Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (74)

IV

Хеликаон и орлите си проправиха път с бой в общата зала. Троянците до един бяха опитни и се биеха с безкомпромисна ефективност. Имаха добри брони, а също и щитове, и шлемове, така че лесно отблъснаха тракийците обратно към двойните врати, водещи към външната порта. Двадесетимата защитници бяха многократно по-малобройни, но тракийците нямаха щитове и с леките си градски кожени нагръдници и шлемове даваха ужасни жертви. Хеликаон се биеше със студена ярост, а двата му меча поразяваха жертвите му с ужасяваща скорост.

Водещите тракийци отстъпиха хаотично, а после се затичаха право към другарите им, които все още се опитваха да нахлуят. Това увеличи хаоса, в който паникьосани войници се опитваха да си проправят път сред собствените си редици. Орлите продължаваха да ги притискат, забивайки мечове в незащитените им гърбове и вратове. Тракийците се разпръснаха встрани от двойните врати.

Хеликаон даде заповед на войните си да се отдръпнат. Повечето се подчиниха, но четирима мъже, обхванати от бойна ярост, продължиха да преследват врага. Когато се върнаха в залата, Хеликаон нареди да затворят двойните врати. Имаше две дървени скоби за резета, но самото резе не се виждаше. От десетилетия не бе имало нужда от него и очевидно някой го беше махнал. Дарданецът прати двама войници да го намерят. От коридора вече не се чуваха звуци от битка и Хеликаон предположи, че тракийците са убили четиримата си преследвачи. Почти не им оставаше време да залостят вратите. Скоро враговете им щяха да се върнат.

— Съберете онези копия! — извика той, сочейки оръжията на мъртвите тракийци.

Орлите побързаха да изпълнят заповедта и скоро успяха да поставят девет дебели пръта в скобите.

— Това няма да ги задържи за дълго — каза един от тях.

Хеликаон се огледа.

Повече от четиридесет тракийци бяха умрели тук, но сред тях се виждаха и телата на осем орела и пет жени, две, от които на преклонна възраст. Още четирима войника бяха ранени.

— Не можем да сторим нищо повече — обяви накрая той и ги поведе обратно към другите двойни врати, водещи към покоите на царицата и мегарона. Тук вече имаше резе и Хеликаон им нареди да затворят и да залостят тежките дъбови врати.

После остави двама орела да пазят входа и се качи по стълбите до покоите на царицата. В по-големите стаи откри оцелелите жени. Някои изглеждаха изплашени, други — шокирани и несигурни. Лаодика лежеше на един диван, заобиколена от Касандра и Андромаха. По изящно украсения плат бе попила кръв. Хеликаон прибра мечовете си и се приближи към тях.

Една жена на средна възраст му препречи пътя.

— Какво става? — попита го тя и сграбчи ръката му. Беше изплашена и трепереше, а лицето и бе неестествено бледо.

— Нападат ни — отвърна той със спокоен глас. — Има и мъже, които се нуждаят от помощ. А ще има и още. Можеш ли да претърсиш покоите за игли и конец, а също и накъсаш чаршафи за превръзки?

Изражението и се успокои малко.

— Да, мога.

— Добре. Организирай и другите жени, пригответе се да се погрижите за онези, които ще имат нужда от вас.

— Кой стои зад това предателство? — попита тя.

— Агатон.

Жената се намръщи и поклати глава.

— Винаги съм го харесвала — каза след малко.

— Аз също.

Той я заобиколи и коленичи до дивана. Имаше много кръв, а Лаодика сякаш спеше. Той погледна към Андромаха.

— Копие — прошепна тя. — Удари я ниско в гърба. Спрях кървенето, а сърцето й бие силно. Мисля, че ще се възстанови.

Хеликаон се пресегна и нежно отметна кичур коса от челото на Лаодика. Очите й се отвориха.

— Хеликаон! — извика тя с широка усмивка. — Мъртви ли са предателите?

— Още не.

— Те убиха жрицата. Беше ужасно. Пияни ли са били?

— Не, Лаодика. Има заговор за убийството на баща ти.

— Антифон или Диос — каза тя. — Или и двамата.

— Не. Агатон.

— О, не — прошепна тя. — Не, не може да е истина.

— За съжаление обаче е. Той е пратил хора да пронижат Антифон и е наредил всички в двореца да умрат.

— Вие двамата бяхте приятели — каза принцесата. — Не разбирам. Аргуриос тук ли е?

— Да. Той е долу на двора и организира защитата.

— Защитата? — Тя изглеждаше изненадана.

— Тракийците на Агатон са обградили двореца… а на помощ им идва и микенски отряд.

— Ами нашите войски?

— Войниците в града са верни на Агатон. Мисля, че нощта ще бъде дълга.

Лаодика въздъхна, а после примижа от болка.

— Чувствам се така, сякаш ме е ритнал кон — оплака се тя.

— Раните от пронизване са такива — успокой я той. — А сега трябва да вървя. Почивай и събирай силите си.

— Да, ще го сторя. Много съм изморена. Кажи на Аргуриос да внимава. Не искам да му се случи нещо.

— Аргуриос? — Хеликаон я изгледа въпросително.

— Ние ще се оженим — каза тя. — Такава е съдбата ни.

Той се усмихна, а после я целуна по челото.

— Радвам се за вас.

После се изправи и Андромаха стана заедно с него.

— Ела с мен за малко — каза й Хеликаон.

Двамата прекосиха покоите и излязоха в коридор над широкото стълбище, водещо към царския мегарон. Под тях виждаха мъже, които се екипираха с оръжия и щитове от стените.

— Радвам се, че дойде — каза Андромаха.

Хеликаон се вгледа в зелените й очи.

— Дойдох за теб.

— Защо?

— Мисля, че знаеш.

— Може би. Но може и да нямаме време да чуем думите.

Той пое ръката й и я вдигна до устните си. Очакваше тя да се възпротиви, но това не стана.

— Обичам те, Андромаха — каза той. — Обичам те от първия миг, в който те видях на плажа в Залива на сините сови. От онази нощ насам ти винаги си в сърцето и ума ми. Ако оцелеем, ще се върнеш ли с мен в Дардания?

— Да — каза тя простичко.

Той я целуна. И когато устните им се срещнаха, мисълта за опасността наоколо изчезна от ума му. Нямаше нищо друго и той знаеше, че този прекрасен момент ще остане запечатан в паметта му до края на живота му.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, студената реалност се върна на мястото си.

До края на живота му. Беше много възможно това да е само тази нощ.

— За какво мислиш? — прошепна тя.

Хеликаон се усмихна.

— Цял живот съм чакал този миг, а не го знаех. Мислех, че предпочитам да съм тук и сега с теб, вместо, където и да било из Великата зеленина.