Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (22)

II

Кигон, Дебелия цар, седеше на стола си с висока облегалка в цялото си противоречие, а слабото му като на скелет тяло бе облечено в проста неукрасена туника. Той ровичкаше храната си, докато оглеждаше гостите с неспокойните си очи. Двамата египетски посланици почти не бяха докоснали ястията си и разговаряха оживено, но съвсем тихо. Търговецът от Меония поглъщаше достатъчно и за тримата, блъскайки храната в огромната си уста, сякаш не бе ял от седмици. Мазнината от месото лъщеше по многобройните му брадички. Принцът от Дардания, Хеликаон, седеше тихо до брадатия Зидантас и двамата микенски войни, които се хранеха с две парчета телешко, без да обръщат внимание на по-изтънчените деликатеси наоколо: потопени в мед плодове, подлютени овчи очи и изсушени бъбреци, мариновани във вино.

Хеликаон също ядеше пестеливо и изглеждаше потънал в някакви свои мисли.

Царят огледа внимателно и останалите си гости, повечето — търговци от далечни земи, който носеха дарове от коприна, стъкло или по-важно — злато и сребро.

Кигон се почеса по белязаното от шарката лице и се облегна на стола си, молейки наум времето да се движи по-бързо. Един слуга се приближи до него и напълни чашата му с чиста вода. Царят погледна мъжа и кимна с благодарност. Някога Кигон би продал душата си за шанса да бъде дворцов слуга и да е сигурен, че ще получи поне едно хранене за деня и ще спи под покрив, защитен от вятъра и дъжда.

Безконечният банкет най-сетне приключи. Слугите отнесоха чиниите и напълниха наново чашите с вино, а Кигон плесна с ръце, за да даде знак развлеченията да започнат. Танцьорки от Крит пристъпиха по покрития с мозайка под на мегарона и се задвижиха в ритъм с музиката на няколко лири. Телата им бяха стройни и елегантни, а гърдите им — голи и едри. Кожата им блестеше от масло. Танцът стана по-див, а жените се въртяха и скачаха. Гостите заудряха по масата в такт с музиката. Кигон затвори очи и умът му се понесе назад през годините. Баща му го бе уверявал, че упоритият труд и отдадената служба ще донесат щастие на всеки селянин. Като повечето младежи, и той му вярваше и работеше упорито на полето от ранна утрин до късна доба всеки ден. Видя как майка му остарява пред очите му, двамата му братя умряха, а трите му по-големи сестри бяха продадени да слугуват. Накрая стана свидетел как баща му бива убит от египтяните по време на третото им нашествие. Тогава откри и истинската тайна на успеха.

Тя не се криеше в дращенето по земята със заострени пръчки, а в меч, стиснат от силна ръка.

Музиката утихна и жените се оттеглиха грациозно. Замениха ги акробати, после жонгльори, и накрая един изпълнител от Угарит, който разказа история за магически зверове и герои. Приказката бе скучна и на Кигон му се прииска да беше поканил Одисей на пиршеството.

Двамата египтяни се надигнаха още докато разказвачът говореше и напуснаха мегарона. Гласът на изпълнителя утихна, докато мъжете минаваха край него, и Кигон видя, че тази липса на маниери го е смутила. Царят вдигна глава и го подкани да продължи, но собствените му мисли също бяха насочени към излизащите гости.

Египтяните бяха странна двойка. Дойдоха с дарове — гривна от слонова кост, украсена със злато, и кинжал със скъпоценни камъни. Но въпреки че говореха за търговия и снабдяване с подправки, те не бяха търговци. Кигон изчака да чуе истинската причина за посещението им и едва потисна усмивката си, когато по-възрастният най-накрая каза:

— Има още една дребна работа, царю Кигон, която господарят ми нареди да ти предам. — После заговори за престъпник, който избегнал справедливото си наказание в Египет, след като убил двама почетни стражи. Последва описание на мъжа — висок, широкоплещест и с тъмна брада. — Той няма други умения, освен да се бие, и може да се опита да се присъедини към армията ти. Моят господар осъзнава, че това сигурно ще ти причини известни неудобства, затова ми нареди да ти кажа, че за залавянето му е предложена награда. Пет златни слитъка.

