Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (33)

II

Ксандер се срамуваше. За трети път тази сутрин му ставаше лошо и повръщаше през парапета. Главата го болеше, а краката не го държаха. „Пенелопа“ бе наполовина по-малък кораб от „Ксантос“ и сега беше много претъпкан, така че нямаше къде да скрие срама си. Пейките на гребците се намираха на главната палуба и започнеха ли да гребат, оставаше само тесен коридор между тях, по който да се стигне от носа до кърмата. За разлика от блестящия нов „Ксантос“, дъбовите дъски на палубата изглеждаха захабени, а някои от греблата бяха изкривени от слънцето и солената морска вода.

Настроението беше мрачно. Момчето се намираше в предния край на кораба, където, заедно с останалите пътници, му бяха наредили да стои докато стигнат Троя. През първия ден Ксандер бе въодушевен от мисълта, че ще плава с легендарния Одисей, но това чувство бързо замря, защото нямаше какво да прави. Наблюдаваше как земята бавно се пързаля край тях и слушаше разговора на хората наоколо. Андромаха бе мила с него и изслуша разказа му за дома и семейството на Кипър. Аргуриос не му говореше. Всъщност не говореше с никого. Стоеше на носа като статуя, загледан във вълните. Старият корабостроител Калкеус също бе мрачен и притихнал.

Дори нощите не носеха спокойствие. Одисей не разказваше истории, а екипажът на „Пенелопа“ не обръщаше внимание на пътниците — мъжете само играеха на зарове и си говореха помежду си. Останалите трябваше да се забавляват както могат. Андромаха често се разхождаше по плажовете с Одисей, а Аргуриос оставаше сам. Калкеус също странеше от останалите и не говореше.

Една нощ, докато се криеха от проливния дъжд под високите дървета на брега, Ксандер се озова до корабостроителя. Както обикновено, човекът изглеждаше тъжен.

— Добре ли си? — попита го момчето.

— Мокър съм — сопна му се Калкеус. Тишината се проточи. После по-възрастният мъж въздъхна. — Не исках да звуча толкова ядосан — каза той. — Още съжалявам за резултата от действията си. Никога преди не съм носил нечия смърт на съвестта си.

— Убил си някого?

— Да. Всички онези моряци на галерата.

— Но ти не ги уби, Калкеус. Нали беше с мен на плажа.

— Колко хубаво би било, ако това простичко твърдение беше вярно. Но скоро ще откриеш, млади Ксандер, че не всичко в живота е толкова просто. Аз измайсторих огнехвъргачките и аз предложих на Хеликаон да се сдобие с нефтар. Виждаш ли? Мислех си, че ще ни пазят от пирата и убийци. Но какъвто съм глупак, никога не ми беше минавало през ума, че могат да се използват и за убийство. А трябваше. Истината е, че всяко изобретение кара хората да си мислят „Мога ли да го използвам, за да убивам, да осакатявам и да всявам ужас?“ Знаеш ли, че в началото бронзът е бил използван за плугове, с който по-лесно да се обработва земята? Но подозирам, че не е било нужно много време, за да започнат да правят мечове, копия и върхове на стрели от него. Ядосах се, когато кипърците нарекоха „Ксантос“ Кораба на смъртта. Но виж колко подходящо се оказа името.

Той замълча. Ксандер не искаше да говори за горящи мъже и смърт, Затова и повече не продума, докато дъждът валеше.

На двадесетия ден от пътуването момчето вече имаше чувството, че ще умре от скука. После дойде болестта. Една сутрин се събуди с лошо главоболие. Устата му беше пресъхнала, кожата му пламтеше. Опита се да хапне малко изсушено месо, но бързо му се наложи да избяга от групата и да повърне на пясъка.

Денят бе лишен от вятър и около кораба имаше гъста мъгла, която притъпяваше звука от греблата и скърцането на дървото и кожата. Времето се влачеше и „Пенелопа“ сякаш бе замръзнала завинаги.

Старият корабостроител Калкеус седеше до него и гледаше ръцете си, докато въртеше сламената си шапка, мачкаше, разплиташе периферията и, и от време на време си мърмореше на език, който Ксандер не разбираше. Андромаха гледаше встрани от него, по посока на пътуването им.

В ума на момчето се появи нежелана картината на горящия кораб, крясъците и ревът на пламъците…

Той я пропъди и решително се опита да си представи родния дом, майка си и дядо си. Въпреки че слънцето бе скрито от мъглата, Ксандер предполагаше, че вече е следобед, затова си представи дядо си, седнал пред вратата на малката си бяла къща, да се храни в сянката на растения с лилави цветове. Мисълта за храна накара стомаха му да се свие.

