Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Silver Bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Stan Tody (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Повелителят на сребърния лък

Преводач: Симеон Цанев

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-761-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560

История

  1. — Добавяне

19
Криле над Олимп

I

За царица Хекуба дните ставаха все по странни. Статуите, които ограждаха градинската пътека, често й се усмихваха, а вчера в небето видя крилатия кон Пегас, летящ на запад. Трудно й беше да осмисли тези картини. Опиатите бяха силни и статуите не се усмихваха. Пегас й отне повече време. Накрая реши, че вероятно е видяла ято чайки. От друга страна й беше по-приятно да си мисли, че смъртта й е дала по-добро зрение и може би, в крайна сметка, наистина е видяла белия кон, летящ обратно към Олимп.

Гърбът я болеше, но нямаше сили да извърти обърнатата възглавница в по-удобна позиция. От морето се разнесе лек бриз и Хекуба въздъхна. Винаги бе обичала морето, особено в Залива на Херкулес. От градината, разположена на високата скала, можеше да погледне към Великата зеленина и само с едно обръщане на глава да обхване с поглед блестящия Скамандър и златните стени на Троя на четири мили разстояние.

Летният дворец Царска радост беше любимото й място и тя смяташе за редно да умре тук. Приам го бе построил за нея, когато и двамата бяха млади, когато животът изглеждаше безкраен, а любовта — вечна. В стомаха й се надигна болка, но беше суха и пулсираща, а не остра и яростна, както само допреди няколко седмици.

На около двадесетина крачки от нея младият принц Парис седеше на сянка и разглеждаше някакви египетски папируси. Хекуба се усмихна, докато наблюдаваше сериозното му изражение и пълната му концентрация. Той още не бе навършил двадесет и пет, но вече губеше косата си, също като брат си Политес. Слаб и ученолюбив, Парис никога не бе харесвал типично мъжките забавления, които баща му обичаше толкова много. Не яздеше, освен, за да отиде от едно място на друго. Нямаше опит с меча или лъка. Ентусиазираше се само от ученето. Обичаше да рисува растения и цветя, а като момче бе прекарал много щастливи следобеди в разглеждане на вътрешността на стебла на растения и изучаване на листа. Приам скоро се отегчи от момчето. Но пък Приам рано или късно се отегчаваше от всеки.

Царицата усети тъга.

В този миг Парис погледна към нея. На лицето му се появи тревога. Остави свитъка и стана.

— Нека преместя тази възглавница, майко — каза той и й помогна да се надигне, а после оправи постелята под нея. Хекуба легна отново с щастлива усмивка.

— Благодаря ти, сине.

— Ще ти донеса вода.

Тя го гледаше, докато се отдалечава. Движенията му не бяха плавни като тези на Хектор и раменете му вече бяха прегърбени от твърде много часове, прекарани над свитъците. Имаше време, когато и тя бе разочарована от Парис, но сега беше благодарна за добротата му и състраданието, което изпитваше към нея.

„Отгледах добри синове!“, — каза си.

После болката започна да се усилва и царицата извади стъкленица от кесията на колана си. Бързо счупи восъчния печат и я надигна с трепереща ръка към устните си. Вкусът бе горчив, но само след миг болката започна да отслабва и тя задряма.

Сънува малката Касандра, преживявайки отново деня, когато тригодишната й дъщеря пострада от мозъчния огън. Жреците до един казаха, че детето ще умре, но това не стана. Повечето на нейната възраст не преживяваха болестта, но Касандра беше силна и се вкопчи в живота по време на десетте дни, докато треската разтърсваше малкото й телце.

Когато болестта отмина, радостта на Хекуба не бе дълготрайна. Щастливата засмяна Касандра бе заменена от тихо и странно дете, което твърдеше, че чува гласове и понякога говореше неразбираеми думи. Сега, на единадесет, тя беше потайна и неразговорлива, избягваше хора и странеше от ласки, дори от майчини ласки.

Една ръка нежно докосна рамото й. Хекуба отвори очи. Слънцето грееше ярко и лицето над нея бе само сянка.

— Ах, Приам, все пак дойде да ме видиш — каза тя и се оживи. — Знаех, че ще дойдеш.

— Не, майко. Аз съм, Парис. Донесох водата ти.

— Водата ми. Да. Разбира се. — Тя отпи, а после се излегна отново в плетения стол. — Къде е сестра ти?

— Плува в залива с делфините. Не е редно да го прави. Те са големи създания и може да я наранят.

— Делфините няма да й посегнат, Парис. И тя обича да плува. Мисля, че само във водата е щастлива.

Хекуба погледна обратно към река Скамандър. Един кентавър бе застанал на задните си крака сред равнината. Царицата примигна и се опита да се концентрира. Кентаврите носеха късмет. Наполовина хора и наполовина коне, те винаги бяха свързани с дарове. Може би идва, за да ме излекува, помисли си тя.

— Виждам ездач, майко — каза Парис.

— Ездач? Да. Познаваш ли го?

— Не. Има дълга тъмна коса. Може да е Диос.

Тя поклати глава.

— И той, като баща си, няма време за стари умиращи жени. — Хекуба заслони очи с ръка. — Язди добре — каза, макар и все още да виждаше кентавъра.

Когато конникът се приближи, Парис го позна.

— Това е Еней, майко. Не знаех, че е в Троя.

— Това е защото прекарваш цялото си време над свитъците и пергаментите. Иди го посрещни. И не забравяй, че той не обича името Еней. Предпочита да го наричат Хеликаон.

— Да, ще запомня. А ти трябва да не забравяш, че имаш и други гости, чакащи аудиенция. Лаодика е тук с бъдещата невяста на Хектор. Чакат те цяла сутрин.

— Казах ти, че не съм в настроение да говоря с млади момичета — отвърна царицата.

Парис се засмя.

— Мисля, че ще харесаш Андромаха, майко. Тя е точно такава жена, каквато ти би избрала за Хектор.

— В какъв смисъл?

— Не, не! Трябва сама да я видиш. И ще е много грубо да приемеш Хеликаон, а да отхвърлиш собствената си дъщеря и годеницата на наследника.

— Аз умирам и не възнамерявам да си губя съня заради някакви глупави правила на учтивостта.

Лицето на младежа посърна и тя видя как се бори да удържи сълзите.

— О, Парис — каза бързо и протегна ръка да погали бузата му. — Не бъди толкова мекушав.

— Не искам да мисля за… нали знаеш… как няма да си с мен.

— Ти си мило момче. Ще видя гостите си. Накарай слугите да донесат столове за тях и нещо за освежаване.

Той вдигна дланта й до устните си и я целуна.

— Когато си изморена и искаш да си тръгнат, само ми дай знак. Кажи… поръчай медена смокиня или нещо такова.

Хекуба се разсмя.

— Нямам нужда от знаци, Парис. Когато се изморя, ще им кажа да си вървят. А сега иди и предай на Касандра да дойде при нас.

— Но майко, знаеш, че тя никога не прави нещо, което съм поискал от нея. Носи й наслада да ми отказва. Мисля, че ме мрази.

— Да, може да бъде много своенравна — съгласи се Хекуба. — Добре. Помоли Хеликаон да я доведе. Той умее да се погажда с нея.