Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (65)

I

Гершом никога не бе обичал да язди. В Египет конете бяха малки, а движението на хълбоците им — ужасно неудобно за тежък мъж. Освен това се чувстваше и леко смешен с дългите си крака, висящи почти до земята. Но тесалийците отглеждаха коне, които сега можеше да язди с радост. Точно под шестнадесет педи, със златни тела, бяла грива и опашка, животното почти летеше над земята. В пълен галоп гърбът на звяра почти не се движеше и Гершом можеше да се отпусне и да се наслаждава на скорост. Хеликаон яздеше до него. Жребецът му беше близнак на неговия. Заедно профучаха през откритата земя под бледото облачно небе, докато накрая Хеликаон не забави коня си. После го потупа по дългия врат. Гершом спря до него.

— Невероятни животни — каза той.

— Добри са, ако искаш скорост — каза Хеликаон. — Но не стават за война. Твърде игриви са и податливи на паника, когато мечовете задрънчат и полетят стрели. Кръстосвам ги с нашите понита. Може би темпераментът на техните жребчета ще е по-спокоен.

Те обърнаха конете и потеглиха обратно към мястото, където товарното им пони ги чакаше и пасеше спокойно. Хеликаон взе въжето му и двамата тръгнаха на югозапад.

Гершом се радваше, че отново са на път. Крепостта на Дарданос все още му напомняше света, който бе изгубил, въпреки че беше грубо жилище в сравнение с дворците у дома. А и се радваше на компанията на Златния по пътя към Троя.

— Не мисля, че онзи търговец щеше да ме предаде — каза той, докато яздеха.

— Може би не умишлено — отвърна Хеликаон. — Но хората обичат да клюкарстват. Троя е по-голяма и там няма толкова сериозен шанс да те разпознаят.

Гершом огледа безличния пейзаж. Старият генерал Павсаний бе предупредил Хеликаон, че из тези хълмове има бандити, и го бе помолил да вземе отряд войници като лична стража. Царят отказа.

— Обещах да направя тези земи безопасни — каза той. — Водачите сега ме познават. Ако видят царя си да язди през териториите им без въоръжен ескорт, ще почувстват сигурност.

Павсаний не беше убеден. Гершом също не вярваше в това.

Щом потеглиха, той се увери, че Хеликаон просто е имал нужда да се измъкне от Дарданос и капана на задълженията на властта. Но с всяка следваща миля царят ставаше все по-напрегнат. Тази нощ лагеруваха в хълмовете под няколко кипариса.

— Какво те терзае? — попита египтянинът.

Хеликаон не отвърна, а вместо това добави още дърва към малкия огън. После се вгледа в тях. Гершом не повтори въпроса и след малко царят заговори:

— Харесваше ли ти да си принц?

— Да, много… но не толкова, колкото на полубрат ми Рамзес. Той отчаяно желаеше да стане фараон, да води египетската армия в битка, да построи собствени стълбове в Храма в Луксор, да види лицето си издялано върху огромни статуи. Докато аз просто обичах да бъда глезен от красиви жени.

— Не те ли смущаваше това, че те го правят само защото са задължени?

— Защо да ме смущава? Резултатът е същият.

— Само за теб.

Гершом се изкикоти.

— Вие, морските хора, мислите твърде много. Робините в двореца бяха там за мое удоволствие. Това беше целта им. Какво значение има дали са искали да бъдат робини? Когато си гладен и решиш да убиеш овца, спираш ли, за да помислиш какво мисли тя по въпроса?

— Интересно разсъждение — отбеляза Хеликаон. — Ще помисля над него.

— Няма какво да мислиш — възрази Гершом. — То трябваше да приключи спора, не да го разпали.

— Целта на спора е да разучава проблемите, а не да ги прекратява.

— Добре. Тогава нека поспорим за причината на първо началния ти въпрос. Защо ме попита дали ми е харесвало да съм принц?

