Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (8)

I

Калкеус винаги се дразнеше, когато чуеше това определение. Мразеше простичката му неправилност. Той просто не беше от Милет. Това, че го наричаха луд, не го тревожеше изобщо.

Намираше се от дясната страна на централната палуба на биремата и наблюдаваше моряците, борещи се с огромните каменни котви. Вече наближаваше пладне и за щастие товарът беше на борда. Пристигането на Хеликаон донесе подновено усещане за спешност на екипажа и „Ксантос“ се подготвяше за отплаване.

Един порив на вятъра улови широкополата сламена шапка и я изтръгна от главата му. Калкеус се опита да я хване, но бризът я вдигна високо и я завъртя над палубата. Тя се понесе с въртене над блестящата синя вода. После, когато вятърът замря, падна в морето и заплува по повърхността.

Корабостроителят я гледаше с копнеж. Някога гъстата му червена коса със ситни къдрици сега изтъняваше и посивяваше. На темето му имаше плешиво петно, което щеше да изгори под това свирепо слънце.

Един гребец от долната палуба видя шапката и наклони греблото си под нея, за да я вдигне. Почти бе успял, когато вятърът повя отново и я издуха надалеч. Още един моряк се опита да я докопа с гребло. Калкеус чу смях отдолу и „да хванем шапката“ бързо се превърна в игра, докато греблата се блъскаха едно в друго. Само след няколко минути сламената шапка, удряна от широките дървени пръти, изгуби формата си. Накрая успяха да я вдигнат, разпокъсана и напоена с вода я да я приберат на борда.

Един млад моряк отвори капака и се качи на горната палуба, за да отнесе капещата развалина на Калкеус.

— Спасихме шапката ти — каза той, опитвайки се да не се засмее.

Корабостроителят я пое и се въздържа да я разкъса на парчета. После доброто му настроение се върна и той я сложи на главата си. По лицето му потече вода. Младият моряк не можа да се сдържи повече и се разсмя. Широката периферия бавно се смъкна над ушите на Калкеус.

— Мисля, че така е по-добре — каза той. Момчето се обърна и се затича към долната палуба. Горещината на обедното слънце си казваше думата и Калкеус откри, че се чувства много добре с хладната влажна слама на главата си.

На задната палуба видя Хеликаон, който говореше с трима старши моряци. Всички изглеждаха сурови и изнервени. „И защо не?“ помисли Калкеус. Предстоеше им да отплават с кораб, проектиран и построен от Лудия от Милет.

Той обърна гръб на парапета, за да огледа огромната си галера. Неколцина членове на екипажа го гледаха със смесени изражения. Новият кораб понасяше много подигравки и Калкеус, като негов създател, бе обект на презрение и дори гняв. Сега обаче щяха да отплават с побърканото му творение и силно се надяваха лудостта му в действителност да се окаже гений. Иначе бяха обречени.

Двамата микенски пътници също го гледаха, но с професионално безразличие. За разлика от моряците, те вероятно не оценяваха факта, че животът им зависеше от уменията му. Калкеус внезапно се заучи дали ще се развълнуват, дори ако някой им разясни как стоят нещата. Микенците бяха безстрашна раса: грабители, убийци и опустошители. Смъртта не плашеше такива мъже. Той отвърна на погледите им.

И двамата бяха високи и стройни, студени и дистанцирани. По-възрастният, Аргуриос, имаше заострена черна брадичка и сурови, лишени от емоция очи. По-младият, Глаукос, очевидно му се възхищаваше. Той се обаждаше рядко и само за да отговори на някоя забележка на Аргуриос. Макар сега да пътуваха сред мирни градове и тихи острови, и двамата бяха облечени като за война, с втъкнати в коланите им къси мечове и кинжали, и подсилени с бронз кожени поли. По-възрастният носеше майсторски изработена кожена ризница с припокриващи се бронзови дискове на раменете и гърдите. Бронята на светлокосия Глаукос бе лошо оформена и с пукнатина от лявата страна. Калкеус прецени, че сигурно произлиза от бедно микенско семейство и се е прилепил до Аргуриос с надеждата да се издигне. За микенците това можеше да стане само чрез войната, плячкосването и мъката на по-кротки хора. Калкеус ги мразеше до един.