Той бръкна в чантата си и извади две кръгли камъчета. Едното беше синьо и покрито с кафяви петънца като птиче яйце, а другото — бяло и толкова прозрачно, че почти виждаше през него.

— Ще ги ядеш ли, момче?

Ксандер се обърна и видя, че Калкеус го гледа.

— Да ги ям ли? Не.

— Видях те да ровиш в торбата си и си помислих, че и гледай. Като видях камъчетата, реших, че може да ги изядеш. Като кокошка.

— Кокошка? — повтори момчето безпомощно. — Кокошките ядат камъчета?

— Всъщност да. Помагат им да смелят зърната, които поглъщат. Като воденични камъни в коремите им. — Старецът оголи няколкото си останали зъба и Ксандер осъзна, че човекът опитва да се държи дружелюбно.

Момчето му се усмихна в отговор.

— Благодаря. Не го знаех. Взех камъчетата на плажа, пред да напусна Кипър. Дядо ми ми каза, че са кръгли и блестящи, защото са се търкаляли в морето стотици години.

— Дядо ти е прав. Очевидно е умен човек. Защо избра тези двата? Бяха ли различни от останалите около тях?

— Да. Другите бяха просто сиви и кафяви.

— Аха, значи тези камъчета са пътешественици като теб и мен. Отдавна са напуснали моретата, където са били родени и са пропътували света. Сега се намират сред различни камъни и домът е само смътен спомен.

Ксандер не намери отговор за този изненадващ коментар Затова смени темата:

— Ще останеш ли да живееш в Троя?

— Да. Ще си купя ковачница и ще се върна към истинския си занаят.

— Мислех, че строиш кораби.

— Да, аз съм човек с различни дарби — отвърна Калкеус. — Но сърцето ми копнее да работи с метал. Знаеш ли как правим бронз?

— Не — отвърна Ксандер. А честно казано не го и интересуваше. Бронзът си беше бронз. Нямаше значение дали се намира по земята или расте по дърветата. Калкеус се изкикоти.

— Младите са твърде честни — каза той с усмивка. — Всичко си личи по лицата им. — Корабостроителят бръкна в джоба си и извади малък син камък. После извади бронзов нож от канията на колана си. Острието блестеше на слънчевата светлина. — От това — каза мъжът и посочи камъка — идва това. — И протегна ножа.

— Бронзът е камък?

— Не, но камъкът съдържа мед. Първо махаме медта, после добавяме друг метал — калай. В строго определено количество. Накрая получаваме бронз за коване. Понякога, в зависимост от качеството на медта, получаваме слаб бронз, чуплив и безполезен. Друг път е твърде мек. — Калкеус се наведе към Ксандер. — Но аз знам тайната, която прави бронза най-добрия на света. Искаш ли да я чуеш?

Ксандер се заинтересува.

— Да.

— Птичи лайна.

— Не, наистина искам!

Калкеус се засмя.

— Не, момче, това е тайната. По някаква причина ако прибавиш курешки в процеса на правенето му, бронзът става твърд, но и достатъчно гъвкав, за да не се чупи. Така натрупах първото си състояние. С птичи лайна.

Странният разговор внезапно бе прекратен, защото наблюдателят на мачтата извика и посочи на юг. Момчето скочи на крака и нетърпеливо се загледа в указаната посока. Не виждаше нищо, освен безкрайната синьо-сива мъгла.

После чу друг вик — Одисей го викаше при себе си в задната част на кораба. Настроението му се подобри и той се затича към търговеца сякаш имаше криле.

— Скоро ще стигнем брега на Троя, момче — каза Одисей. Той отпиваше юнашки от един мях и течността се стичаше по гърдите му. — Искам да стоиш близо до Биас. Щом гребците приберат греблата, ще разглобим мачтата, защото ще останем в града няколко дни. Биас ще ти покаже как сваляме платната и ги прибираме на сигурно място. После искам да се погрижиш никой от пътниците да не забрави нищо на борда на „Пенелопа“.

Ксандер беше малко изненадан от строгия тон на търговеца.

— Добре.

За пръв път от много дни насам усещаше възбуда. Никога не бе влизал в такъв град. Всъщност не беше виждал по-голямо място от родното си село допреди да слязат на Залива на лошия късмет. Къде щеше да отиде, щом слезеха в Троя? Къде щеше да спи? Зачуди се дали може да остане на „Пенелопа“. Със сигурност някой трябваше да пази кораба, помисли си.

