Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (2)

1
Пещерата на крилете

Дванадесетимата мъже, обвити в дългите си до глезена наметала от черна вълна, стояха мълчаливо пред входа на пещерата. Не говореха и не помръдваха. Вятърът бе неестествено студен за ранната есен, но те не духаха в шепи, за да сгреят измръзналите си длани. Лунната светлина се отразяваше в бронзовите им нагръдници и шлемовете с бели гребни, в украсените им с релефни изображения налакътници и наколенници, както и в дръжките на късите мечове, които всеки от тях носеше на кръста си. Ала въпреки близостта на студения метал до телата им, те не трепереха.

Нощта стана още по-смразяваща и с приближаването на полунощ започна да вали град. Ледените топчета дрънчаха по броните им, но те все така не помръдваха.

После се появи още един войн — висок и изгърбен, с наметало, развито от свирепия вятър. И той носеше броня, но ризницата му беше инкрустирана със злато и сребро, както и шлема и наколенниците му.

— Той вътре ли е? — запита новодошлият с дълбок глас.

— Да, царю — отвърна един от мъжете, — висок и широкоплещест войн с дълбоко разположени сиви очи. — Ще ни призове, когато боговете проговорят.

— Значи ще чакаме — каза Агамемнон.

Пороят утихна и тъмните очи на царя огледаха неговите последователи. После се взря в Пещерата на крилете. Дълбоко в недрата й можеше да различи светлинка от огън, проблясваща по назъбените стени, и дори оттук долавяше миризмата на лютивите и опияняващи изпарения, която се носеше от пророческите пламъци. Докато гледаше, светлината намаля.

Той не бе свикнал да чака и усети как яростта му се надига, но я прикри. Дори и един цар трябваше да се смири в присъствието на боговете.

На всеки четири години от микенския владетел и дванадесет от най-верните му последователи се очакваше да чуят думите на боговете. Последния път, когато Агамемнон стоеше на тези скали, тъкмо бе наследил баща си и собственото му владичество предстоеше да започне. Тогава беше нервен, а сега — двойно повече. Бе станал неизмеримо по-богат. Жена му му роди три здрави деца, макар и трите да бяха момичета. Армиите на Микена печелеха всяка битка и не един велик герой бе паднал.

Ала Агамемнон си спомняше и пътуването, което баща му предприе преди осем години до Пещерата на крилете, както и пепелявото му лице, когато се завърна. Той не желаеше да говори за последното пророчество, но един от последователите му го разказа на жена му и мълвата се разпространи. Гадателката бе приключила с думите:

— Сбогом, Атрейски царю. Ти никога няма да влезеш в Пещерата на крилете отново.

Великият цар воин бе умрял седмица преди следващото Призоваване.

Една облечена в черно жена излезе от пещерата. Дори главата й бе покрита с тъмен воал. Тя не проговори, а вдигна ръка и извика мъжете вътре. Агамемнон пое дълбоко дъх и поведе групата.

Входът бе тесен и нисък, затова те свалиха шлемовете си и последваха жената в редица по един, докато и последният не се озова край останките от Огъня на предсказанието. Във въздуха още имаше дим и докато дишаше, Агамемнон почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Цветовете станаха по ярки, а дребните звуци като скърцането на кожата, стърженето на сандал по камък — почти заплашително силни. Ритуалът бе на стотици години и се основаваше на древното вярване, че само на прага на смъртта жрецът може истински да общува с боговете. Затова на всеки четири години един мъж биваше избран да умре за царя. Агамемнон се опита да диша по-леко и погледна към слабия старец, легнал на сламеника. Лицето му беше бледо на светлината на пламъците, а очите — широко отворени и взрени в нищото. Парализата, предизвикана от бучиниша, беше започнала. Само след минута човекът щеше да е мъртъв.

Агамемнон зачака.

— Огън в небето — каза жрецът. — И планина от вода, достигаща облаците. Пази се от Великия кон, царю Агамемнон.

Старецът се отпусна и жената в черно коленичи до него, за да му помогне да се надигне отново.

— Не ми говори чрез загадки — каза царят. — Кажи ми за царството. Какво ще стане с мощта на Микена?

Очите на жреца проблеснаха за миг и Агамемнон видя гнева в тях. После той премина и старецът се усмихна.

— В това твоята воля ще надделее, о, царю. Бих ти предложил гора от истина, но ти желаеш да чуеш само за едно листо. Много добре. Когато отново извървиш този каменен коридор, та ще си все така могъщ. Баща на син. — После той прошепна нещо на жената, която вдигна чаша вода към устните му.

— И какви опасности ще срещна? — запита Агамемнон.

Тялото на стария жрец се сгърчи и той извика. После се отпусна и погледна към царя.

— Един владетел винаги е в опасност, царю Агамемнон. Ако не е силен, ще бъде свален. Ако не е мъдър, ще го отхвърлят. Семето на ориста се посява всеки сезон и няма нужда нито от слънце, нито от дъжд, за да порасне. Ти изпрати един герой да се справи с малка опасност и така пося семето. Сега то расте и от земята никнат мечове.

— Говориш за Алектруон. Той беше мой приятел.

— Той не беше ничий приятел! Просто касапин, който не послуша предупрежденията. Вярваше в ума, жестокостта и силата си. Бедният сляп Алектруон. Сега добре разбира размера на грешката си. Арогантността го повали, защото никой човек не е неуязвим. Онези, които боговете искат да унищожат, те първо надаряват с гордост.

— Какво друго видя? — запита Агамемнон. — Говори сега! Смъртта те чака.