— Може би просто съм си търсил тема за разговор — отвърна Хеликаон.

— Не. Първата причина беше, за да отклониш въпросите ми за тревогите си. Втората е по-сложна, но пак свързана с тази.

— Е, сега ме заинтригува. Просветли ме.

Гершом поклати глава.

— Трябва ти просветление ли, Златни? Не мисля. В Египет имаше статуи на мистични зверове, които винаги са ме впечатлявали. Създания с глави на орли, тела на лъвове и опашки на змии. Дядо ми казваше, че всъщност представляват хора. Всеки от нас е смесица от много зверове. Има го дивакът, който би откъснал сърцето на врага, за да го изяде сурово. Има го любовникът, който съчинява песни за жената, впримчила душата му. Има го бащата, който държи детето до себе си и би умрял, за да го предпази от злини. Три създания в един човек. А има и други. Във всеки от нас е сбор от всичко, което някога сме били — сърдитото дете, арогантния младеж, безпомощното бебе. Всеки страх от детството се крие някъде вътре. — Той почука слепоочието си. — И всяка героична или страхлива постъпка, всяка щедрост или злоба.

— Това е много интересно — каза Хеликаон. — Но сякаш току-що попаднах в мъгла. Какво всъщност искаше да кажеш?

— Ето какво. Прекарваме живота си, плавайки в мъглата с надеждата никой слънчев лъч да вложи смисъл в битието ни.

— Аз зная кой съм, Гершом.

— Не, не знаеш. Кой си ти? Човекът, който се тревожи за тайните желания на робините, или онзи, който отрязва главата на земеделец, отворил си устата в неподходящ момент? Богът, който спасява дете на Кипър, или лудият, изгорил до смърт петдесет моряка?

— Този разговор изгуби привлекателността си — каза Хеликаон със студен глас.

Гневът се надигна в Гершом.

— Разбирам — каза той. — Значи може да се спори само за неща, които не засягат действията на Златния. Сега вече наистина се превръщаш в цар, Хеликаон. Скоро ще се заобиколиш с лицемери, които ще шепнат похвали за величието ти и няма да те критикуват.

Той извади одеялото си и легна с лице към огъня. Сърцето му биеше учестено. Нощта беше студена, а вятърът носеше миризма на дъжд. Раздразнен беше от собствената си яростна реакция. В действителност той много харесваше младия цар и му се възхищаваше. Хеликаон беше способен на огромна доброта и вярност. Освен това беше смел и се ръководеше от принципи. Тези качества бяха редки, поне доколкото Гершом познаваше хората. Но познаваше и опасностите, с които царят щеше да се сблъска с нарастване на властта си. Не след дълго египтянинът отметна одеялото и стана. Хеликаон седеше облегнат на едно дърво, наметнат с одеяло.

— Съжалявам, приятелю — каза Гершом. — Нямам право да те възпитавам.

— Не, нямаш — отвърна Хеликаон. — Но мислих доста над онова, което каза, и в него има истина. Дядо ти е бил мъдър човек.

— Така е. Знаеш ли историята за Озирис и Сет?

— Египетски богове, които воюват помежду си?

— Да. Озирис е добрият герой — господарят на светлината. Сет е неговият брат — зло и покварено създание. Двамата са в постоянна смъртоносна война. Дядо ми ми разказваше за тях, когато бях млад. Казваше, че всички носим битката на Озирис и Сет в себе си. Всеки от нас е способен на състрадание и любов, или на омраза и ужаси. За съжаление сме способни да изпитваме наслада и от двете.

— Зная, че е така — каза Хеликаон. — Почувствах го, докато онези моряци горяха. Споменът ми носи само срам.

— Дядо ми би казал, че когато си изгорил онези моряци. Сет е доминирал в душата ти. А Озирис е онзи, който се срамува. Затова не ти харесва да си цар, Хеликаон. Подобна власт приближава Сет до пълния контрол. А ти се боиш от човека, който ще станеш, ако Озирисът в теб бъде убит.