— Какво да правя, щом стигнем града? Казват, че е много голям, а аз не знам къде да отида.

Одисей се намръщи.

— Къде да отидеш ли, момче? Сега си свободен. Ще правиш каквото правят моряците. Троя е не по-малко богата на курви и таверни, колкото на всичко останало. А сега се хващай на работа.

Разочарованият Ксандер се обърна с нежелание.

— Чакай, хлапе — каза Одисей. Момчето се обърна и видя, че грозният цар му се усмихва. — Шегувам се. Ще останеш с нас, докато си тръгнем. Ако дотогава Хеликаон не е дошъл ще те изпратя до дома ти. Що се отнася до града… ами можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Имам много работа и трябва да се видя с много хора. Може би дори ще се срещнеш с царя.

— Много бих искал да дойда с теб — отвърна нетърпеливо Ксандер.

— Добре. Стой с Одисей, за да закусваш със селяни и да вечеряш с царе. — Той се усмихна. — Виж, ето го — каза след малко. — Градът на мечтите.

Ксандер погледна нагоре и се изплаши. Далеч вляво и високо в небето над мъглата можеше да види нещо, което му приличаше на червени и златни пламъци. Имаше високи кули и покриви, блестящи като разтопен бронз.

— Гори ли? — попита той изплашено, представяйки си отново възпламенения кораб.

Одисей се засмя.

— Не си ли чувал за Златния град, момче? Какво мислиш, че имат предвид? Купите на Троя са покрити с бронз, а покривът на двореца — със злато. То блести на слънчевата светлина като гримирана проститутка, примамвайки и глупавите, и мъдрите.

Докато корабът се приближаваше, мъглата започна да се разсейва и Ксандер за пръв път видя огромните златни стени, по-високи отколкото някога бе сънувал, които се простираха в далечината. Намираха се на върха на високо плато и той трябваше да извие врат, за да види блестящите кули. Преброи три по стената, гледаща към морето, но те бяха като джуджета спрямо една друга, която се издигаше на юг. Парапетът й блестеше като мед и Ксандер бе готов да повярва, че целият град е направен от метал, излъскан като полирана броня.

— Сигурно тук живеят много велики войни — каза той.

— Да — съгласи се Одисей. — Това е страната на коне и домът на техните укротители. Троянският кон — конницата на града — е легендарна, а водачът й е най-големият син на царя, Хектор. Той е велик войн.

— Познаваш ли го? — Ксандер се зачуди дали ще срещне този човек.

— Познавам всички, момче… — Одисей се поколеба и Ксандер видя, че Андромаха се е приближила по палубата и сега стои тихо до него. — Хектор е чудесен ездач и управлява майсторски колесницата. Няма да видиш по-добър.

— Толкова е красиво! — каза внезапно момчето.

Одисей отпи от мяха и избърса уста, а после изтръска капките от туниката си.

— Знаеш ли какво е илюзия, момче?

— Не, май не — отвърна несигурно Ксандер.

— Ами илюзията е история, измислица, ако желаеш. Тя е ярка и блестяща история, която прикрива тъмнината. Троя е град на илюзиите. Нищо в него не е такова, каквото изглежда.

Ксандер вече виждаше брега около високото плато. Беше покрит с тучна зелена трева и той забелязваше малки точици по ниските хълмове — коне и овце. Между платото и морето, точно пред градските стени, се издигаше голямо село. Ксандер различи няколко отделни сгради с различни цветове и дори хората по улиците. От огромната южна кула на Троя тръгваше път, който достигаше плажа. Там бяха издърпани стотици кораби и кипеше трескава активност, докато ги товареха или разтоварваха. „Пенелопа“ смени посоката си и се насочи към мястото му, минавайки близо до потеглящата галера — широк и нисък товарен съд с лилави очи по корпуса и кърпено платно.

— Хо, „Пенелопа“! — изрева едър тъмнокос мъж, облечен в черно, който стоеше на палубата на другия кораб.

— Хо, „Фестус“! Днес потегляте късно! — извика Одисей в отговор.

— Критските кораби плават тогава, когато мъжете от Итака спят завити през глава в леглата си! Приятни сънища Одисей!

— Попътен вятър, Мерион!

