Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (46)

II

Докато вървеше към пристанището, Хеликаон мислеше за Андромаха. Още можеше да почувства топлината на тялото й, притиснато към неговото в прегръдка, и си спомняше как миризмата на косата й го изпълваше с копнеж. Искаше му се да бе отплавал от Троя по-рано и да не бе посещавал умиращата Хекуба.

Погледна към небето и снижаващите се облаци на запад, чудейки се дали е разгневил Афродита, богинята на любовта. Може би й беше принесъл по-малко жертви, отколкото на останалите богове. Не му беше трудно да долови иронията в ставащото. Бе отказал да се ожени, освен по любов, и сега срещаше жената на мечтите и сърцето си, която щеше да се омъжи за друг. И по-лошо — за най-добрия му приятел.

Сега не е време да мислиш за това, предупреди се той, като сенките се удължаваха по улиците на Троя.

Минаваше през тълпите от ярко облечени троянци, препълващи пазарите в търсене на най-добрите сделки от търговците, който нямаха търпение да приберат стоките си за през нощта. Една курва му се усмихна и хвана тежките си гърди облизвайки боядисани устни. Той поклати глава и интересът и усмивката й се стопиха.

Когато изостави хората зад гърба си, започна да се движи по-предпазливо към плажа. Микенските шпиони щяха да знаят, че това е последният му ден в Троя. Със сигурност бяха наясно, че ще отпътува с идването на зората. Ако планираха ново нападение, трябваше да го направят сега, преди да се е върнал в „Ксантос“.

Духаше свеж западен бриз и паднаха няколко капки дъжд. Хеликаон огледа сградите напред. Приближаваше тясна уличка, която водеше към широкия площад около Храма на Хермес — бога на пътешествениците. Там щеше да има много народ — моряци, носещи дарове за попътен вятър, както и други хора, готвещи се за пътуване, който щяха да молят за благословил.

Идеално място за засада на самотен човек, който вече вижда кораба си.

Обзе го напрежение, докато влизаше в уличката пред храма. Пред себе си видя мъж с дълго наметало и спусната качулка. Човекът рязко се извъртя и се затича към площада.

Обзе го студен гняв. Ето го съгледвачът, значи. Появата му пред храма щеше да покаже на останалите, че Хеликаон приближава. Колко ли щяха да го чакат? Сърцето му заби по-бързо. Този път щяха да действат точно. Осем или десет убиеца. Не повече. Ако групата бе по-голяма, щяха да си пречат взаимно. В краен случай десет, прецени той. Поне двама, които да го изненадат изотзад и да пресекат пътя му към улицата, по която вървеше сега. Останалите щяха да го заобиколят и да го нападнат едновременно.

Хеликаон се спря и прошепна тиха молитва към бога на войната:

— Зная, че тези микенци те почитат над всички други богове, могъщи Арес, но мъжете на този площад са страхливци. Затова те моля днес да благослови мечовете ми.

После продължи.

На входа към площада погледна наляво и надясно. Двама закачулени мъже се появиха зад него, за да пресекат пътя му за отстъпление.

Видя и Атал, който се приближаваше през тълпата.

В този миг четирима мъже отхвърлиха наметалата си, извадиха мечове и се втурнаха към него. Носеха кожени нагръдници и кръгли кожени шлемове. Хеликаон извади мечовете си и скочи да ги посрещне. Тълпата около тях се разпръсна. Още микенци се затичаха след първите. Хеликаон отби свиреп удар и заби меча си в гърлото на нападателя. Нечие острие го удари по рамото. Болката беше силна, но скритите дискове в кожената туника защитиха ребрата му. Хеликаон замахна с меча си към шлема на микенеца. Острието проряза плътта на лицето му и разби челюстта. Дарданецът не спираше да се движи, да атакува и да парира. Въпреки че се бе съсредоточил върху нападателите си, той видя, че Ониакус и внимателно подбраните бойци от екипажа изскачат от скривалищата си и атакуват микенците. Дрънченето на мечове изпълни площада. Тълпата се бе отдръпнала и центърът бе освободен за участниците в битката. Хеликаон извъртя острието в дясната си ръка и хванал късия меч като кинжал, блокира удар с лявата си ръка, а после го заби в рамото на нападателя си. Острието потъна дълбоко и микенецът нададе отвратителен писък.

Хеликаон се обърна и видя как Атал забива кинжала си в окото на друг нападател. По туниката на дребния мъж имаше кръв.

Сега микенците се опитваха да избягат. Той видя как един висок войн поразява моряк от екипажа му и тича към тясната улица.

Гершом обаче спря отстъплението му, размазвайки бухалката на Зидантас в лицето на мъжа. Микенецът отхвърча на земята с разбит череп.

Други двама нападатели хвърлиха оръжия, но бяха безмилостно посечени.

Хеликаон видя Атал, който се влачеше към него, а от кинжала му капеше кръв. Мъжът се препъна. Принцът хвърли мечовете си и го посрещна. Раненият падна в ръцете му и той го положи на каменната настилка. Ръката на Атал се надигна и кинжалът задра туниката на другия.