— Едър мъж, казвате?

— Да.

— Ще наредя на капитаните си да бдят за него. Има ли си име?

— Да, но не би го използвал. Намерихме капитана на един кораб, който отплавал към Кипър, и той описа подобен човек. Тогава той се нарекъл Гершом.

— Значи може би трябва да го търсите в Кипър.

— Така е, както и във всяка друга земя.

Разказвачът приключи историята си и получи учтиви, макар и не особено ентусиазирани аплодисменти. Той се поклони на гостите и излезе от мегарона със зачервено лице.

Кигон стана от стола си и благодари на всички, че са го почели с компанията си. После направи знак на Хеликаон и микенците да го последват и тръгна през коридорите на двореца към личните си покои. Там излезе на висок балкон, който гледаше към тъмното море. Нощният вятър бе хладен и освежаващ.

— Изглеждаш изморен, приятелю — каза Хеликаон.

Китон се обърна да го посрещне.

— Войните ме уморяват по-малко от пировете — каза той. После погледна към двамата микенци зад Златния. Първият бе строен, със свирепи очи и очевидно кален в множество битки. Вторият беше по-млад и в погледа му се четеше слабост. Хеликаон му ги представи и царят ги покани да влязат. Стаята бе широка, с няколко дивана и два открити балкона, позволяващи на бриза да разпръсва дима от лампите по стените.

— Чувал съм за теб, Аргуриос — каза той, когато гостите се приближиха. — Удържал си мост по време на войната с мирмидонците. Казват, че през онзи ден си убил седемнадесет мъже.

Забеляза с удоволствие изненадата на лицето на другия.

— Не знаех, че тази история е стигнала толкова далеч — отвърна Аргуриос. — Но убих само девет. Останалите бяха просто ранени и изтеглени от сражението.

— Историите за герои често са преувеличени — каза Кигон. — Чувам, че си близък спътник на цар Агамемнон.

— Имам честта да съм негов последовател.

— Ти си вторият последовател, който слиза на плажа ми тази нощ. И господарят Коланос е тук. Приятели ли сте?

— Повечето приятелства се коват в битка. Никога не съм се бил рамо до рамо с него.

— Казват ми, че сега го смятат за пръв сред последователите на Агамемнон и царят му имал голямо доверие.

— Царят има доверие на всичките си последователи — отвърна Аргуриос. — Те печелят тази чест с вярност към него и с делата си в полза на родината.

Кигон кимна.

— Разбирам.

„Но ти не го харесваш, помисли той. От ревност ли, или има друга причина?“ Царят седна на един диван и покани и гостите си да се настанят. Аргуриос и Хеликаон се разположиха с гръб към стената, а Глаукос — към вратата.

— Двама от екипажа на Коланос са умрели тази нощ — един плажа и още един на пътя към моя дворец — каза царят.

Аргуриос не каза нищо. Кигон погледна Хеликаон.

— Направих забележка на капитана на стражата. Не е отделил достатъчно мъже за патрулите на брега. А сега, Хеликаон, приятелю, искам да те помоля за една услуга. Невястата на Хектор чака тук вече почти десет дни. Много бих искал да я видя качена на кораб за Троя.

Хеликаон изглеждаше изненадан.

— Мислех, че тя вече е там.

— Е, тук е. И съчувствам на Хектор. Времето, което прекара при мен, е като цял сезон. В името на боговете, езикът й може да пререже и камък. Изненадан съм, че Приам е избрал подобна вещица за най-големия си син. Трябва да си пиян или упоен, преди да качиш такава кранта на борда си. Така че ще ме спасиш ли от нея?

