Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (51)

II

На Ксандер му харесваше да работи в Дома на змиите. Чувстваше се полезен и нужен. Хората винаги изглеждаха доволни да го видят и в течение на седмиците научи много за билките и лекарствата, леченията и познаването на болестите. Използването на топли влажни кърпи успокояваше треска, настърганата и стрита на прах кора на някой дървета можеше да премахне болка. Възпалени рани се лекуваха с вино и мед. Нетърпелив да научи още, той следваше Макаон навсякъде и го гледаше как намества счупени кости или лекува кисти и циреи.

Но въпреки ентусиазма си да се занимава с всякакви медицински неща, беше доволен, че днес е на открито, в широката колесница с Аргуриос. Небето бе схлупено и обещаваше дъжд, но слънцето проблясваше през пролуки в облаците, а въздухът бе свеж и миришеше на море.

Погледна към Аргуриос. Микенецът изглеждаше зле. Лицето му бе напрегнато и толкова отслабнало, че го караше да изглежда като немощен старец. Тази сутрин Ксандер му бе помогнал да се избръсне, минавайки по бузите му с бръснача, а после подряза брадичката му. Среса дългата му коса и забеляза умножилите се сиви косми по слепоочията. Младежът обаче се стараеше да си спомни коравия като желязо войн, който го бе спасил на „Ксантос“.

Въпреки че от атаката бяха изминали седмици, възстановяването на Аргуриос беше болезнено бавно. Макаон каза на Ксандер, че една от раните е пронизала белия му дроб и е минала опасно близо до сърцето. Имало много вътрешно кървене.

— Но накрая ще се оправи, нали? — попита момчето.

— Може и никога да не си възвърне предишната сила. Дълбоките рани често се влошават и може да се образува тумор.

Ксандер се огледа. Колесницата прекосяваше широкия дървен мост на Скамандър. Зачуди се дали са се насочили към белия дворец, който виждаше на върха на скалите на югозапад. Казваха, че царицата живее в Царска радост, заедно с някои от дъщерите си.

Колесницата мина върху камък и подскочи. Аргуриос изстена.

— Добре ли си? — попита го момчето.

Микенецът кимна. Говореше рядко, но всяка вечер, когато Ксандер го посещаваше, слушаше мълчаливо, докато той му разказваше за работата си сред будните или за откритията и за билките, които е научил. В началото Ксандер си мислеше, че го отегчава.

— Бръщолевя ли много, Аргуриос? — попита го една вечер. — Дядо казва, че не ми спира устата. Да те оставя ли?

Войнът го дари с една от редките си усмивки.

— Приказвай си, момче. Когато ме… отегчиш… ще ти кажа.

Колесницата напусна пътя и зави по една по-тясна пътека, водеща към скалите. Там имаше двама орли, седнали под клоните на изкривено дърво. Слънцето се отразяваше в клоните им от бронз и сребро. Когато новодошлите се появиха те станаха.

— Това са гости на господарката Андромаха — каза гърбавият колар с гъстата бяла брада.

Единият от войниците — висок млад мъж с широки рамене не и бял гребен на шлема си, пристъпи към колесницата.

— Ти сигурно си Ксандер — каза той.

— Да.

Младият войник подмина момчето и изгледа внимателно Аргуриос. После се намръщи.

— В името на боговете, човече, изглеждаш съсипан. Ще ти трябва ли помощ да слезеш до плажа?

— Не.

Микенецът се надигна на крака, а после слезе на земята.

— Не исках да те обиждам — каза войникът. — Аз самият бях ранен преди две години и трябваше другарите ми да ме носят.

Аргуриос го изгледа.

— Къде беше… тази битка?

— В Тракия. Удариха ме с копие в гърдите. Смазаха ми нагръдника и ми счупиха няколко ребра.

— Тракийците са… корави бойци.