Гершом замълча. Хеликаон добави още дърва в огъня, а после отиде до товарното им пони и извади малко хляб и сушено месо. Тишината се проточи, докато двамата се хранеха. После царят се излегна до огъня и се покри с наметалото си.

Египтянинът заклюма за кратко. Нощта стана по-студена и не след дълго проехтя гръмотевица. Небето се озари от мълнии. Хеликаон се събуди и двамата изтичаха до мястото, където бяха вързали конете си. Животните бяха изплашени, с уши, притиснати до главите им. Царят и Гершом ги отведоха на открито, далеч от дърветата.

Започна да вали. В началото дъждът бе слаб, но скоро стана порой.

Отново проблесна светкавица и на нейната светлина Гершом видя пещера малко по-нагоре в хълма. Той повика Хеликаон и двамата поведоха жребците по пътеката. Не беше лесно. Златните коне бяха нервни, точно както царят ги беше описал, и постоянно се опитваха да се отскубнат. Малкото пони с багажа им беше по-спокойно, но и то се дърпаше от въжето, когато изтътнеше някоя гръмотевица. Щом достигнаха пещерата, и двамата мъже бяха изтощени.

Те вкараха конете вътре и ги завързаха. После седнаха на входа, за да гледат как бурята се носи над земята.

— Преди обичах бурите — каза Гершом. — Но след корабокрушението… — Той потрепери при спомена.

— Бързо ще мине — отвърна Хеликаон. После погледна египтянина. — Благодаря ти за откровеността.

Гершом се разсмя.

— Вечното ми проклятие — винаги да казвам каквото мисля. Не мога да си спомня човек, когото да не съм обидил по едно или друго време. Дълго ли мислиш да останеш в Троя?

Хеликаон поклати глава.

— Само ще присъствам на прощалния пир за Хектор. — Внезапно потрепери. — Дори само думите смразяват душата ми.

— Приятели ли бяхте?

— Повече от приятели. Все още не мога да приема, че е мъртъв. — Той се усмихна. — Преди пет години яздех с Хектор. Приам го беше пратил заедно с двеста мъже от Троянския кон в Тракия, да помогне на местния цар срещу някакви нападатели. Преследвахме вражеската сила през горите и те ни устроиха засада. Когато успяхме да си пробием път с бой, осъзнахме, че Хектор не е с нас. После някой си спомни, че е видял как го удрят с камък по главата. Падаше мрак, но ние се върнахме бързо на мястото на битката. Бандитите бяха прибрали телата на своите хора. На земята имаше само шестима от нашите мъртви, но Хектор не бе сред тях. Тогава разбрахме, че са го пленили. За тракийците е известно, че измъчват пленниците си, режат им пръстите или им вадят очите. Пратих съгледвачи и тръгнахме да търсим лагера им. Открихме го точно преди съмване, а когато се промъкнахме наблизо, чухме звуци на веселие. И тогава го видяхме на светлината на огъня — висок, с голяма чаша вино в ръка. Хектор. Забавляваше пияните бандити с неприлични истории, а те умираха от смях. — Хеликаон въздъхна. — Такъв ще го запомня.

— Но имаш и друга причина за това пътуване — каза египтянинът.

— Ти гадател ли си, Гершом?

— Не. Но те видях да говориш с годеницата на Хектор и чух да я наричаш богиня.

Хеликаон се засмя.

— Да, така е. Влюбен съм в нея, Гершом. Ако и тя изпитва същото към мен, искам да я направя своя жена, макар че в замяна вероятно ще трябва да предложа на Приам планина от злато.

— Ако изпитва същото? — повтори египтянинът. — Какво значение има? Купи я, независимо от това.

Хеликаон поклати глава.

— Можеш да купиш злато, ярко като слънцето, и диаманти, бледи като луната. Но не можеш да купиш слънцето. Не можеш да купиш луната.