Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Silver Bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Stan Tody (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Повелителят на сребърния лък

Преводач: Симеон Цанев

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-761-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560

История

  1. — Добавяне

6
Посейдон плува

I

Ксандер беше започнал да се унася под слънцето. Един моряк се стъпна в него и изруга. Момчето измърмори някакво смутено извинение и се изправи на крака. После осъзна, че някой вика името му. Извъртя се и почти падна, защото в този момент корабът се разлюля. Видя, че Зидантас го вика и се затича към задната палуба.

— Занеси вода на гребците — каза едрият мъж. — Долу сигурно е ужасно горещо. Кажи на Ониакус да им даде малка почивка и да ги пуска на горната палуба на групи от по двадесетима.

— Групи от по двадесетима — повтори Ксандер.

— Хайде, момче, върви.

— Да, Зидантас — той се спря. — А къде ще намеря вода?

— Има няколко пълни мяха, закачени на куки в центъра на всяка от двете палуби с греблата.

Ксандер отиде до капака, отвори го и слезе по вертикалните стъпала. Долу беше мрачно и горещо. Сега, когато корабът се движете с платното си, той видя, че гребците са вдигнали греблата и са закачили дръжките в кожените халки. Той намери меховете, откачи един и го отнесе до първия гребец отляво — широкоплещест млад мъж с гъста къдрава черна коса.

— Къде е Ониакус? — попита Ксандер, докато морякът вадеше дървената запушалка и отпиваше дълбока глътка.

— Тук съм.

— Зидантас казва да оставиш мъжете да си починат и да ги пускаш на палубата в двадесет групи.

— Групи от двадесетина — поправи го Ониакус.

— Да.

— Сигурен ли си за заповедите? Обикновено не почиваме толкова близо до брега.

— Сигурен съм.

Човекът му се ухили.

— Ти трябва да си Ксандер. Баща ти ми е говорил за теб. Казваше, че когато си бил на седем или осем, си нападнал глутница диви кучета.

— Беше едно куче — обясни момчето. — И беше тръгнало да напада козите ни.

Ониакус се засмя.

— Много си честен. Виждам баща ти в теб. — Той подаде мяха на Ксандер. После извика: — Ще видим малко слънце момчета. Всеки трети може да се качи горе — и се погрижете греблата да са здраво закрепени.

Мъжете започнаха да стават от пейките и да се насочват към стълбите. Ониакус остана на място.

— Занеси вода на останалите — каза той на Ксандер.

Момчето си запроправя път сред претъпканата и люлееща се палуба, предлагайки меха на потните моряци. Повечето му благодаряха, някой се шегуваха с него. После стигна до слабоват възрастен мъж, който дълбаеше пришките на ръката си с извит кинжал. Дланите му бяха разранени и кървяха.

— Изглежда болезнено — каза Ксандер.

Гребецът не му обърна внимание, но взе водата и отпи.

Ониакус се приближи с кофа, която носеше вързана с въже. Наведе се над отвора за греблото и я спусна в морето, а после я изтегли обратно.

— Сложи ръцете си в това, Атал — каза морякът. — Солената вода ще изсуши раните и кожата ще зарасне бързо.

Възрастният мъж мълчаливо потопи длани в кофата и се облегна назад. Ониакус напои тънки ивици плат във водата.

— Сега ще ги превържа — каза той.

— Нямат нужда — отвърна гребецът.

— Значи си по-корав от мен, Атал — отвърна Ониакус дружелюбно. — Ръцете ми се разраняват в началото на всеки нов сезон и дръжката на греблото е като подпалена.

— Неприятно е — съгласи се мъжът с по-мек тон.

— Можеш все пак да опиташ да ги превържеш. Ако не ти свърши работа, просто ще махнеш превръзките.

Гребецът кимна и протегна длани. Ониакус уви мокрия плат около разранената кожа, а после ги завърза на възел около китките.

— Това е Ксандер — каза той, докато работеше. — Баща му ми беше приятел. Умря в една битка преди година. Чудесен човек.

— Мъртвите винаги са чудесни хора — отвърна Атал студено. — Баща ми беше отрепка и пияница, който трошеше костите на майка ми. На погребението му мнозина плакаха заради загубата на величието му.

