Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (44)

III

За Лаодика следобедът бе изпълнен с неотслабваща мъка. А беше започнал така добре. Смееше се и се шегуваше с Андромаха в покоите й, гледащи към северните равнини. Новата й приятелка опитваше различни шапки и дрехи, дадени на Лаодика от чуждоземни посланици. Повечето от тях бяха абсурдни и показваха колко глупави и примитивни са хората от други народи: дървена шапка от Фригия със закрепен за нея воал, който беше толкова тежък, че всяка жена, която го носеше, щеше да е наполовина сляпа; висока конична шапка от Вавилон, направена от ковани сребърни пръстени, която се крепеше в опасно равновесие на главата, задържана само от един каиш под брадичката. Двете с Андромаха лудуваха из покоите, заливайки се от смях. По едно време Андромаха си сложи тежка рокля от Крит, избродирана със златни нишки. Беше оформена така, че гърдите й да са открити, а един костен корсет задържаше кръста й, подчертавайки извивките на тялото.

— Това е най-неудобната дреха, която съм носила през живота си — обяви тя и изви рамене назад, а гърдите й щръкнаха гордо. Тогава доброто настроение на Лаодика започна да изчезва. Застанала пред нея в глупавата рокля, огнекосата Андромаха приличаше на богиня, а тя се чувстваше неизразимо обикновена.

Отново се ободри, докато пътуваха към летния дворец на майка й, но не много. Хекуба никога не я беше харесвала. Детството на Лаодика бе изпълнено от постоянно мъмрене. Никога не можеше да запомни имената на всички държави из Великата зеленина и дори когато си ги спомнеше, откриваше, че е объркала градовете. Толкова много от тях звучаха еднакво — Меония, Мизия, Микена, Киос и Кос. Накрая всички се оказваха преплетени в ума й. По време на уроците на майка й се паникьосваше и портите на ума й се затваряха, за да не допуснат нищо — дори онова, което знаеше. Креуса и Парис винаги бяха готови с отговорите, също както и Хектор преди тях, или поне така разправяха. Тя не се съмняваше, че странната малка Касандра също кара майка им да се гордее.

Може би сега, когато беше болна, щеше да е по-малко строга. Поне на това се надяваше Лаодика, докато двуколката прекосяваше моста на Скамандър.

— Каква е майка ти? — попита Андромаха.

— Много мила.

— Не, имам предвид как изглежда.

— О, ами висока е и косата й е тъмна. Татко казва, че е била най-красивата жена на света. Все още е много привлекателна. Очите й са сиво-зелени.

— На Тера я възхваляват — каза Андромаха. — Част от зестрата й е изградила Храма на Коня.

— Да. Говорила ни е за него. Много бил голям.

Андромаха се засмя.

— Много голям? Той е колосален, Лаодика. Можеш да го видиш от морето, дори на мили разстояние от Тера. Главата е толкова голяма, че в нея се побира огромна зала, а вътре се срещат петдесет жрици, за да се молят и да принасят жертвоприношения на Посейдон. Очите са широки прозорци. Ако се наведеш, можеш да си представиш, че си птица, толкова високо в небето се издига.

— Звучи… прекрасно — каза Лаодика без настроение.

— Зле ли ти е? — попита Андромаха и се наведе към нея, за да положи ръка на рамото й.

— Не, добре съм. Наистина — отвърна принцесата. Погледна в зелените очи на Андромаха и видя тревогата там. — Просто…

— Проклятието на Хера?

— Да — каза тя, доволна, че това не е пълна лъжа. — Не намираш ли за странно, че точно богиня е прокълнала жените с тези мигове на кървене? По-редно щеше да е, ако беше някой капризен бог.

Андромаха се засмя.

— Ако вярваме на всички истории, боговете мъже със сигурност биха предпочел жените да са достъпни по всяко време. Може би Хера просто ни е дала малък миг за отдих.

Лаодика видя как раменете на човека, държащ юздите, се превиват, сякаш се опитва да се отдалечи максимално от разговора. Внезапно настроението й се оправи и тя се изкикоти.

