Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (26)

I

Само час по-рано Андромаха се катереше по дългата пътека и мислеше за гадателя, предсказал бъдещето й. Одисей бе прав, човекът не се оказа никак забавен. Но как знаеше, че е жрица от Тера? „Може би, помисли си тя, трябваше да извикам онзи войник с единия сандал.“ Усмихна се. За да открие какво? Че е син на земеделец от дълбоката провинция, или е женен и има седем ревливи деца? Андромаха се развесели. Разговорът с Одисей беше повече от приятен. Срещата с някой, който е умен и хитър, но също така топъл и забавен, беше като вода за пресъхнало гърло. Умът на Дебелия цар беше като кинжал, но в него нямаше човечност… или поне не такава, каквато Андромаха можеше да усети.

Докато се катереше, осъзна, че мисли за синеокия мъж, когото бяха нападнали. Той точно щеше да я заговори, когато се намеси убиецът. Андромаха се чудеше какво е щял да й каже. Дали някое учтиво приветствие, или просто груба покана за секс на плажа? Сега никога нямаше да разбере.

Когато изкатери каменните стълби, видя кръв по скалата. А прахта точно по ръба на пътеката, водещ към морските дълбини, бе отъпкана. Андромаха не се спря, а продължи към портите на крепостта.

Когато влезе, изкачи стълбището до отредените й покои. Вътре я чакаше слабата тъмнокоса слугиня Полизия. Момичето изглеждаше нервно на светлината на факлите и облекчението й, когато видя Андромаха, бе повече от очевидно. Тя изтича до нея.

— О, къде беше? Умрях от притеснение. Мислех, че са те отвлекли!

— Реших да се разходя до плажа — отвърна жената.

— Не е трябвало. Тази нощ са извършили убийство.

Андромаха кимна.

— Зная. Нима винаги, когато на едно място се съберат мъже, няма убийство, бой или изнасилване?

Полизия се намръщи.

— Не разбирам. След като знаеш това, защо си отишла?

Андромаха отиде до масата и напълни една глинена чаша с разредено вино.

— А защо не? Не мога да променя мъжкия свят, а не желая да се крия в пещера.

— Щях да си имам огромни проблеми, ако беше изчезнала. Царят щеше да нареди да ме нашибат… или убият.

Андромаха остави виното и се приближи към момичето. Един тъмен кичур бе паднал върху челото на слугинята. Тя го отметна и целуна Полизия по устните.

— Но аз не съм изчезнала — каза меко. — Тук съм и всичко е наред. — Момичето се изчерви. — Можеш да си легнеш — нареди Андромаха. — Сега мисля да поспя.

— Искаш ли да остана с теб?

— Не и тази нощ. Върви си.

Когато Полизия излезе, Андромаха отиде на балкона и се загледа към плажа. Небето вече изсветляваше. Тя видя, че микенците избутват галерите си в морето и се качват на борда.

След това се съблече, преметна дрехите си през облегалката на един стол и се качи в леглото. Сънят дойде бързо и тя сънува Калиопа. Двете плуваха в залива през нощта. Беше хубав сън. После Калиопа започна да я нарича принцеса, което беше странно, защото на Тера имаше само принцеси.

— Принцесо!

Андромаха отвори очи и видя Полизия до леглото. През отворения балкон виждаше, че небето е чисто и ясно, а слънцето свети ярко. Тя се опита да седне, докато се разсънваше.

— Донеси ми вода — каза тя.

Слугинята изпълни заповедта Андромаха пи дълго.

— Случило се е нещо ужасно — каза Полизия. — Царят е бесен и на плажа има войници.

— По-бавно — прекъсна я Андромаха. — Какво е станало?

— Още убийства. Един от дворцовите стражи е бил намушкан и хвърлен от скалата, а някакъв моряк е бил ужасно осакатен. Казват, че му отрязали главата.

— Това място наистина е ужасно примитивно — прошепна Андромаха. После стана от леглото и пристъпи гола на балкона, дишайки дълбоко. Въздухът беше хладен и свеж.

— По-добре се прибери. Някой може да те види.

Тя се обърна. Споменът за Калиопа още пламтеше в нея и тялото й бе горещо и неспокойно.

— И какво толкова ще видят? — попита.

Слугинята се изчерви отново.

— Ти си много красива — прошепна тя.

Андромаха се засмя.

— Вчера бях най-обикновена, а сега всички ми казват, че съм красива.

Тя вдигна коленичилата Полизия на крака и отново я целуна. Този път устните на момичето се разтвориха и целувката бе дълбока.

После някой заудря по вратата.

— Облечена ли си? — разнесе се мъжки глас.

Андромаха позна Кигон.

— Само момент — извика тя, докато слугинята й помагаше да си сложи дългата зелена рокля, а после Полизия изтича до вратата, отвори я и отстъпи със сведена глава.

Кигон влезе. Лицето му беше бледо и напрежението го обгръщаше като наметало.

— Днес тръгваш за Троя — каза той. — Събери си нещата и ще те заведа на плажа.

— Сигурно ще е вълнуваща разходка. Чувам, че на твоите плажове на всеки няколко минута убиват човек.

Лицето му се вкамени.

— Снощи беше различно — отвърна той. — Тук не сме диваци.

— Но казват, че някой бил обезглавен.

— Приготви се възможно най-бързо — каза царят и излезе от стаята. Андромаха се обърна към Полизия.

— Мисля, че животът на Тера би ти харесал — каза й тя.

— Иска ми се да не трябваше да заминаваш — отвърна момичето с тъга.

— Може да се видим отново. Надявам се. Сега ми помогни да си събера нещата, Полизия. Царят е нетърпелив.