Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (17)

II

Ако не бе прекарала две години на остров Тера, огнекосата Андромаха можеше и да не разбира истински точно колко скучен може да бъде животът. Тя размишляваше над това, докато стоеше на балкона на жалкия царски дворец, гледащ към Залива на сините сови. Не можеше да си спомни да е скучала като дете, докато си играеше в градините на прекрасния дом на баща си в Тива в полите на Плакос или тичаше сред пасищата в сенките на хълмовете. Тогава животът изглеждаше напълно лишен от грижи.

Пубертетът бе сложил край на тези простачки радости и тя се озова затворена в женските покои на двореца, зад високи стени под суровия поглед на възрастни матрони. В началото се бореше срещу потискащата атмосфера, но накрая се предаде на упоителната липса на събития и спокойното, почти безоблачно обкръжение. Трите й по-млади сестри я последваха една след друга. Те бяха по-красиви от нея, Затова ги показваха на перспективни ухажори, за да станат крави за разплод на принцовете от съседни царства. Предмети, разменени за договори и съюзи. Самата Андромаха бе висока и неприветлива, а пронизващите й зелени очи — заплашителни, според баща й — потушаваха всякакъв огън у всеки евентуален съпруг, затова я пратиха да служи по друг начин. Преди две години, когато бе на осемнадесет, тя замина, за да стане жрица на остров Тера.

Това не беше акт на благочестивост. Храмът изискваше девици с царска кръв, които да извършват нужните ритуали, и владетелите получаваха златни дарове, когато изпратеха дъщерите си да служат там. Андромаха бе „продадена“ за два сребърни таланта. Не толкова, колкото получи баща й за двете си дъщери, задомени в хетската царска линия, и определено по-малко от сумата, обещана за най-младата й сестра — златокосата Палесте — при сватбата й за троянския герой Хектор.

И все пак баща й бе доволен, че обикновеното момиче със студените зелени очи е свършило някаква работа на царството. Андромаха добре помнеше нощта, в която й съобщиха каква е съдбата й. Той я извика в личните си покои и те поседяха заедно на позлатения диван. Царят бе ловувал през деня и сега вонеше на конска пот, а по ръцете му имаше засъхнала кръв. Дори изкъпан и облечен в коприни, Ектион не беше привлекателен мъж, но сега приличаше повече на козар, отколкото на цар. Дрехите му бяха изцапани от пътя, рядката му брада — неизбръсната, а очите — зачервени от умора.

— Ще пътуваш до Тера, за да станеш жрица на Минотавъра — каза й той. — Зная, че тази задача е тежка, но ти си силно момиче. — Тя стоеше мълчалива, загледана в грозния си баща. Тишината разпали гнева му. — Сама си си виновна. Много мъже предпочитат не толкова красиви жени. Но ти дори не се опита да се харесаш на някой от ухажорите, които ти намерих. Нито усмивка, нито някоя окуражителна дума.

— Намери ми само скучни мъже — каза тя.

— От добри семейства.

— Е, татко, сигурна съм, че след като продаде сестрите ми, без друго ще забогатееш.

— Ето това имам предвид! — извика Ектион. — Всичко звучи грозно, когато излиза от устата ти. Сестрите ти ще са щастливи със своите деца и богатството на съпрузите си. Малката Палесте вече е сгодена за Хектор. Тя ще живее в златната Троя, омъжена за най-великия им герой. Той ще я почита и тя ще бъде щастлива.

— А това е, без съмнение, едничката ти грижа, татко — отвърна Андромаха с нежен глас. Той я изгледа сурово. — Какво ще правя на Тера? — попита тя.

— Какво ще правиш? Нямам представа какво правят жените там. Успокояват сърдития бог. Извършват жертвоприношения. Може и просто да пеят, откъде да зная! Там няма мъже.

Тя усети злобата в последното изречение.

— Е, най-сетне някакво щастие — отвърна му спокойно. — Вече съм нетърпелива да замина.

Това не беше истина, но й се понрави ядът, който проблесна в очите на баща й.

Сърцето й бе натежало, когато търговският кораб пусна котва в кръглия залив на Тера. Започваше живот на скучно заточение.

Оказа се, че е в огромно заблуждение. Само за няколко дни спектърът на съществуването й се разшири отвъд всичко, което си бе представяла. Научи се да стреля с лък, да язди полудиви попита, да танцува на пировете на Артемида, опиянена и изпълнена с радост. Накратко, да изразява същността си без страх от оплаквания и забрани. Без ограниченията на управляваното от мъже общество, жените от Тера се опиваха от свободата си. Всеки ден откриваха нови забавления, като състезания или турнири по стрелба. Имаше лов на съкровища и съревнования по плуване, а вечер обсъждаха поезия или разказваха истории. На всеки няколко седмици правеха пир, отдавайки почит на някой от многото богове. Там се пиеше силно вино и жените танцуваха и пееха, и правеха любов.

Жриците от Тера поддържаха и Храма на Коня, изпълнявайки церемонии, в който принасяха жертви на страховития Минотавър, за да донесат мир в неговата неспокойна душа. Делото им бе важно. Преди две столетия той бе разкъсал веригите си и от земята бликнала гореща лава. Върхът на планината избухнал и Аполон, богът на слънцето, бил толкова изплашен, че светът потънал в мрак за три дни. Посейдон пък се разгневил на критяните, отговорни за потушаването на гнева на Минотавъра, и запратил огромна вълна през Великата зеленина, която унищожила маслинените градини и лозята на Крит, покривайки земята със сол, за да не позволи нищо повече да порасте от нея. По онова време Крит бил велика сила, но критяните били сломени от божествената ярост.