Докато Ксандер стъпи на пясъка на Троя, слънцето вече се спускаше по небето. Той се бореше с няколко тежки чанти. Носеше не само своята малка торба, но и украсената с бродерия ленена чанта, поверена му от Андромаха, както и два големи кожени чувала, претъпкани до пръсване и с опънати върви, които Одисей му бе заръчал да носи. Момчето погледна към града, който се издигаше над него, и се зачуди как ли изобщо ще пренесе всичко това дотам. Краката му бяха несигурни, главата го болеше и световъртежът се появяваше и отшумяваше на талази. Той пусна чантите на пясъка и падна след тях.

Плажът кипеше от активност и шум. Разтоварваха се многобройни стоки и се натрупваха на каруци и магарета. Ксандер видя топове ярки платове, купчини грънци, увити в слама, големи и малки амфори, а също и добитък в дървени клетки. Одисей се намираше по-нагоре по брега и спореше с един слаб мъж със сива препаска. И двамата крещяха и жестикулираха и Ксандер се зачуди дали ще има още смърт. Но Андромаха стоеше тихо до двамата и не изглеждаше притеснена. Сега бе облечена в дълга бяла роба, носеше бял шал около раменете си, а главата и лицето и бяха покрити от тънък воал.

Накрая Одисей потупа другия по гърба и се обърна към Ксандер, за да го повика при тях. Момчето се пребори с кожените чанти, които се удряха в краката му, и стана. Търговецът посочи една разнебитена каруца с две магарета наблизо.

— Това колесница ли е? — попита Ксандер.

— Нещо такова.

Каручката беше с две колела и имаше четири седалки — две от всяка страна на оформената й като буква U конструкция. Слабият мъж застана отпред и пое юздите.

— Качвай се, момче. Бързо — нареди Одисей.

Ксандер го послуша, изтегли чантите след себе си и ги струпа в краката си. Царят на Итака помогна на Андромаха да се качи и тя седна до момчето. Той никога не се бе озовавал толкова близо до нея преди и сега усещаше миризмата на косата й. Отдръпна се неспокойно, опитвайки се да не я докосва. Тя се обърна и Ксандер видя, че му се усмихва под воала. Малките тежести на булото, оформени като сребърни морски кончета подрънкваха, докато движеше глава, и той усещаше невероятната мекота на плата по рамото си.

— Чия е тази колесница? — попита той. — На Одисей ли принадлежи? Той купи ли я?

— Не — отвърна тя. — Каруцата е за пътници. Ще ни пренесе до града.

Главата на Ксандер се завъртя от цялата странност на всичко наоколо. Гаденето изглежда отминаваше, но сега му беше ужасно горещо и му се искаше да усети морския бриз по лицето си. Потта капеше в очите му и той я избърса с ръкава на туниката си.

Магаретата ги откараха по виещата се улица, която прекосяваше селото под града, за да стигне до основата на стените. Момчето изви врат, за да види ярко боядисаните къщи, някои покрити с цветя, а други — украсени с дърворезби. Имаше домове на грънчари, чиито стоки бяха изложени на дървени маси отвън; ковачи, практикуващи занаята си на открито, защитени от горещината на пещите си с кожени престилки; работилници за платове с боядисани тъкани, сушащи се на рафтовете отвън. Подушваше горещ метал, печен хляб и цветя, наситените миризми на животински изпражнения и парфюм, както и още много други аромати, които не можеше да назове. Наоколо звучаха смях и оплаквания, рев на магарета, скърцане на колела, високи гласове на жени и викове на търговци.

Ксандер вече виждаше стените отблизо. Те се издигаха от каменистата земя под такъв ъгъл, че изглеждаха възможни за изкачване, но после внезапно се устремяваха право нагоре към небето.

Огромната порта, към която бавно приближаваха, се намираше в сянката на най-голямата кула, която беше почти два пъти по-висока от стените. Когато Ксандер се опита да види върха, се почувства така, сякаш тежестта й ще се изсипе отгоре му, и бързо извърна поглед. Пред кулата имаше поредица от каменни пиедестали, на които стояха шест страховита статуи на свирепи войни, които имаха шлемове с гребени и с копия в ръцете. Момчето забеляза, че слабият мъж е спрял да крещи на магаретата си и сега свежда мълчаливо глава, докато каруцата минаваше край статуите.

— Това е Скейската порта — първата велика порта на Троя — каза Одисей. — Главният вход към града откъм морето.

— Огромна е — отвърна Ксандер. — Разбирам защо я наричат „велика“.

— Сега Троя има много порта и кули. Градът расте постоянно. Но четирите велики порти пазят Горния град, където живеят богатите и могъщите.

Когато каруцата достигна портата, те потънаха във внезапна тъмнина. Обгърна ги тишина, порталът излъчваше студенина, лишен от слънчевата ласка на деня. Сега момчето чуваше само тракането на копитата и собственото си дишане.