— Разбира се, приятелю. Макар да бях чувал, че момичето е чаровно и срамежливо.

— Палесте може и да е била. Но тя умря. Сега Хектор ще вземе сестра й Андромаха. А думите „чаровна“ и „срамежлива“ просто не се връзват с нея. — Кигон се изкикоти. — Била е жрица на Тера. Чувал съм истории за онези жени. Те не обичат мъжете, това поне е сигурно.

— Всички сме чували истории за онези жени — намеси се рязко младият Глаукос. — Ако са верни, би трябвало да ги запечатат живи в тежки сандъци и да ги хвърлят в морето.

Кигон прикри изненадата си при този изблик на микенеца.

— Интересна мисъл — отбеляза той след малко. — Кажи ми, същото ли трябва да се прилага и спрямо мъжете, който търсят удоволствието с други мъже?

— Не говорех за мъже — отвърна Глаукос. — За една добра жена е дълг да получава сексуално удоволствие само от мъжа си и от никой друг.

Кигон сви рамене и не каза нищо. Глаукос беше идиот. Царят насочи отново вниманието си към Хеликаон.

— Чудесен меч си имаш.

Златния извади оръжието, огледа го и му го подаде. Върху подсилената дръжка нямаше украса, но острието бе красиво изработено и със съвършен баланс. Кигон стана, отстъпи замахна два пъти във въздуха.

— Прекрасно. Един от най-добрите, които съм държал.

После огледа ръба на бронзовото острие под светлината на една лампа. Окото му на войн забеляза блясъка. Бронзовите мечове бяха прословути с предателската си природа. Ако станеха твърде меки, се изкривяваха по време на битка. Ако пък ги направиш прекалено твърди, се чупеха при удар. Но този меч изглеждаше различен.

— Изработен е от майстор — каза царят. — Никога преди не съм виждал такъв.

Хеликаон бе твърде умен, за да не разбере какво се очаква от него.

— Радвам се, че ти харесва, приятелю, защото го донесох като подарък за теб — каза той. После извади ножницата от колана си и я подаде на Кигон.

Царят се засмя.

— Ти добре познаваш сърцето на стария войн. Ето! — извика той на Аргуриос. — Боец като теб ще оцени оръжието.

Той хвърли меча във въздуха. Микенецът го хвана с лекота и Кигон забеляза блясъка на задоволство в очите на мъжа, докато преценяваше баланса на острието.

— Съвършен е. — Гласът на Аргуриос издаваше възхищението му.

— Кой знае — промърмори царят, докато прибираше оръжието. — Може да ми се наложи да го използвам скоро. Но сега искам да си почина.

Гостите се поклониха и тръгнаха към вратата.

— А! — извика царят. — Само за момент, Хеликаон.

Аргуриос и Глаукос излязоха. Хеликаон изчака на прага.

Кигон му направи знак да затвори вратата и да се върне.

— Седни и нека си поговорим.

— Мислех, че си изморен, приятелю.

— Компанията на микенците винаги ме изморява. — Той вдигна гарафа с вода и напълни чашата си. — Като цяло са неприятен народ. Сърца на лъвове и умове на змии. Затова и исках да говоря с теб насаме. Въпреки че Аргуриос ми изглежда по-добър от повечето си сънародници. — Кигон погледна Внимателно госта си. Лицето на Хеликаон беше пребледняло, а около очите му се виждаха напрегнати бръчки. — Зле ли ти е, приятелю?

— Не. Само малко главоболие. И вече отминава.

Кигон наля втора чаша с вода и я предложи на госта си.

— Обикновено имам на разположение двойно повече войници, когато на брега пристигнат кораби. Преди четири дни обаче хетите ми поискаха петстотин бойци и войските ми са разпръснати.

— Петстотин? Да не се боят от египетска инвазия?