— О, Андромаха, наистина имаш невероятен поглед върху нещата.

Тя се настани обратно в седалката си и се загледа напред към стените на Царска радост, а страховете й се стопиха.

Лаодика не бе виждала майка си от няколко месеца и когато Парис ги отведе в градината, не можа да я познае. В плетения стол лежеше крехка и кокалеста белокоса старица. Лицето й беше като маска от пожълтял пергамент, толкова силно опънат около черепа, че сякаш всеки момент щеше да се разкъса. Принцесата остана неподвижна, без да знае как да реагира. В началото си помисли, че и тази жена посещава майка й, но после древното създание проговори:

— Глупаво момиче! Няма ли да дойдеш да целунеш майка си? Или предпочиташ да си стоиш там?

На Лаодика й се зави свят. Устата й пресъхна, а умът й се разбърка точно както по време на онези ужасни уроци.

— Това е Андромаха — успя да каже тя.

Погледът на умиращата царица се отмести от нея. Заля я прилив на облекчение. После Андромаха пристъпи напред и целуна Хекуба по бузата.

— Съжалявам, че те откривам в такова лошо здраве — каза тя.

— Моят син твърди, че ще те харесам — каза студено царицата. — Винаги съм мразела тази похвала. Моментално ме кара да чувствам, че съдбата ми е да не понасям хората. Така че ти ми кажи защо трябва да те харесвам.

Андромаха поклати глава.

— Не, царице Хекуба. Струва ми се, че в Троя всички играят игри. Аз не го правя. Харесвай ме, ако решиш, намрази ме, ако трябва. Слънцето няма да блести по-малко, независимо от избора ти.

— Добър отговор — отвърна царицата. После ярките й очи пронизаха Андромаха. — Чувам, че си стояла на високия парапет с Приам и си отказала да коленичиш.

— Ти коленичи ли пред царя?

— Нито за него, нито за който и да било мъж! — отсече царицата.

Андромаха се засмя.

— Ами ето го значи отговорът, царице. Вече имаме нещо общо. Не знаем как да коленичим.

Усмивката на старицата избледня.

— Да, имаме нещо общо. Съпругът ми вече опита ли се да си легне с теб?

— Не. Нито пък ще успее.

— О, ще се опита, скъпа моя. И не само защото си висока и привлекателна, а защото много приличаш на мен. Или поне на онова, което бях някога. И аз съм била жрица на Тера. И аз имах сила. Тичах сред хълмовете, огъвах лъка и танцувах на тържествата. И аз имах прекрасна любима, с пълни устни и тежки гърди. Как прие раздялата ви Калиопа?

Лаодика бе шокирана от тази новина и погледна към Андромаха. Очакваше приятелката й да е засрамена и угнетена. Вместо това другата жена се усмихна широко.

— Ама че град — каза тя. — Навсякъде има шпиони и шепот никоя тайна не е в безопасност. Не подозирах, че царският двор знае толкова много за случващото се на Тера.

— Царският двор не знае нищо — отвърна царицата. — Да знам. И така, плака ли Калиопа? Помоли ли те да избягате заедно?

— Ти така ли се раздели с твоята любима?

— Да. Сърцето ми се разкъса от раздялата. А тя се самоуби.

— Сигурно те е обичала много.

— Сигурна съм в това. Но се самоуби двадесет години по късно, след като в гърлото й порасна тумор, който изсмука плътта от костите й и й отне речта и дъха. Хвърли се от Окото на Коня, а животът й изтече по скалите. Сега аз имам тумор в стомаха. Мислиш ли, че боговете са наказали и двете заради страстта ни?

— А ти мислиш ли го?

Хекуба сви рамене.

— Понякога се чудя.

— А аз, не — каза Андромаха. — Свирепи мъже бродят по света с меч и огън. Горят, избиват и изнасилват. А боговете им се възхищават. Ако това е истина, не виждам защо биха наказали две жени заради любовта им една към друга. А ако греша и боговете наистина ни мразят заради удоволствието ни, значи не заслужават да ги почитам.