— Има истина в това — съгласи се Ониакус. — При все това на борда на „Итака“, както и сега на „Ксантос“, имаше само добри мъже. Волът не избира отрепки. Има магическо око, което вижда право в сърцата ни. Признавам, понякога това е вбесяващо. Точно по тази причина екипажът ни не е пълен. Волът отхвърли поне двадесетина вчера. — Морякът се извърна към Ксандер. — Време ти е да се върнеш към задълженията си.

Момчето закачи почти празния мях на куката му и се качи на горната палуба. Хеликаон го извика. После взе запечатана с восък амфора, счупи запушалката и напълни две медни чаши със златна течност.

— Занеси ги на микенските ни пътници — каза той.

Ксандер отнесе чашите внимателно надолу по стълбите и по люлеещата се палуба. Не беше лесно да пази равновесие, затова беше доволен, че не разля дори капка.

— Господарят Хеликаон ме прати да ви донеса това — каза той.

Мъжът със студеното твърдо лице взе чашите от него, без дума за благодарност. Ксандер се дръпна, като избягваше да го гледа в очите.

Това бе най-страшният човек, който беше виждал. От другата страна на палубата видя как пътниците вдигнаха чашите в поздрав към Златния и отпиха. Намираха се близо до парапета и Ксандер се усети, че се надява корабът внезапно да подскочи и да ги изхвърли през борда. После забеляза, че по-възрастният войн го гледа. Усети страх, чудейки се дали този зъл човек може да проникне в ума му. Микенецът поднесе чашата напред и момчето осъзна, че от него се очаква да я вземе. Той бързо прекоси палубата и пое празните чаши, за да ги занесе на Зидантас.

— Какво да правя сега? — попита Ксандер.

— Върви да гледаш делфините, момче — отвърна Вола. — Когато има нужда от теб, ще те повикат.

Ксандер се върна на мястото, където бе оставил малката си чанта. Беше огладнял, затова седна и се нахрани. По едно време киселият стар корабостроител мина край него и едва не го прегази.

През следващите два часа момчето не скучаеше. Хеликаон и Зидантас раздаваха заповеди и „Ксантос“ танцуваше по вълните. Гребците от лявата страна се привеждаха над греблата си точно когато тези отдясно вдигаха своите над водата. Корабът се въртеше, променяше посока и се стрелваше напред, когато греблата и от двете посоки отново се забиеха във вълните. Ксандер се забавляваше през цялото време, особено когато по-младият микенец падна на колене и повърна. По-възрастният с каменното лице изглеждаше леко позеленял, но се държеше с мрачна решителност за парапета, загледан в морето. Когато и последните маневри приключиха, Зидантас обяви почивка.

Сега вятърът се движеше на леки тласъци. Ксандер се загледа на юг. Небето там бе потъмняло. Мнозина от гребците в момента се намираха на горната палуба. Някои от тях се събраха заедно и момчето ги чу да си говорят.

— Посейдон плува. Ще извадим късмет, ако намерим земя преди бурята да ни застигне.

— Проклетият египтянин е виновен — каза някой друг. Ксандер погледна към него. Това беше широкоплещест мъж с оредяваща руса коса и рехава брада. — Посейдон го беше прибрал, а ние му го отнехме.

Това бе неприятна мисъл и момчето се притесни. Всички знаеха, че Посейдон е гневен бог, но не му беше минавало през ум, че един безсмъртен ще иска точно този странник да бъде погълнат от морето. Разговорът продължи, включиха се още хора. Ксандер усещаше страха им, докато обсъждаха как най-добре да укротят яростта на бога.

— Трябва да го хвърлим обратно — каза мъжът с рехавата брада. — Няма друг начин. Иначе всички ще измрем.

Неколцина изсумтяха в съгласие, но повечето не отговориха. Само един възрази против този план. Къдрокосият водач на гребците Ониакус:

— Малко е рано да говорим за убийства, Епей. Не мислиш ли?

— Той е белязан от Посейдон — отвърна Епей. — Не искам да убивам никого, но не можем да го спасим. Ако богът го иска, ще си го прибере. Нима държиш да ни завлече на дъното заедно с него?

