Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (32)

I

Мъката на Хелиакон не намаляваше, когато тръгнаха на север край брега. Вместо това чувстваше как се усилва в него и дращи по сърцето му. Имаше мигове, когато едва дишаше от тежестта й. И докато „Ксантос“ отново пореше вълните в близост до Залива на сините сови, спомените се върнаха с удвоена острота и загубата на Зидантас започна да му причинява физическа болка.

Силата на чувствата му го шокираше. Вола беше добър приятел и верен спътник, но Хеликаон не бе осъзнавал в каква огромна степен е започнал да разчита на стабилността и предаността му. През целия си живот принцът се беше страхувал от интимност, от това да допусне хората близо до себе си и да сподели с тях мислите, мечтите и страховете си. Зидантас никога не разпитваше, никога не го притискаше, за да разбере как се чувства. Зидантас му носеше сигурност.

Някога Одисей му бе казал, че никой не може да се скрие от страховете си, а трябва да излезе от скривалището си и да ги посрещне лице в лице. Не можеше да остане като цар, затворен в крепостта си. Хеликаон го разбираше. И това разбиране го беше превърнало в Златния, принца на морето.

Но той си даваше сметка, че само част от него е отплавала. Крепостта все още се издигаше в ума му и душата му оставите затворена в нея.

Какво беше казал старият гребец Спирос за децата, преживели трагедия? Че сърцата им остават белязани. Хеликаон разбираше и това. Когато бе малък, сърцето му беше отворено. После майка му, облечена в златно-синя рокля и с разкошна диадема на челото, се хвърли от скалата. Малкото момче вярваше, че тя ще отлети на Олимп и с тих ужас видя как тялото й се разби в камъните долу. После баща му го завлече до брега, за да види унищожената й красота и разкъсаното й лице с едно извадено око. Думите на царя оставаха като белег в сърцето му: „Ето я, глупавата кучка. Не е богиня. Просто труп, който да нахрани чайките.“

За известно време раненото сърце на детето остана открито и то търсеше утеха от Анхиз. Но когато говореше за чувствата си, му казваха да мълчи и му се караха за слабостта му. В началото му се присмиваха, после спряха да му обръщат внимание. Слугините, които се отнасяха към него с нежност и обич, бяха обвинени, че подхранват слабостта му, и ги смениха със студени и жестоки вещици, които нямаха търпение да се занимават с едно тъгуващо дете. Накрая той се научи да крие чувствата си.

Години по-късно, под наставленията на Одисей, Хеликаон се научи да бъде мъж, да се смее и шегува с мъжете от екипажа, да работи с тях и да споделя живота им. Но винаги като чужденец. Слушаше как те говорят с чувство за онези, които обичат, за мечтите и страховете си. В действителност дори се възхищаваше на онези, които го можеха, но така и не откри начин да отвори портите на крепостта си и да участва в подобни разговори. След известно време това вече сякаш нямаше значение. Беше овладял изкуството да слуша и умението да говори.

Одисей, също като Зидантас, никога не го притискаше да изразява чувствата си. Фаедра понякога се опитваше и той разпознаваше болката в очите й, когато избегнеше въпроса, когато затвореше портите пред нея.

Досега обаче не бе осъзнавал, че Вола не се е намирал извън крепостта на сърцето му. Той незабелязано се беше промъкнал в най-вътрешните й стаи. Убийството му бе разтърсило стените, за да остави Хеликаон уязвим, точно както преди години, когато майка му, в наркотичното си отчаяние, бе прекратила живота си, скачайки от скалата.

А болката му се усилваше и от факта, че умът му не спираше да му играе номера, отказвайки да приеме, че Вола е мъртъв. През деня той се оглеждаше по няколко пъти, за да го открие. Нощем сънуваше, че го вижда и вярваше, че сънят е истина, а истината — сън. После се събуждаше успокоен само за да бъде пометен от ужаса като от огромна черна вълна.

