Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Silver Bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Stan Tody (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Повелителят на сребърния лък

Преводач: Симеон Цанев

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-761-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560

История

  1. — Добавяне

27
Падналият принц

I

В дните след първата й среща с Аргуирос, Лаодика откри, че все по-често мисли за микенския войн. Това беше много странно. Той не изглеждаше добре като Хеликаон или Агатон. Чертите му бяха твърди и резки. Определено не беше чаровен, а не изглеждаше и безпределно интелигентен. И все пак бе започнал да завладява мислите й по особено притесняващ начин.

Докато бяха заедно на плажа, тя усети почти майчински копнеж, желание да му помогне да възвърне физическата си сила, да го гледа как отново се превръща в мъжа, който е бил. Или поне така бе започнало всичко. Сега мислите й бяха по-вманиачени и тя осъзна, че й липсва.

Ксандер й каза за войника, който бе вървял с Аргуриос до брега, и за това как се бе отнасял с огромно уважение към него. Лаодика познаваше Полидорус и го повика при нея един следобед, когато русият мъж не беше на пост и се разхождаше из дворцовите градини.

— Чудесен ден — започна тя. — За това време на годината, де.

— Така е — отвърна той. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Не, никак даже. Исках… да ти благодаря за учтивостта към ранения микенец. Момчето Ксандер ми разказа.

Полидорус изглеждаше объркан и тя усети как смущението се надига и в нея.

— Извинявай. Очевидно те бавя. В Долния град ли слизаш?

— Да, ще се срещам с родителите на бъдещата си жена. Но първо трябва да им намеря дар.

— Познавам един търговец на Улицата на Тетида. Занимава се със сребро и прави най-красивите малки статуи на Деметра и малката Персефона, които съм виждала. Казват, че носят късмет.

— Чувал съм за него, но се боя, че не мога да си позволя подобно нещо.

Сега Лаодика вече се чувстваше глупаво. Разбира се, че не можеше. Той беше войник, а не благородник с богати имения или конни стада и кораби. Полидорус зачака и моментът стана неудобен и за двамата. Накрая тя си пое дълбоко въздух.

— Какво знаеш за микенеца?

— Той е велик войн — отвърна Полидорус и се отпусна. — Чух за него още като дете. Участвал е в много битки, а под властта на стария цар на два пъти е бил шампион на Микена. Чувала ли си за моста на Парта?

— Не.

— Микенците отстъпвали. Голяма рядкост! Били прекосили моста, но врагът им ги преследвал. Аргуриос останал там и приканил противниците си да го убият. Те го нападали поединично, но той побеждавал всеки шампион, когото пратели.

— Защо просто не са го атакували вкупом? Един мъж не е можел да ги спре всички, нали?

— Предполагам, че не. Може би са оценявали смелостта му. А може би са искали да се пробват срещу най-добрия. Не зная.

— Благодаря ти, Полидорус — каза тя. — А сега трябва да вървиш за подарък. — Той сведе глава и се обърна. Изведнъж и дойде идея и тя се поддаде на импулса. Пресегна се и го хвана за ръката. Младият войник бе шокиран. — Иди при търговеца — добави Лаодика с усмивка. — И му кажи, че аз съм те пратила. Избери някоя красива статуя и го инструктирай да дойде при мен за заплащането.

— Благодаря ти. Аз… не зная какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо, Полидорус.

Този следобед тя слезе до Дома на змиите, привидно, за да вземе още лекарства за Хекуба. Вместо това обаче обиколи територията на лечебницата, докато не откри Аргуриос. Сечеше дърва. Тя поседя в сенките на дърветата, за да го наблюдава. Беше наддал малко и движенията му бяха гладки и изящни, а брадвата се надигаше и спускаше, за да разсече дървото чисто.

Остана така известно време, опитвайки се да измисли какво би могла да му каже. Искаше й се да бе сложила по-красива рокля и може би златната огърлица с големия сапфир. Всички казваха, че е много хубава. После суровата реалност я зашлеви и надеждите й се стопиха. „Ти си безлична, каза си тя. И златото, и бижутата не могат да скрият това. Освен това всеки миг ще се превърнеш в глупачка.“

Тя се завъртя с идеята да се върне в двореца, но не бе направила повече от няколко крачки, когато лечителят Макаон зави иззад един ъгъл и я видя. Поклони се дълбоко.

— Не знаех, че си тук, Лаодика. Да не би състоянието на майка ти да се е влошило?

— Не. Аз просто… се разхождах — отвърна тя и почервеня.

Погледна зад гърба си, към мястото, където Аргуриос още работеше.

— Невероятно възстановяване — каза лечителят. — Дишането му е почти нормално, а и силата му се възвръща с чудесна скорост. Защо ли всичките ми пациента нямаха същата решителност. Как върви, Аргуриос? — провикна се той.