Ксандер видя, че двамата микенци също слушат мъжете, но без да изразяват мнение. Вятърът се усили и корабът започна да се люлее по-силно, затова момчето се отдръпна от екипажа и с олюляване стигна до задната палуба. Човекът със сламената шапка беше там и говореше със Зидантас и Златния. Ксандер изчака в подножието на стълбите, без да знае как да постъпи. Не искаше да изхвърлят ранения египтянин през борда, но също така не желаете и да си навлича гнева на Посейдон. Опита се да измисли какво би сторил баща му. Дали щеше да хвърли мъжа обратно в морето? Не му се вярваше. Баща му беше герой. Самият Златен го каза. Героите не убиваха безпомощни хора.

Ксандер се качи на палубата и Хеликаон го видя.

— Не се страхувай от малко ветрец, момче — каза той.

— Не се боя от вятъра, господарю — отвърна Ксандер и му разказа чутото от гребците.

Преди Хеликаон да успее да отговори, под тях се събра група моряци. Момчето видя, че двама влачат корабокрушенецът през тълпата.

— Посейдон с разгневен! — извика едрият Епей. — Трябва да му върнем онова, което откраднахме от него, Златни.

Хеликаон мина край Ксандер и изгледа моряците отвисоко. Вдигна ръка и моментално настъпи пълна тишина, като се изключеше воя на вятъра. За момент Хеликаон просто стоеше неподвижен, без да говори. На края каза:

— Ти си глупак, Епей. Посейдон не беше разгневен. Но сега е яростен! — Той посочи размирника. — Ти ни навлече яростта му?

— Но аз не съм направил нищо, господарю! — възкликна Епей и гласът му внезапно се изпълни със страх.

— О, грешиш! — изрева Хеликаон. — Мислиш, че Посейдон е толкова слаб, че да не може да убие сам човек, останал в морето цели два дни? Мислиш, че не е можел да го завлече на дъното за един удар на сърцето, както е сторил с останалите от екипажа му? Не. Великият бог на морето не е искал да го убива. Искал е египтянинът да живее. Искал е „Ксантос“ да го спаси. А сега ти го обиди със заплахите да убиеш галеника му и сигурно си обрекъл всички ни. Защото ето че сега Посейдон плува! — Докато говореше, небето стана по-тъмно и отекна гръм.

— Какво да правим, господарю? — извика друг мъж.

— Не можем да бягаме — каза им Хеликаон. — Посейдон мрази страхливците. Трябва да се обърнем и да се изправим пред великия бог като истински мъже, за да му покажем, че сме достойни за благословията му. Приберете платното! Всички гребци обратно на долната палуба и чакайте заповеди. Веднага! И бързо.

Моряците се разпръснаха, за да изпълнят заповедите му, оставяйки Гершом сам и объркан на палубата. Зидантас се наведе към Ксандер.

— Помогни му да стигне до центъра. Там галерата ще се клати по-малко. Завържете се за мачтата. Очаква ни дива езда.

Момчето слезе на главната палуба, която сега се тресеше и извиваше под краката му. Падна, после пак стана и хвана Гершом за ръката. Помогна му да се изправи и го поведе напред. Беше почти невъзможно да стоят изправени и паднаха няколко пъти, преди да достигнат мачтата. Ксандер усука въжето, висящо от нея, около Гершом и го завърза здраво. После се огледа за друго, с което да привърже себе си. Нямаше нищо. В същия миг бурята се спусна върху им. Вятърът виеше, а дъждът забарабани по палубите. Момчето се вкопчи във въжето, с което го бе вързал Гершом. Едрият мъж протегна едната си бинтована ръка и го притегли към себе си. Ксандер чу как Зидантас надвиква воя на вятъра, раздавайки заповеди на гребците. Корабът се олюля, а после се разклати диво, когато една огромна вълна се разби в корпуса. Малко по малко „Ксантос“ се извъртя към бурята. Нова, още по-голяма вълна удари носа и се разля по палубата. Ксандер едва не изпусна въжето, когато водата го сграбчи и се опита да го завлече със себе си. Гершом извика и стисна туниката на момчето с ранената си ръка.

Над тях прозвуча крясък. Един от моряците, връзващи платното, се беше изплъзнал. Момчето го видя как пада. Тялото му се удари в парапета отдясно и го счупи, а после изчезна. Спусна се мрак. Следобедът се превърна във вечер, а после и в нощ. Ксандер стискаше въжето, докато бурята връхлиташе огромния кораб. Държеше се колкото можеше по-здраво, но скоро пръстите му се вцепениха и силата му започна да отслабва. Само могъщата хватка на Гершом го спаси от това да бъде пометен от вълните. Ярки мълнии разкъсваха тъмнината, следвани от толкова оглушителни гръмотевици, че Ксандер имаше чувството, че ще разкъсат кораба на парчета. Палубата се олюляваше. В един миг се надигаше и го отхвърляше назад, а в следващия се спускаше надолу и го запращаше напред. Измръзнал, мокър и ужасен, той се замоли на боговете да пощадят живота му.