— Аз не се боя от смъртта, царю на мечовете, царю на кръвта, царю на грабителството. Ти ще живееш вечно, Агамемноне, в сърцата и умовете на смъртните. Когато името на баща ти се превърне в прах и само ветровете на времето го нашепват, твоето ще се мълви ясно и често. Когато родът ти стане само спомен и всички царства са се стопили в нищото, името ти още ще ехти. Това видях.

— Това ми харесва повече — отвърна царят. — Какво друго? Бързо, защото времето ти изтича. Дай име на най-голямата опасност, която ме очаква.

— Искаш само име? Колко… странни са хората. Можеше да поискаш… отговори, Агамемноне.

Гласът на стареца започна да му изневерява. Бучинишът достигаше мозъка му.

— Дай ми име и аз ще знам отговора.

Нов проблясък на ярост в очите на мъжа задържа напредването на отровата. Когато отново заговори, гласът му бе по-силен:

— Алектруон също поиска име, когато бях обикновен гадател, а не благословен — както сега — с мъдростта на смъртта. Казах му Хеликаон Златния. И какво направи той… този глупак? Отплава да търси Хеликаон и сам докара злата съдба върху себе си. Сега и ти искаш име, царю Агамемнон. Но то е същото. Хеликаон.

Старият жрец затвори очи. Тишината се проточи.

— Златният ме застрашава?

Умиращият отново заговори:

— Виждам мъже, горящи като свещи и… кораби, обхванати от пламъци. Виждам обезглавен войн… изпаднал в ярост. Виждам… виждам много галери, като ято птици. Виждам война, Агамемноне, дълга и ужасна, и смъртта на мнозина герои.

После той извика немощно и се отпусна в ръцете на забулената жена.

— Мъртъв ли е? — попита царят.

Тя допря пръсти до китката на стареца, после кимна. Агамемнон изруга.

Към него се приближи едър войн с толкова руса коса, че на светлината на фенера изглеждаше бяла.

— Той каза нещо за велик кон, господарю. Платната на корабите на Хеликаон носят изображение на скачащ черен жребец.

Агамемнон не каза нищо. Хеликаон бе роднина на Приам, царя на Троя, а Агамемнон бе сключил съюз с този град, както и с повечето от другите царства по източния бряг. Въпреки че спазваше договорките си с тях, той също така даваше пари за пиратски набези на микенски галери, които да грабят градовете на съюзниците му и да взимат в плен търговски кораби и товари от мед, калай, олово, алабастър или злато. Всяка от тези галери му даваше една десета от заграбеното. Плячката му позволяваше да екипира армиите си, както и да прави подаръци на генералите и войниците си. Пред населението обаче Агамемнон отхвърляше действията на пиратите и ги заплашваше със смърт, така че не можеше открито да нарече Хеликаон враг на Микена. Троя беше богато и могъщо царство, а търговията с нея му носеше големи печалби от мед и калай, без които не можеха да се направят бронзовите брони и оръжия.

Войната с троянците бе неизбежна, ала той още нямаше готовност да превърне царя им в свой враг.

Изпаренията на пророческия огън сега не бяха толкова отровни и главата на Агамемнон започна да се прочиства. Думите на жреца го окуражаваха. Щеше да има син и името му щеше да ехти през вековете.

Ала старецът бе споменал и семената на ориста, а той не можеше да не обърне внимание на предупреждението.

Погледна русия мъж в очите.

— Нека се разчуе, Коланос, че купчина злато, дваж по-тежка от човек, очаква онзи, които убие Хеликаон.

— Всеки пиратски кораб из Великата зеленина ще го подгони за такава награда — отвърна Коланос. — Ако ми позволиш, господарю, аз също ще взема трите си галери и ще го потърся. Ала няма да е лесно да го надвием. Той е хитър войн и е хладнокръвен в битка.

— Тогава трябва да го накараш да изгуби хладнокръвието си, Сломителю на духове — отвърна Агамемнон. — Открий онези, които Хеликаон обича, и ги убий. Той има семейство в Дарданос — млад брат, пред когото благоговее. Започни с него. Нека Хеликаон познае яростта и отчаянието. А после изтръгни живота от тялото му.

— Ще потегля още утре, господарю.

— Атакувай го в открито море, Коланос. Ако го откриеш на суша и имаш възможност, уреди да го пронижат, удушат или отровят. Не ме е грижа. Ала следата на смъртта му не бива да води към моя дом. В морето действай както намериш за добре. Ако го хванеш жив, отрежи му главата. Бавно. На брега нека смъртта му е бърза и тиха. Лична свада. Разбираш ли ме?

— Да, царю мой.

— Последно чух, че Хеликаон е в Кипър — каза Агамемнон — и надзирава построяването на голям кораб. Казаха ми, че галерата ще е готова за отплаване преди края на сезона. Достатъчно време, за да подпалиш огън в душата му.

Иззад тях прозвуча задавен вик. Агамемнон се завъртя. Старият жрец бе отворил отново очи. Торсът му трепереше, а ръцете се гърчеха неконтролируемо.

— Епохата на героите отминава! — изкрещя той с внезапно ясен и силен глас. — Реките са в кръв, небето пламти! Виж как мъжете горят сред Великата зеленина! — Умиращите му очи се впиха в лицето на Агамемнон. — Конят! Пази се от Великия кон!

От устата му бликна кръв, която напои бялата му роба. Лицето му се изкриви, очите му се разшириха панически. Разтърси го нов спазъм и от гърлото му се изтръгна последен стон.