромаха. — Но го чуваме как ръмжи и стене под земята, как се надига и се опитва да избяга. По-старите жрици се кълнат, че преди години островът е бил по-малък и че усилията на звяра го издигат над морето.

— Значи наистина вярваш в него?

— Всъщност не зная. Но нещо прави целия този шум и кара земята да трепери.

— А как го успокоявате?

— Пеем песни, които да донесат мир в раненото му сърце, даваме му вино. Молим се на великите богове да го укротят. Казват, че в древни времена критяните принасяли девици в жертва, принуждавайки ги да влязат в по-дълбоките пукнатини в скалата и да слязат в леговището му. Но това не му се понравило, защото по онова време Минотавърът почти се освободил.

— Прадядо ми ми е разказвал за това — каза Одисей. — Слънцето избягало за няколко дни. От небето валяли скали и сажди и покрили много от източните острови. Има една стара моряшка легенда, в която се разказва как морето се надигнало към небето сред грохота на армия от мълнии. Би ми харесало да го видя. Страхотна история би се получила. Знаеш ли, че новата ти майка прекара три години на Тера и част от зестрата й беше огромно дарение, с което да построят Храма на Коня?

— Да. Там говорят с голямо благоговение за Хекуба.

— Силна жена. И интелигентна като теб. Красива като зимна утрин и ужасяваща като ураган. Мисля, че ще ти допадне.

— Звучи все едно си малко възхитен от нея, царю на Итака — каза Андромаха с усмивка.

Той се наведе напред и й се усмихна съзаклятнически.

— Винаги ме е плашела. Не зная защо. Мисля, че дори Приам се бои от нея.

Небето започна да избледнява. Нощта бе почти приключила и Андромаха не можеше да повярва, че е прекарала толкова часове в компанията на непознат мъж. Тя се прозина и потърка уморените си очи.

— Мисля, че чакането те измори — каза грозният цар и се надигна на крака, за да отиде до понамалялата опашка. Приближавайки се към мъжете, той извика: — Чуйте, момчета, с мен има една красива жена, която се нуждае от предсказание. Ще възрази ли някой, ако се промъкнем сега?

Андромаха усети как всички се обръщат да я огледат. После Одисей пъхна ръка в кесията на колана си и извади няколко медника, които пусна в протегнатите им длани.

След малко от палатката излезе един мъж. Не изглеждаше щастлив. Одисей подкани Андромаха и пристъпи напред, за да отмести покривалото на входа. След това влезе и тя го последва. Вътре имаше просто одеяло, а върху него седеше мъж на средна възраст. Две лампи осветяваха тясното пространство, а въздухът бе непоносимо горещ и караше очите й да смъдят. Андромаха седна и погледна гадателя. Дясното му око беше бледо и млечно като опал, а лявото — толкова тъмно, че сякаш нямаше зеница. Лицето му бе странно издължено и слабо, все едно някой бе сплескал главата му.

— Кого си довел този път, Одисей? — попита той с нисък и плътен глас.

— Млада жена, която иска да разбере бъдещето си.

Аклид въздъхна дълбоко.

— Уморен съм. Зората приближава и нямам време да броя бебета и да разправям глупости на девици.

— Тогава го направи заради стария си приятел — каза Одисей и отново бръкна в кесията си, но този път извади ярко сребро.

— Аз нямам приятели — измърмори Аклид. Здравото му око се насочи към Андромаха. — Е, дай ми ръката си и нека видим какво има за гледане — каза накрая.

Тя се наведе и постави дългите си пръсти в мазната му длан. Ръката му бе гореща и Андромаха потрепери, когато пръстите му се сключиха около нейните. Мъжът затвори очи и застина, а дишането му стана плитко. После подскочи и от гърлото му се разнесе нисък стон. Лицето му се сгърчи и той дръпна ръката си като опарен, отваряйки в същото време очи.

— Е? — попита Одисей, когато тишината се проточи.

— Понякога е по-добре да не знаеш бъдещето — прошепна Аклид.

— Хайде стига! Не приличаш на себе си — каза царят на Итака, а в гласа му се долавяше гняв.

— Добре. Ще имаш едно дете. Момче. — Гадателят въздъхна. — Сам няма да кажа нищо повече. Но ще отговоря на въпросите ти.

— Ще позная ли любовта? — попита Андромаха и усети, че гласът й издава досадата.

— Ще имаш три любови. Една като Великата зеленина могъща и буреносна. Една като дъба — силна и истинска. И една като Луната — вечна и ярка.

— Харесва ми как звучи „буреносна“ — каза тя със сарказъм. — Кого трябва да търся за нея?

— Мъжа с един сандал.

— А дъба?

Той се усмихна леко.

— Той ще се въздигне от калта, а тялото му ще е опръскано от нечистотиите на прасета.

— Ще чакам с огромно нетърпение. Ами Луната?

— Той ще дойде при теб сред кръв и болка.

— Каква глупост — отсече Андромаха. — Прибери си среброто, Одисей.

— Казвам единствено истината, жрице от Тера — каза Аклид. — Тази нощ бях спокоен, но твоето посещение слага край на спокойствието ми завинаги. През теб видях разрухата на светове, смъртта на герои и океан, който докосва огненочервеното небе. А сега ме остави на мира!

Андромаха излезе в нощта. Набитият Одисей я последва.

— Обикновено е по-забавен.

Малко по-нататък видяха един от стражите на Дебелия цар, който патрулираше с дървена сопа на рамо. Коничният му бронзов шлем блестеше на лунната светлина. Внезапно се препъна, защото каишът на един от сандалите му се скъса. Той го изрита ядно от крака си и продължи патрула си.

— Колко жалко — каза Андромаха с равен тон. — Ето го там, буреносната любов в живота ми, а така и не се срещнахме. — Тя въздъхна театрално. — Дали да не го извикам, как мислиш? — После се обърна към Одисей. — Благодаря ти за компанията, царю на Итака. Ти си чудесен приятел за нощ под звездите. Но сега трябва да се върна в двореца.

— С удоволствие ще те изпратя там — каза той.

— Не, няма да е с удоволствие. Спести си лъжите за публиката, Одисей. Нека двамата с теб сключим договор: Истината! Винаги.

— Това ще е трудно. Тя обикновено е толкова скучна. — После той се ухили и разпери ръце. — Но няма как да откажа на една богиня, така че съм съгласен.

— Искаш ли да ме изпратиш до двореца?

— Не, момиче, уморен съм като куче и копнея само да се увия с някое одеяло до огъня.

— Така е по добре. Както е редно между приятели. Така че лека нощ, Разказвачо.

С тези думи тя погледна към далечната крепост и с натежало сърце тръгна по стръмната пътека.