Ако корабът потънеше, тази броня щеше да ги завлече към смъртта им с достатъчна скорост.

Подразни се от собственото си пораженство. „Корабът ми няма да потъне“, каза си не за първи път. После започна да го повтаря наум отново и отново. Сърцето му започна да бие учестено и пръстите му затрепериха. Той се обърна към парапета, хвана се за него и постоя така, напълно неподвижен, докато паниката му отмине.

Десетте години на провали и подигравки бяха подкопали вярата в собствените му възможности повече, отколкото бе предполагал. Той бръкна в кесията на колана си и извади малко парченце сребрист метал. Прокара дебелите си отрудени пръсти по лъскавата повърхност. После въздъхна. Именно тук се коренеше цялото му нещастие и всички надежди. В тази малка плочка се криеше тайната, която, убеден бе той, щеше да промени не само неговия живот, но и съдбата на цели народи. Затова и се изпълваше с жлъч от факта, че не можеше да я открие.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от дълбокия глас, който се извиси, за да въведе ред сред шестдесетимата гребци.

Огромният хет Зидантас, който служеше като дясна ръка на Златния, се наведе над парапета на задната палуба.

— Като дам знак! — извика той и светлината проблесна по избръснатата му глава. От долната палуба се чу отговорът на водещия гребец:

— Готови! Вдигни! Опъни. И дърпай!

Калкеус си пое дълбоко въздух. Греблата пронизаха синята вода и „Ксантос“ започна да се плъзга по морето.

Корабостроителят слушаше скърцането на дървото, търсеше източника на всяко мърморене на галерата, всеки недоловим приглушен стон. Бързо прецени отново количеството баласт върху тежестта на гредите и палубата, а после се наведе над парапета, за да види как корпусът бразди спокойното море.

Гребците започнаха да пеят и бързо установиха съвършена хармония между ритмичните движения на телата си и мелодията на песента. Трябваше да наброяват осемдесет, но дори богатството и репутацията на Златния Хеликаон не можа да събере пълен екипаж на Кораба на смъртта. Калкеус бе чул какво шептят дърводелците от Кипър, докато оформяха гредите:

— Ще потъне веднага, щом Посейдон заплува.

Щом Посейдон заплува!

Защо им беше на хората да обясняват обикновените сили на природата с божествените дела? Калкеус знаеше защо по-дългите кораби потъват по време на буря и това нямаше нищо общо с яростта на Посейдон. Издигането и спускането на галерата в тежката вода предизвикваше допълнително и неравномерно натоварване върху средата на корпуса. Той демонстрира това на Хеликаон преди година, докато двамата стояха на един кей до малката корабостроителница в Кипър. Вдигна дълга пръчка с двете си ръце и бавно я изви нагоре и надолу, а после и настрани. Накрая тя се счупи. Колкото по-дълга беше, толкова по-бързо се чупеше. Когато това се случеше с корпуса на кораб насред бурно море, беше му обяснил, резултатите бяха бързи и ужасяващи. Галерата се разкъсваше за броени мигове.

Проблемът се усложняваше, продължи Калкеус, от начина, по който се строяха корабите. При нормални обстоятелства корпусът се оформяше първо с дъски и сглобки и чак тогава вътрешната рамка се добавяше към конструкцията. Той смяташе това за идиотско. Беше редно първо да се изгради скелетът, а чак след това към него да се добавят дъските. Това щеше да добави сила и здравина.

На тази първа среща Калкеус говори и за други свои нови идеи. Отделна палуба, на която да седят гребците, което освобождаваше горното ниво за товар или пътници. Шахматни места за греблата, разположени зигзагообразно нагоре и надолу по корпуса. Допълнителни стабилизатори, закрепени отпред и отзад, така че корабът да не се люлее, когато го изтеглят на плажа за през нощта. Той обясни всичко това и още много.