Внезапно Хекуба се разсмя.

— О, ти наистина толкова много приличаш на мен! И си много по-подходяща за Хектор от блудкавата си сестра. Но говорехме за Приам. Той няма да те изнасили. Ще се опита да те съблазни или да намери друг начин да те принуди да се съгласиш. Коварен е. Мисля обаче, че ще изчака, докато умра. Така че имаш още известно време свобода.

— Как някой може да обича подобен мъж? — попита Андромаха.

Хекуба въздъхна.

— Той е властен и понякога жесток. Но в него има и величие. — Тя се усмихна. — Когато го опознаеш повече, ще го видиш. — Очите й се насочиха обратно към Лаодика. — Е, момиче, няма ли да целунеш майка си?

— Да — отвърна сковано принцесата, пристъпи напред и коленичи. Затвори очи и бързо докосна устни до бузата на майка си, а после отстъпи бързо. Царицата миришеше на карамфил — наситен аромат, от който й призля.

Слугите донесоха столове и хладни напитки и те седнаха заедно. Парис се оттегли да чете някакъв свитък. Лаодика не знаеше какво да каже. Сега си даваше сметка, че майка й умира я сърцето я болеше. Отново се чувстваше като дете — нещастна, сама и лишена от обич. Дори на прага на смъртта, майка й нямаше мила дума за нея. Стомахът й се сви и разговорът между Андромаха и Хекуба се превърна в бръмчене на пчели. Майка й извика още слуги, за да вдигнат красиво изрисувани паравани около тях, които да ги пазят от слънцето. Но въпреки че сянката бе добре дошла, тя по никакъв начин не облекчи напрежението на Лаодика.

После дойде Хеликаон и настроението й отново се оправи. Стана от стола си и помаха на младия принц, докато той се приближаваше по тревистия хълм. Касандра вървеше до него. Като видя Лаодика, дарданецът се усмихна.

— По-красива си от всякога, братовчедке — каза й той и я прегърна. Искаше й се никога да не го пуска, затова го задържа по-дълго и го целуна по бузата.

— В името на боговете, Лаодика, трябва ли винаги да се правиш на курва? — попита майка й.

Грубостта на тона й я стресна. Беше извършила най-ужасното нарушение на протокола. Един гост трябваше първо да поздрави царицата. Хеликаон се наведе и я целуна по челото. После й намигна и устните му оформиха едно: „Не се притеснявай!“ Той коленичи до стола на царицата.

— Доведох Касандра, както поиска.

— Никой не ме е довел — обяви момиченцето. — Дойдох, за да те направя щастлива, майко.

— Ти винаги ме правиш щастлива, миличка — отвърна Хекуба. — А сега поседни с нас, Хеликаон. Казаха ми, че си се бил с пирати, че и си ги запалил.

— Денят е твърде хубав, за да го разваляме с истории за дивачество и кръвопролития — отговори Хеликаон. — А и господарката Андромаха вече знае за битката и изхода от нея. Тя беше на плажа.

— Завиждам ти. Ще ми се да бях видяла как горят онези микенци. Всички до един са безсърдечни псета. Никога не съм срещала микенец, който да харесам… или на когото да се доверя.

— Кажи на майка ми за маскировката — намеси се Лаодика. — Една от слугините ми го е чула от моряците.

— Маскировка? — повтори Хекуба и се намръщи.

— За да избяга от убийците на скалата — обясни принцесата. — Много е хитро. Кажи й, Хеликаон.

— Нищо особено. Знаех, че ме чакат, Затова подкупих един от стражите на Кигон и заех бронята му. Нищо драматично, боя се. Просто минах край микенците. — Той внезапно се изсмя. — Един от тях дори ме повика да ме пита дали съм виждал Хеликаон.

— Бил си облечен като страж? — попита Андромаха. — А случайно да изгуби единия си сандал на плажа?