После отново се озоваха под слънцето и той скри очи, заслепен от светлината и блясъка на злато и бронз. Пътят все така се простираше пред тях, но отвъд градските порти бе павиран с каменни плочи — със същия златист камък, оформящ стените. Беше толкова широк, че Ксандер се съмняваше да е в състояние да хвърли камъче през него. Извиваше се все нагоре и нагоре между огромните сгради, най-малките, сред който бяха по-големи дори от цитаделата на Кигон в Залива на сините сови. Върху някои от стените имаше гравирани легендарни създания и Ксандер се чувстваше като мравка под тях. Широките прозорци и краищата на покривите бяха украсени с блестящи метали и полирано дърво. Високи врати зееха широко отворени и зад тях момчето мяркаше зелени дворове и мраморни фонтани.

Огледа се наоколо с отворена уста. Погледна към Андромаха, която бе свалила воала си и също гледаше учудено.

— Такива ли са всички градове? — попита той накрая.

— Не, момче — отвърна развеселено Одисей. — Само Троя.

Улицата бе претъпкана с мъже и жени, който вървяха пеша, пътуваха в колесници или яздеха. Дрехите им бяха скъпи и разноцветни, а по всеки врат и ръка блестяха бижута.

— Всички са облечени като царе и царици — прошепна Ксандер на Андромаха.

Тя не му отговори, но се обърна към Одисей:

— Всички тези сгради ли са на Приам?

— Цяла Троя принадлежи на Приам — отвърна той. — Тази въшлива каруца му принадлежи, както и пътят, по който се движим, онази купчина ябълки също. Всичко е на Приам. Тези сгради са дворците на троянските благородници.

— Кой е домът на Хектор? — попита Андромаха и се заоглежда.

Одисей посочи нагоре по пътя.

— Там горе. Отвъд хълма е и гледа към северните равнини. Но ние отиваме в двореца на Приам. След това домът на Хектор ще ти изглежда като селска колиба.

Каруцата продължи напред и скоро дворецът се появи пред тях. В очите на Ксандер стените му бяха високи колкото и на самия град, а от мястото си дори виждаше блясъка на Златния покрив под западното слънце. Когато минаха през подсилените с бронз порти на двореца, видяха, че входът му представлява редица червени колони. Там каруцата спря и те слязоха. Наоколо имаше високи войници с бронзови нагръдници. На главите си носеха шлемове със сребърни наушници и бели гребени, който се вееха под напора на вятъра. Всеки държеше в едната ръка дръжката на меча, а в другата — копие. Освен това всички гледаха сурово над главата на момчето, тихи и неподвижни като статуите на Скейската порта.

— Това са орлите на Приам, момче — каза Одисей, сочейки войниците. — Най-добрите войни, които някога ще видиш. Погледни, Ксандер — продължи той. — Това не е ли окуражаваща гледка?

Ксандер се обърна назад към пътя, по който бяха дошли, и погледът му обхвана блестящите покриви на дворците, златните стени, а после долния град и залива. Небето бе с цвят на роза и мед и на светлината на умиращото слънце морето под тях беше като разтопено злато. В далечината Ксандер видя блестящ остров с цвят на златист корал.

— Кое е онова място? — попита той. В ума му то не можеше да не е магическо.

— Не е едно, а са две — обясни Одисей. — Първият остров, който виждаш, е Имброс, но огромният връх над него е на Самотраки.

Ксандер беше омагьосан. Небето потъмня и пред очите му заплуваха кървавочервени ивици и златисто-черни облаци.

— Ами там? — попита той и посочи на север, към тъмните хълмове над аленото море.

— Това е Хелеспонт, момче, а земите отвъд принадлежат на траките.

Андромаха постави ръка на рамото му и нежно го обърна на юг. Там, в далечината, отвъд блестящата река и широката равнина, Ксандер видя могъща планина.

— Това е свещеният връх Ида — прошепна Андромаха. — Там се издига наблюдателницата на Зевс. А отвъд него е малката Тива, където съм родена.

Вече беше толкова горещо, че Ксандер едва дишаше. Той погледна към Андромаха, но лицето й се замъгли пред очите му. После земята се измести под краката му и той падна. Силно засрамен, се опита да стане, но ръцете му нямаха сила и отново падна с лице върху студения камък. Нечии внимателни ръце го обърнаха по гръб.

— Има треска — чу гласа на Андромаха. — Трябва да го внесем вътре.

После благословеният мрак отнесе жегата надалеч и той потъна в него.