Хеликаон го изслуша внимателно и после попита:

— Колко голям кораб можеш да построиш?

— Двойно по-дълъг от всяка галера, която сега плава по Великата зеленина.

— С колко гребла?

— Между осемдесет и сто.

След това Златния мълча дълго време, загледан в далечината. Калкеус мислеше, че е отегчен и зачака да бъде отпратен. Вместо това Хеликаон започна да му задава по-конкретни въпроси. Какво дърво ще му е нужно? Колко висока и дебела трябва да е мачтата? Как Калкеус ще направи така, че толкова голям кораб да не потъва във водата и да запази скоростта и маневреността си? Той се изненада. Златният бе млад, едва прехвърлил двадесет години, и корабостроителят не очакваше подобно задълбочено познание. Говориха в продължение на няколко часа, после ядоха заедно и разговорът продължи през нощта. Калкеус начерта диаграми в меката глина, после ги изтри и ги поправи, показвайки дългите дъски и рамката.

— А как ще изтеглиш подобен кораб на брега за през нощта? — попита Хеликаон накрая. — И дори да успееш, как ще го върнеш обратно във водата?

— Не е лесно да се изтегли изцяло — призна Калкеус. — но не е необходимо. В повечето случаи ще е достатъчно просто се издърпа носът или кърмата, а после каменните котви и въжетата да го държат на място за през нощта. Това ще позволи на екипажа да слезе и да запали огньове.

— В повечето случаи? — вдигна вежди Хеликаон.

Именно тук идваше проблемът. Внезапните бури се появяваха с огромна скорост и повечето кораби се спасяваха на брега. Малките и леки галери можеха да бъдат издърпани в безопасност на пясъка. Кораб с размерите и теглото на планирания от Калкеус не можеше да бъде изтеглен изцяло на суша, ако се натовареше със стоки.

Калкеус обясни проблема:

— Не би искал полуизтеглен кораб с такива размери по време на буря. Бушуващата вода, от едната страна, и чакълът или пясъкът, от другата, ще го разкъсат.

— Как тогава ще избягаш от бурята, Калкеус?

— Няма да бягаш, Хеликаон. Или ще яздиш вълните, или ще намериш убежище, като пуснеш котва на завет зад някой остров или дори група скали. Корабът, който планирам, не се бои от бурите.

Хеликаон впи поглед в него за един дълъг момент. После пусна една от редките си усмивки.

— Кораб, който язди бурята. Харесва ми. Ще го построим, Калкеус.

Корабостроителят бе втрещен… а после внезапно и изплашен. Знаеше репутацията на Златния. Ако новата галера се окажеше провал, Хеликаон можеше да го убие. От друга страна обаче, ако беше успешен, Калкеус щеше отново да стане богат и щеше да продължи експериментите си.

Той погледна в очите на младия мъж.

— Говори се, че можеш да бъдеш жесток и смъртоносен. Казват, че режеш главите на онези, които те обидят.

Хеликаон се наведе напред.

— Твърдят също, че съм полубог, син на Афродита. И че ти си луд или глупак. Какво значение имат клюките? Дай ми най-доброто, на което си способен, Калкеус, и ще те наградя, независимо дали успееш, или не. Единственото, което искам от онези, които ми служат, е да вложат душата си в работата. Никой няма право да желае повече.

И така се започна.

Докато корабът излизаше от пристанището, вятърът набра скорост и Калкеус почувства вълнението на водната маса под него.

Когато излязоха в открито море, вдигнаха мачтата, завързаха напречната греда на мястото й и пуснаха платното. Южният бриз набразди плата. Калкеус погледна нагоре. От предната му страна бе нарисуван огромен черен кон, изправен предизвикателно на задните си крака. Екипажът нададе възглас, щом го видя.

Корабостроителят тръгна към носа с несигурна крачка.

Отляво група делфини скачаха и се гмуркаха, а телата им блестяха на слънчевата светлина. Калкеус вдигна очи към небето. Далеч на север се трупаха облаци.

А „Ксантос“ пореше вълните право към тях.