— Да. Скъса ми се каиш. Странно е, че попита.

— Не, просто те видях.

Лаодика погледна към приятелката си. Лицето й беше много бледо и за пръв път, откак я познаваше, Андромаха изглеждаше напрегната и притеснена.

— Сандалът беше евтин — обясни Хеликаон.

— Кажи ми за кораба — настоя Хекуба. — Винаги съм обичала истории за кораби.

Лаодика мълчаливо заслуша, докато Хеликаон говореше за „Ксантос“ и Лудия от Милет, който го бе построил. Говореше за способността на галерата да плава и в лошо време и как танцува по вълните като царица на морето. Описа им бурята и как корабът я беше преодолял. На принцесата й беше трудно да повярва. Мечтаеше си да отплава далеч от Троя и да живее на зелен остров, където никой никога няма да я нарича глупаво момиче или да я кара да рецитира имената на земи, които никога нямаше да посети.

Привечер Хекуба се оплака, че е уморена и извика двама слуги да я отнесат обратно в къщата. Хеликаон си тръгна скоро след това. Намерението му беше да отплава за Дардания още на същия ден, но сега трябваше да изчака зората. Той целуна Лаодика и отново я прегърна.

— Тя не иска да бъде жестока — каза и тихо.

„О да, иска“, помисли си Лаодика, но каза:

— Сигурна съм, че си прав, Хеликаон.

Той коленичи до Касандра.

— А от теб ще получа ли прегръдка, моя малка приятелко?

— Не.

— Много добре. — Той започна да се изправя.

— Промених си решението — каза тя горделиво. — Ще ти позволя да ме прегърнеш, защото това ще те направи щастлив.

— Колко благородно от твоя страна.

Касандра обви тъничките си ръчички около врата му и го прегърна силно. Той я целуна по бузата.

— Приятелите трябва винаги да се прегръщат — добави той след малко. После се изправи и се обърна към Андромаха.

— Радвам се, че отново те видях — каза й.

Лаодика очакваше да прегърне и невястата на Хектор, но той не го направи. Двамата само се гледаха. Обикновено суровото лице на Андромаха сега се бе смекчило и по бузите и имаше руменина.

— Ще дойдеш ли за сватбата?

— Едва ли. Но ви желая много щастие. Винаги съм знаел, че Хектор е късметлия, но вече съм сигурен, че боговете са го благословили.

— Но мен дали са благословили? — попита тя меко.

— Надявам се… с цялото си сърце.

— Нея ще я прегърнеш ли? — попита Касандра. — Би трябвало.

Хеликаон изглеждаше несигурен, но Андромаха пристъпи напред.

— Мисля, че трябва да бъдем приятели — каза тя.

— Винаги ще бъдем. Кълна ти се.

Той я придърпа към себе си.

Внезапен хлад прониза стомаха на Лаодика, докато ги гледаше. Тя видя как очите на Хеликаон се затварят и го чу да въздиша. Обзе я тъга. Вече няколко години се надяваше, че баща й може да организира съюз между нея и него. Знаеше, че той не я обича, но вярваше, че ако подобна връзка се осъществи, е в състояние да го направи щастлив. Когато чу, че е отказал да се ожени за красивата Креуса, се възрадва неимоверно. Беше казал на Приам, че ще се ожени само по любов. Лаодика се надяваше, че един ден може да се влюби в нея. Тази надежда й даваше сила в самотните нощи. И сега угасна. Нея Хеликаон никога не бе държал по подобен начин.

И в този миг тя си даде сметка, че никога няма и да го направи.

„Никога няма да познаеш любовта!“, прошепна тъмният страх в сърцето й.

Андромаха се отдръпна от прегръдката. Беше изчервена и сякаш краката не я държаха. Бързо се отдели от Хеликаон, а после коленичи до дребната Касандра.

— Можем ли да бъдем приятелки и с теб?

— Още не — отвърна детето. — Сега отново ще поплувам. Делфините ме чакат.