Момчето се държеше, но умората го надвиваше. Сега „Ксантос“ се насочваше към вътрешността на бурята, изкачваше се по вълните и се спускаше в долините между тях. Водата заливаше носа. Внезапно корабът се килна встрани, когато изморените гребци отляво изгубиха ритъма си за момент. Върху им се спусна ревяща водна стена. Тя удари Ксандер, вдигна го я го стовари върху палубата. Полузашеметен, той изпусна въжето и усети как водата го изтръгва от хватката на Гершом. Огромният кораб се наклони рязко и той се подхлъзна по мократа палуба. Светкавица озари небето. Ксандер видя, че се носи точно към дупката в парапета. Задрапа с ръце, в търсене на нещо, за което да се хване.

Когато пролуката разтвори паст пред него, той мерна блестящ бронз. Микенският войн Аргуриос, видял бедата, се беше пуснал от парапета и се бе хвърлил по палубата. Сграбчи Ксандер за туниката и двамата се претърколиха към дупката. В последния миг Аргуриос хвана едно въже. Момчето усети как губи опора под краката си, а после се озова точно над бушуващото море. Погледна нагоре и видя, че микенецът също е паднал през борда и е увиснал на въжето, а лицето му е изкривено в болезнена гримаса. Ксандер знаеше, че с цялата тази броня Аргуриос не може да спаси и двамата. Мъжът щеше да пусне всеки миг и това щеше да е краят му.

Ала той не го пусна. „Ксантос“ подскачаше и се люлееше. Аргуриос се люшкаше встрани, а туниката на момчето се разкъса.

После вятърът започна да утихва, дъждът намаля и лунната светлина проби облаците. Двама моряци напуснаха безопасните си места и рискуваха да преминат по люлеещата се палуба. Ксандер видя как Ониакус хваща Аргуриос и го издърпва в безопасност на борда. После Атал се пресегна, хвана ръката на момчето и го извлече на палубата.

Ксантос трепереше, свит до парапета. Ръцете му не спираха да се тресат. Златния се появи до него и го потупа по рамото. После пристъпи към Аргуриос, който се беше изправил и разтриваше пръстите си. Ксандер видя, че по дланта му капе кръв.

— Прояви голяма смелост — каза Хеликаон.

— Нямам нужда от похвалите ти — отвърна микенецът, обърна му гръб и се върна при спътника си.

Зидантас коленичи до Ксандер.

— Е, младежо, хареса ли ти първата ти буря?

— Не.

— Обаче ти хареса да оцелееш, нали?

— О, да. — Треперенето започна да затихва. — Мислех си, че ще умра.

— Извади голям късмет, Ксандер. Но все пак изгубихме един живот.

— Епей?

— Не. Млад ликиец на име Хиполатос. Добро момче.

— Не разбирам. Ако Посейдон е бил ядосан на Епей, защо ще убие Хиполатос?

— Животът е пълен с мистерии — отвърна Зидантас.

Докато морето се успокояваше, сред екипажа се разнесоха разпокъсани викове на триумф. Хеликаон вървеше сред хората и те се трупаха около него.

— Посейдон благослови „Ксантос“! — извика той. — Ние плувахме с него и той видя смелостта в сърцата ни. Всеки мъж на борда ще получи двойно заплащане.

Сега възгласите станаха дори по-силни и веселието се разпространи сред екипажа.

Ксандер обаче не беше весел.

Хеликаон дойде при него и коленичи до треперещото момче.

— Светът е пълен със страх, Ксандер. Но днес ти беше герой.

— Но аз не направих нищо, господарю.

— Видях те. Ти завърза за мачтата първо Гершом. Не себе си. Постави оцеляването му пред своето. Баща ти щеше да се гордее с теб. Както и аз. А видя и други двама герои. Египтянинът те задържа, въпреки че ръцете му бяха разкъсани и разкървавени. А Аргуриос рискува живота си, за да не умреш ти. В тези двама мъже има величие. А също и в теб.