— Тя вече е започнала. Армията на Египет се движи през Палестина. Насочили са се на север. Хектор и троянска конница от хиляда души са се присъединили към хетите, за да ги спрат. Дебелият меонийски търговец е видял преминаването им преди три дни. Очакват ни интересни времена. Мисля, че светът ще се промени. Твърде много царе. Твърде много въоръжени мъже с твърде малко работа. Хетската империя е в предсмъртни гърчове. Ще я замени нещо ново.

— Не и Египет — отвърна Хеликаон. — Те са чудесно подготвени за пустинен бой, но войските им са прекалено леко бронирани за битка в северния климат. А и Хектор няма да бъде надвит. Троянският кон е непобедим в битка.

— Ами микенците?

Това изненада госта му.

— Микенската империя е на запад. Нямат нито корабите, нито хората, за да нахлуят на изток.

— Агамемнон е човек с нови амбиции. Това обаче не е най-належащият ми проблем в момента. Тревожа се за морето. Търговският сезон почти приключи, но аз се чудя дали египтяните няма да се опитат да спуснат войски на моя бряг. Това би било чудесно отвличане на вниманието. За да спра тази заплаха, мога да използвам… да видим… десет галери, поне до пролетта.

Кигон се усмихна вътрешно, виждайки промяната в изражението на Златния. Очите на дарданеца се присвиха, а умът му претегляше цената. Не искаше да изгуби приятелството на могъщ цар, но и не желаете да се окаже враг на могъщия Египет. Като търговец, се нуждаеше от достъп до египетските пристанища, за да продава маслата си, медните си съдове и микенските делви. Оттам пък товареше стоки като злато, сол, алабастър и папируси. Кигон се облегна. Знаеше какво мисли Хеликаон. Подобно нападение, с всичките му неудобства, бе много малко вероятно, а даването на галерите и екипажите под наем на Кигон, щеше да му осигури доход през бедните зимни месеци, когато търговията по Великата зеленина беше съвсем слаба.

— Десет няма да ти стигнат, за да спреш едно нашествие — каза внезапно Хеликаон.

— Наел съм и други. Затова и Коланос е тук. Трите му галери сега са част от флотата ми. Има и други капитани, който плават насам за през зимата.

— Ще ти продам десет кораба — продължи Хеликаон. — Те ще са твои, за да правиш с тях каквото поискаш. Ще си ги купя обратно през пролетта на същата цена, стига да не са повредени. Ти сам трябва да си осигуриш платна. Черният кон на Дардания не бива да бъде виждан в никоя война.

— А екипажите?

— Също като микенците, можеш да използваш наемници. Съкровищницата ти ще се погрижи за тях. Сто медника на човек.

— Ами ако не се стигне до битка? Петдесет на човек.

— Десет кораба, с десет екипажа, по сто медника на човек. Хайде стига, приятелю, добре знаеш, че това е честно. Просто не можеш да се сдържиш да не се пазариш.

— Честно? Защо просто не ми свалят ризата от гърба и не ми откраднеш ботушите?

— Тези ботуши ти ги подарих миналата пролет.

Кигон се засмя.

— Така си е. И са направо чудесни. Добре, Хеликаон, съгласен съм на седемдесет на човека. Но само защото си ми симпатичен.

— Колко плащаш на микенците?

— Шестдесет.

Известно време Хеликаон не каза нищо, а лицето му стана като маска, лишено от всякаква емоция. Кигон се прокле мислено. Бе отговорил, без да помисли. Сумата беше вярна, но си оставаше твърде ниска и това бе събудило подозренията на Златния. После Хеликаон привидно се отпусна и сви рамене.

— Приятелите не бива да се карат за подобни неща — каза той. — Нека са седемдесет медника. Ще пратя галерите от Троя.

— Прекрасно! А сега наистина искам да си легна — каза царят. — Дано пътуванията ти са благословени с попътни ветрове и чисто небе.

Докато говореше, Кигон си даде сметка, че всъщност е искрен. Винаги бе харесвал Хеликаон.

Жалко, че тази нощ приятелят му трябваше да умре.