— Всичко е наред — каза Хеликаон и взе оръжието от ръката му. — Боят приключи. Дай да видя раната ти.

Точно над десния му хълбок имаше дълбока резка и от нея течете кръв. После Хеликаон видя втора рана в гърдите му, която също кървеше обидно. Ониакус коленичи до него.

— Осем мъртви микенци, но и ние изгубихме петима, а още трима имат сериозни рани.

— На „Ксантос“ чака ли ни лечител?

— Да, Златни, точно както нареди.

— Тогава да занесем ранените на борда.

— Дай ми… кинжала — прошепна Атал.

Хеликаон положи длан на рамото на мъжа.

— Трябва да почиваш, Атал. Не се претоварвай. Кинжалът ти е в безопасност. Ще се грижа за него, докато се оправиш.

— Изглежда все пак ще останеш с нас, Атал, приятелю — каза Ониакус. — Не бой се. Ще се оправим с тези драскотини за нула време.

Хеликаон се изправи и огледа площада. Сега наоколо се събираха хора, който зяпаха телата. Отряд троянски войници дотича и се разпръсна наоколо с извадени мечове. Хеликаон отиде да ги посрещне. Офицерът им му беше непознат.

— Какво е станало тук? — попита рязко войникът.

— Микенски убийци. Нападнаха ме.

— И защо им е да го правят?

— Аз съм Еней от Дардания, известен като Хеликаон.

Държанието на офицера веднага се промени.

— Моите извинения, господарю. Не те познах. Нов съм в града. — Той огледа труповете и ранените моряци. — Някой от убийците успя ли да избяга?

— Аз поне не видях.

— Ще трябва да докладвам на командира на стражата.

— Разбира се — каза Хеликаон и описа атаката. Когато завърши, офицерът му благодари и започна да се обръща. — Почакай — извика Хеликаон. — Не ме попита защо микенците биха искали да ме убият.

Войникът се усмихна горчиво.

— О, достатъчно дълго съм в града, за да зная защо — отвърна той. — Ти разливаш кръвта им сред Великата зеленина.

Хеликаон се върна при хората си. Слуги с носилки отнесоха тримата тежко ранени моряци към Дома на змиите, а другите слязоха с помощ на плажа, където ги чакаше лечителят Макаон. Свалиха и петте трупа, а после ги положиха на пясъка до „Ксантос“. Хеликаон коленичи до всяко от телата и постави сребърни монети на устата им.

— Защо правиш това? — попита Гершом.

Дарданецът се изправи.

— Дар за Харон, Лодкаря. Всички духове трябва да пресекат Черната река, за да стигнат до полетата на Елисея. Той ги прекарва през нея.

— И ти вярваш в това?

Хеликаон сви рамене.

— Не зная. Но даровете са и почит към мъртвите и символ на смелостта им.

Един висок среброкос мъж, на чието наметало бе избродиран конят на Дома на Приам, се приближи и се поклони.

— Господарю Еней, идвам по поръчка на царя и нося лоши новини.

— Да не би Приам да е зле?

— Не, господарю. Новините са от Дардания.

— Тогава говори, човече.

Пратеникът се поколеба, а после пое дълбоко дъх. Не посмя да срещне погледа на Хеликаон.

— До нас достигна вест, че микенски пирати са нахлули в цитаделата на Дарданос под прикритието на нощта. Той отново замълча за миг, после продължи. — Не е било нападение за плячка, а мисия за убийство.

Хеликаон застина.

— Мен ли са търсели?

— Не, господарю. Преследвали са малкия цар.

Сърцето му се смрази от страх.

— Кажи ми, че не са го открили.

— Съжалявам, господарю. Убили са Диомед, а после са изнасилили и пронизали майка му. Тя е още жива, но се опасявам, че не за дълго.

Неколцина мъже се бяха събрали наоколо. Никой не проговори. Хеликаон се опита да си възвърне самоконтрола. Затвори очи. Но всичко, което виждаше, беше яркото усмихнато лице на Диомед и слънцето, блестящо в златната му коса. Тишината се проточи.

— Пиратите са били отблъснати, господарю, но повечето са успели да достигнат плажа и чакащите ги кораби.

— Как е умряло момчето?

— Напоили са дрехите му с масло, подпалили са го и са го хвърлили от скалата. Дрехите на царицата също са били напоени с масло, но генерал Павсаний и мъжете му са успели да стигнат до нея. Микенците не са имали време да я подпалят и затова, предполагам, са я пронизали. Никой не знае кой е водел нападението, освен че е бил млад войн с бяла коса.

Хеликаон се отдръпна встрани от пратеника и смълчания си екипаж и се загледа в морето. Ониакус дойде при него.

— Какви са заповедите ти, царю? — попита той тихо.

— Отплаваме тази нощ. Отиваме си у дома, в Дарданос.