Микенецът заби брадвата в парче дърво и се обърна към двамата. После прекоси поляната и отиде при тях. Лаодика се опита да говори нормално, но усети, че паниката ще я залее.

— Поздравявам те — каза Аргуриос.

— И аз теб, боецо — отвърна тя. — Виждам, че вече си почти добре.

— Да, отново усещам сила в себе си.

Тишината се проточи.

— Е — каза Макаон с разбираща усмивка, — аз имам и други пациенти.

Той се поклони отново и си тръгна.

Лаодика стоеше смълчана, без да знае какво да каже. Погледна Аргуриос. Бузите му бяха избръснати, а стърчащата му брадичка — подрязана. Голите му гърди лъщяха от пот.

— Чудесен ден — успя да каже тя. — За това време на годината, де.

Синьото небе бе прорязано от облаци, но в момента слънцето грееше ярко.

— Радвам се, че дойде! — каза той внезапно. — Постоянно мисля за теб — добави после с неудобство и напрежение в погледа.

В този миг нервността на Лаодика се стопи, заменена от усещане за спокойствие. В последвалата тишина тя видя напрежението на Аргуриос.

— Никога не съм можел да говоря другояче, освен направо — каза той.

— Може би ще се съгласиш да се поразходим под слънцето. Макар че ти препоръчвам първо да си сложиш ризата.

Те се разходиха сред градините, а после и в Долния град. Аргуриос не говореше много, но мълчанието бе успокояващо. Накрая седнаха на каменна пейка до кладенец. Лаодика се обърна и видя, че ги следват двама мъже, които сега се бяха облегнали на една стена на известно разстояние.

— Познаваш ли ги? — попита принцесата, сочейки към тях.

Изражението му помрачня.

— Наети са от Хеликаон да ме пазят. Нощем идват други, които стоят под дърветата.

— Много мило от негова страна.

— Мило ли?!

— Защо това те ядосва?

— Хеликаон е мой враг. Не искам да му бъда задължен. — Той погледна двамата телохранители. — Освен това всеки полуобучен микенски войник ще ги попилее за секунди.

— Гордееш се с народа си.

— Ние сме силни. И не се боим от нищо. Да, горд съм.

Група жени, които носеха празни кофи, се приближиха до кладенеца. Лаодика и Аргуриос се отдръпнаха и тръгнаха към Скейската порта. Минаха през нея и се изкачиха до терасата на Великата стена, за да се раз ходят край парапета.

— Защо те прогониха? — попита принцесата.

Той сви рамене.

— Лъжи. Разказани и приети за истина. Не виждам смисъл в това. В царския двор има мъже с медени езици. Те пълнят ушите на царя с ласкателства. С баща му можех да говоря. Атрей беше войн. Можеше да седнеш с него до огъня като с всеки друг войник.

Отново се спусна тишина. Лаодика не се разтревожи, защото компанията й харесваше, но Аргуриос ставаше все по-неспокоен.

— Никога не съм знаел как да говоря с жените — каза той с неудобство. — Не ми е известно какво ги вълнува. Сега ми се иска да знаех.

Тя се разсмя.

— Живот — каза му. — Раждане и растеж. Цветя, които цъфтят и вехнат, сезони, които носят слънце или дъжд. Дрехи, които отразяват красотата около нас, синевата на небето, зеленината на тревата, златото на слънцето. Но най-вече ни вълнуват хората. Животът и мечтите им. Имаш ли семейство в Микена?

— Не. Родителите ми умряха преди години.

— А жена у дома?

— Не.

Лаодика остави тишината да продължи. Загледа се към залива. Сега имаше малко кораби и само няколко риболовни лодки.

— Беше много груб с Диос — каза тя.

— Не ми хареса начинът, по който говореше с теб — каза й той и принцесата видя в очите му ново пробудил се гняв.

Слънцето се заспуска по небето и Лаодика се завъртя към микенеца.

— Трябва да се прибирам.

— Ще ме посетиш ли отново?

Нервността му беше очевидна и я изпълни със сигурност, която рядко изпитваше в компанията на мъже.

— Може да дойда утре.

Той се усмихна.

— Надявам се да го сториш.

През следващите десет дни тя идваше всеки ден и те разхождаха заедно по великите стени. Говореха малко, но на нея тези мигове й харесваха повече от всичко друго, което можеше да си спомни. Особено когато се подхлъзна по едно стъпало и ръката му се обви около нея, преди да е паднала. Лаодика се облегна на него, с глава, положена на рамото му. Беше прекрасно и й се искаше да продължи завинаги.

Но на единадесетия ден пристигна императорът и светът й се срина.