— Наистина. Не се огъват. Сега имаме цял техен отряд при нас. — Мъжът се изкикоти. — По-добре да са с мен, отколкото срещу мен.

Аргуриос се отдалечи. Ксандер го последва. Скалната пътека бе стръмна, но доста широка. Въпреки това, ако се спънеше, микенецът щеше да падне от ръба към скалите долу. Младият войник застана до него.

— За мен ще е чест, ако ми позволиш да сляза с теб до плажа, Аргуриос.

Микенецът се изпъна, когато чу името си.

— Ти… ме познаваш?

— Всички войници те познават, човече. Още като момче ми разказваха историята за Моста на Парта. Казват, че си го удържал цяла сутрин.

— Не беше… толкова дълго — отвърна Аргуриос. — Но… в името на боговете… изглеждаше точно толкова. — Той се опомни и погледна към войника. — Нека да… вървим тогава.

Ксандер последва двамата мъже по бавния път надолу. Виждаше, че на пясъка вече има хора и неколцина дори плуват. Зачуди се какво ли търсеха. Може би ловяха раци, помисли си. Но пък оттук му се струваше, че плуват за удоволствие. Нито се гмуркаха надълбоко, нито се връщаха към брега. Още неколцина нагазиха в морето и прозвуча смях.

Под скалите имаше опънати пет жълти навеса, а наблизо бяха разположени маси, покрити с храна и напитки. Платът на навесите бе много ярък, почти толкова златен, колкото и слънцето. Ксандер си спомни как майка му боядисваше тъкани в жълто, използвайки лукови обелки и цветен прашец от минзухар. Но платът никога не постигаше цвета на тези навеси. А и бързо избледняваше.

Малко по-напред Аргуриос се спъна. Троянският войник го хвана за ръката и му помогна да не падне. Ксандер очакваше микенецът да се отдръпне, но той не го стори. Когато достигнаха плажа, троянецът му благодари за честта на компанията му. Аргуриос остана мрачно сериозен.

— Как ти е… името… войнико?

— Полидорус.

— Ще го… запомня.

Ксандер се огледа. Видя Андромаха, която тъкмо се отдръпваше от група жени, за да дойде при тях. Носеше дълга до бедрата бледозелена туника, а червената й коса се спускаше свободно по раменете. На него му се струваше много красива. Тя му се усмихна и той се изчерви.

— Добре дошъл на царския плаж, Ксандер.

— Какво търсят всички тези хора? — попита момчето, сочейки плувците.

— Нищо. Плуват за удоволствие. Ти можеш ли?

— Дядо ми ме научи. Каза, че един моряк трябва да може.

— Е, днес ще плуваш. — Тя се обърна към Аргуриос. — Както и ти, боецо.

— И защо ми е… да плувам? — попита той. — Няма смисъл.

— Което е по-добре, мисля, отколкото да поправят ограда там, където няма двор — отбеляза Андромаха — Ела и поседни за малко, а аз ще ти разкажа за асирийския лечител.

Тя ги отведе под един от навесите. Дишането на Аргуриос бе накъсано и той изглеждаше благодарен за възможността да седне.

— Баща ми не можеше да си поема дълбоко въздух — каза Андромаха. — Лечителят му каза да плува всеки ден. Също така го научи да диша различно.

— По колко… начина може… да се… диша?

— Ще ти обясня. Но първо ще поплуваш малко с Ксандер. Внимателно и спокойно. Не се претоварвай.

— Това е… глупаво. Не биваше… да идвам.

— Но го направи, боецо! — отговори му тя. — И ако искаш отново да бъдеш силен, ще правиш каквото ти казвам.

Ксандер очакваше Аргуриос да се вбеси. Но той не го направи. Вместо това се вгледа в зелените й очи.

— Нуждая се… от силата си — каза накрая.