Сега двеста жрици държаха Минотавъра кротък, макар и все още той да подръпваше веригите си от време на време и да карате земята да трепери. Веднъж западната стена на дългата трапезария се разцепи и стенописът по нея се развали.

Въпреки тези редки кризи, Андромаха истински се наслаждаваше на двете години свобода. После, един летен ден дойде ужасна новина. Сестра й Палесте — невероятно сладко момиче с усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце — бе настинала и скоро я бе обхванала треска. Умряла само след няколко дни. Андромаха не можеше да повярва. От всичките й сестри Палесте изглеждаше най-силна и жизнена. Тя бе обещана на троянския принц Хектор и наесен съюзът между Тива и Троя трябваше да се осъществи. Според писмото на баща и троянският цар Приам „благосклонно“ се съгласил Андромаха да замести сестра си и да се омъжи за Хектор.

И така, на двадесет години, привикнала на живот без мъже, Андромаха бе принудена да напусне Тера и обичните си приятелки, за да отиде в Троя и да обвърже живота си с човек, когато никога не беше виждала.

Вече нямаше да язди без седло по хълмовете на острова нито да танцува и пее на тържествата на Дионисий. Нямаше да усеща тетивата на лъка до бузата си и да гледа как стрелата лети с безпогрешна точност, нито нощем да плува гола в морето около залива. Нямаше да се разтапя в страстната прегръдка на Калиопа или да вкусва виното от устните на любимата си.

Андромаха усети как яростта й се надига и я приветства, защото тя поне за кратко отблъскваше скуката. В Троя щеше да стане крава за разплод, която да си лежи в широкото легло с разперени крака, за да получи семето на някой сумтящ потен мъж. Щеше да се подуе като свиня, а после да крещи, докато бебето си проправя път навън. И защо? За да засити алчността на баща си.

Не, помисли си тя. Не просто алчност. В този свиреп и несигурен свят всяка нация се нуждае от съюзници. Египетските фараони непрекъснато водеха война с хетите, а микенците нападаха всяко място, където видеха слабост. Баща й бе алчен, но без договори и съюзи земите му щяха да бъдат погълнати от някоя от големите сили. Малката Тива в полите на Плакос бе по-добре защитена под сянката на Троя и легендарната й конница.

Тя се загледа надолу към плажа, в запалените огньове, и заслуша тихата музика, носеща се по нощния бриз. Там долу имаше свобода, която Андромаха никога повече нямаше да изпита. Обикновени хора, които живееха обикновен живот, смееха се, шегуваха се и обичаха.

Изведнъж я споходи неканена мисъл, примамлива и изкушаваща. Скоро щеше да дойде корабът, който да я отведе в Троя. Дотогава, ако внимаваше какво точно прави, все още бе свободна. Андромаха прекоси малката стая, взе тъмнозеленото си вълнено наметало и го обви около раменете си. То допълваше поръбената и със злато маслиненозелена рокля. Завърза червената си коса с кожена лента и излезе от стаята в тихия коридор отвън, след което се промъкна надолу по външното стълбище до градината. На портата имаше страж. Той й се поклони, щом я видя, и й отвори.

Над скалите вееше бриз, докато Андромаха се спусна до главната порта и стръмния път, водещ към плажа. Видяха я още двама стражи. Не я познаваха и затова не се поклониха, а просто и направиха път, когато мина край тях.

Колко е лесно само, помисли си тя. Но пък кой би предположил, че царската дъщеря, жрицата от Тера, би имала желание да напусне безопасността на двореца и да броди сред огрубелите и агресивни мъже от морето.

Мисълта й подейства отрезвяващо. Там нямаше войници, които да я пазят, а тя не носеше оръжие. Но опасността не я накара да забави крачка. Само ускори пулса й.

С приближаването към брега, музиката стана по-силна и тя видя пияни мъже и жени, които танцуваха заедно. Встрани от тях се съвкупяваха група хора. Тя погледна най-близката двойка. Задникът на мъжа се движете нагоре-надолу и тя виждаше дебелия му пенис, който пронизваше момичето под него. Андромаха се загледа в нея. Очите им се срещнаха. Момичето й се ухили и вдигна вежди. После й смигна, Андромаха се усмихна в отговор и продължи нататък.

Докато вървеше сред масите, видя, че повечето са покрити с евтини и зле направени стоки. Един мъж се приближи към нея, вдигна туниката си и размаха мъжеството си към нея.

— Колко искаш за една езда, момиче? — попита той.

Андромаха изгледа мърдащия пенис строго, а после премести зелените си очи върху собственика му.

— Последния път, когато видях нещо толкова малко, то изпълзя от ябълка — отвърна тя.

Две жени наблизо се разсмяха.

— Хей, сега стана дори още по-мъничко! — извика една от тях.

Андромаха продължи да си проправя път сред тълпата. Малко встрани голяма група хора се бяха струпали около мъж, застанал върху празна маса. Той вдигна ръце и всички закрещяха.

— Искате ли да чуете истинска история? — извика той.

— Не, искаме една от твоите — отвърна някой от хората.

Смехът на мъжа бе оглушителен.

— Тогава ще ви разкажа за ужасно чудовище с едно-единствено око, високо колкото десет мъже, със зъби като дълги мечове.

И тълпата утихна на мига.