Слънцето залязваше и трябваше да намерят сигурен плаж. Хеликаон нареди на екипажа да не спира да гребе, защото искаше да остави между себе си и ужасните спомени от Залива на сините сови колкото се може повече разстояние.

Корабът забави скорост, защото наоколо имаше скрити скали, а Ониакус разположи хора на носа, които да проверяват дълбочината и да дават наставления на гребците. Хеликаон извика един моряк да го смени на руля и отиде до парапета, където се загледа над потъмняващото море.

— Ще те убия, Коланос — прошепна той, но думите не го успокоиха.

Бе избил петдесетима микенски моряци, но това отмъщение също не бе успокоило болката му. Дали смъртта на главатаря им можеше да компенсира загубата на Вола? Не можеше, и той го знаеше. И хиляда мъже като Коланос нямаше да заменят дори един Зидантас. Даже да изколеше цялата микенска нация, нищо нямаше да върне приятеля му.

Тежестта в гърдите му отново се усили, а в стомаха си усети физическа болка. Пое си бавно въздух, опитвайки се да отблъсне отчаянието.

Сети се за младия Диомед и майка му Халисия. За миг лъч светлина озари страдащата му душа. „Да, помисли си Хеликаон. Мога да намеря покой в Дардания. Ще науча Диомед да язди златните коне.“ Преди четири години беше придобил един жребец и шест кобили от Тракия и сега те се размножаваха. Имаха стройни тела и силни крака и бяха най-красивите коне, които Хеликаон бе виждал някога. Козината им беше златна, гривите и опашките — облачно бели. Темпераментът им също беше прекрасен: внимателни, сигурни и безстрашни. Когато ги пришпореше, тичаха като вятъра. Диомед ги обожаваше и бе прекарал много щастливи дни с тях.

Хеликаон си спомни нещо и се усмихна. В онзи първи сезон преди четири лета, осемгодишният Диомед седеше на оградата. Един от златните коне се приближи към него. Преди някой да успее да го спре, момчето успя да се покатери на гърба му. Кобилата се изплаши и се опита да го отхвърли от себе си. Диомед полетя във въздуха. Щеше да се нарани, ако Вола не се бе оказал наблизо. Едрият мъж се затича и хвана момчето, а после двамата се затъркаляха засмени на земята.

Усмивката му се стопи и го заболя толкова силно, че изстена.

Морякът Атал беше наблизо. Обърна се, но не каза нищо.

После Ониакус се провикна откъм носа на кораба и Хеликаон отиде при него. Отдясно се виждаше тесен залив. На брега нямаше други кораби.

— Закарай ни там — нареди му той.

По-късно, вече на плажа, Хеликаон се отдръпна от огньовете и се качи по пътеката в рядката горичка на върха на скалите. Там седна и остави мислите да се вихрят в ума му.

Чу движение зад гърба си и скочи на крака. Видя, че Атал се приближава иззад дърветата. От раменете му висяха два мяха, пълни с вода. Морякът се спря.

— Намерих поток — каза той. — Искаш ли вода?

— Да, благодаря ти. — Хеликаон взе един от меховете и отпи. Атал го чакаше мълчаливо. — Ти не говориш много, а? — отбеляза принцът.

Мъжът сви рамене.

— Нямам много за казване.

— Рядка черта за моряк.

— Храната е готова — каза Атал. — По-добре ела и яж.

— След малко.

В този момент в тишината на горите Хеликаон почувства порив да говори с този потаен човек, да сподели мислите и чувствата си. Както винаги обаче не го стори. Просто остана смълчан, докато Атал се отдалечаваше с водата.

Остана на върха на скалата още известно време, а после се върна при лагерния огън. Взе си одеяло и легна, отпускайки глава върху ръката си. Около него се носеха приглушени разговори.

Докато лежеше, отново си представи лицето на Андромаха — такова, каквото го бе видял на светлината на огъня. И тя пътуваше за Троя. Мисълта, че ще я види, го разведри леко. После заспа.