После се надигна предпазливо на крака и започна да се бори с туниката. Ксандер му помогна, а също така развърза и сандалите му. Голото тяло на Аргуриос беше бледо и изпосталяло и момчето видя много белези по раменете, ръцете, гърдите и краката му. Все още зачервените рани от скорошната битка бяха зловещи. От хълбока му капеше кръв и гной, а коричките на другите три не изглеждаха никак добре. Но когато той се обърна и тръгна към морето, Ксандер видя, че по гърба му няма никакви белези.

— Върви с него! — каза Андромаха. — Може да му потрябва помощта ти.

Момчето се съблече, свали си сандалите и настигна Аргуриос точно когато влизаше във водата.

Заплуваха заедно, без да продумат. Микенецът се бореше да си поеме дъх. След малко Андромаха доплува до тях. Тя все още носеше зелената си туника, но сега дрехата беше залепнала по тялото й и според Ксандер със същия успех можеше и да е гола. Той се опитваше да не гледа гърдите й и твърдите им зърна.         Андромаха се приближи до Аргуриос.

— Изтегни се във водата! — каза му — и аз ще те държа. — Той веднага се подчини. — Сега искам да затвориш очи и да се отпуснеш. После дишай много бавно. Вдишвай, докато преброиш до четири и после задръж дъха си до шест. След това го изпусни много бавно, докато стигнеш до десет. Четири, шест и десет.

Ксандер ги гледа известно време, но после огладня и доплува до плажа, излезе от водата, облече се и отиде до масите с храната. Там имаше смокини, ечемичен хляб и осолен октопод, парчета месо, сирена и различни видове хляб. Имаше още кани с вода и други, пълни с вино. Един висок слуга с присвити рамене го зяпаше.

— Позволено ли ни е да ядем? — попита Ксандер.

— Какво ще желаеш, малки приятелю?

Момчето посочи хляба и помоли за малко сирене и смокини. Мъжът отчупи голям черен комат, а после отряза парче сирене и го сложи на дървен поднос, заедно с шепа смокини.

— Може да ти потрябва нещо, с което да ги прокараш — каза слугата и се усмихна, а после взе глинена чаша и я напълни с някаква златиста течност. — Опитай.

Ксандер отпи. Напитката беше гъста и приятно сладка. Той благодари на човека и се върна под навеса, където седна да яде. Андромаха още плуваше с Аргуриос. Сега по плажа се разхождаха и други хора. От водата излезе тъмнокос мъж. На Ксандер за миг му се стори, че това е Хеликаон, но после видя, че не е. След малко една руса млада жена с червена рокля дойде до момчето и седна.

— Ти сигурно си Ксандер. Андромаха ми е разказвала за теб.

— Да, аз съм. А ти коя си?

— Казвам се Лаодика. Вие с микенеца приятели ли сте?

— Не мисля, че той има приятели.

— Но го харесваш.

— Да. Той ми спаси живота.

— Бих искала да ми разкажеш — помоли жената.

Ксандер и описа случилото се по време на бурята. Тя го изслуша внимателно, а после се обърна към водата, за да види Андромаха и война.

— Защо, мислиш, е рискувал живота си да те спаси? — попита накрая.

— Не зная. Одисей казва, че героите просто постъпват така. А Аргуриос е герой. Всеки го знае.

— Аз не го знаех — призна тя. — Но пък Троя е пълна с герои. Никой не може да бъде съден, че не ги познава всичките.

Андромаха и Аргуриос излязоха от водата. Ксандер стана събра дрехите на микенеца и дотича до морето.

— Как се чувстваш? — попита го той.

— Изморен — отвърна войнът и взе туниката си. Навлече си я през главата и се обърна към Андромаха: — Благодаря ти.

— Изглежда вече дишаш малко по-лесно — отбеляза тя.

— Мисля, че да.

Към тях се приближиха няколко мъже. Ксандер видя и онзи, който приличаше на Хеликаон. Изглеждаше разгневен.

Той се спря пред Андромаха.

— Как смееш да срамиш дома на Приам? — попита я рязко.