Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (12)

II

Хеликаон стоеше зад руля и се опитваше да не залита, докато големият кораб пореше вълните. Делфините се бяха върнали и скачаха около галерата. Той ги гледаше, а обикновено развълнуваният му ум бе в покой. Само сред морето откриваше подобна радост и свобода.

На твърда земя винаги имаше толкова много досадни неща, които да го разсейват. Хеликаон притежаваше флота от над петдесет кораба и винаги се появяваха проблеми за разрешаване. Трябваше да дава позволение за различни поправки да чете доклади от капитаните си, да се среща с писарите и ковчежниците си, да проверява съотношението между докараните стоки и получените в замяна. Земите му също се нуждаеха от надзор и макар да бе поставил опитни хора начело стадата си от коне и по границите на територията му, винаги се появяваха ситуации, които изискваха неговото решение. Сърцето му олекна, когато си помисли за младия Диомед. Полубрат му сега беше почти на дванадесет и след няколко години щеше да може да поема истинска отговорност. Русокосото момче го бе молило да го вземе на „Ксантос“, но майка им забрани.

— Аз съм царят — каза Диомед. — Хората трябва да ми се подчиняват.

— Ти ще бъдеш цар и хората ще ти се подчиняват — отвърна му тогава Хеликаон. — Но засега, малки братко, и двамата трябва да се подчиняваме на царицата.

— Не е честно — оплака се Диомед. — Ти си плавал с Одисей на борда на „Пенелопа“, когато си бил по-млад от мен.

— Бях с три години по-голям от теб. Но следващия път, когато видя Одисей, непременно ще го питам дали един ден можеш да плаваш с него.

— Наистина ли? О, това би било чудесно. Няма да имаш нищо против, нали, мамо?

Стройната златокоса царица Халисия изгледа Хеликаон с топъл майчински укор.

— Няма — каза след малко тя. — Ако Одисей те иска.

— О, ще ме иска — отвърна Диомед. — Защото съм смел като Хеликаон.

— По-смел — добави Хеликаон. — Когато бях на твоите години, се боях от всичко.

— Дори от паяци ли?

— Особено от паяци.

Момчето въздъхна.

— О, Хеликаон, иска ми се да дойда в Троя с теб и да се видя с прачичо Приам и Хектор. Вярно ли е, че ще се ожениш за красивата Креуса?

— Не, не е вярно. А и какво пък разбираш ти от красиви жени?

— Знам, че би трябвало да имат големи гърди и да целуват мъжете постоянно. А Креуса е красива, нали? Павсаний казва, че е.

— Да, радва окото. Косата й е тъмна и дълга, а усмивката й е чаровна.

— Тогава защо не се ожените? Прачичо Приам иска, нали? А и мама казва, че това ще е полезно за Дардания. Ти твърдиш, че и двамата трябва да се подчиняваме на мама.

Хеликаон сви рамене и разпери ръце.

— Всичко това е вярно, малки братко. Но двамата с майка ти имаме уговорка. Аз ще й служа вярно във всичко, но ще се оженя едва когато срещна жена, която обичам.

— А не може ли и двете? — попита момчето. — Павсаний има жена и две любовници. Казва, че ги обича всичките.

— Павсаний е разбойник — отвърна Хеликаон.

Царица Халисия се намеси, за да го спаси от разпита на Диомед:

— Хеликаон може да се ожени за онази, която обича, защото не е цар и не бива да се безпокои за нуждите на царството. Но ти, младежо, ще бъдеш цар, затова ако не слушаш, ще ти избера жена, която да е глупава, кривогледа, с едри зъби и… кривокрака.

Диомед се засмя — плътен и изпълнен с живот смях.

— Сам ще си избера жена — обяви той. — И тя ще е красива. И ще ме обожава.

„Да, така е“ — помисли Хеликаон. Диомед щеше да стане привлекателен мъж, а по природа бе мил и грижовен.

Вятърът се усилваше и той се наведе над руля. Мислите му се върнаха към любимата дъщеря на Приам. Креуса беше — както бе казал и на Диомед — много красива. Но беше също така и алчна и ненаситна, с очи, които блестяха само когато в тях се отразяваше злато.

Но пък можеше ли да е различна, зачуди се той, отгледана в онзи лишен от обич дворец от баща, който не ценеше нищо, освен онова, което може да се измери с везните му.

Хеликаон не се съмняваше, че именно Приам е наредил на Креуса да го ласкае и ухажва. Земите на Дардания, право на север от Троя, не бяха богати, нито преди, нито сега. Не разполагаха с мини, които да им носят злато, мед, сребро или калай. Но Дардания бе плодородна и хранещите се от полята й конски стада ставаха изненадващо силни и издръжливи. Пшеницата също изобилстваше. Нарастващото богатство на Хеликаон като търговски принц пък бе финансирало изграждането на пристанища, което позволяваше търговия с Египет и всички земи на запад и юг. Дардания ставаше все по-богата и съответно — все по-могъща. Естествено, че Приам щеше да търси съюз със северния си съсед. Без съмнение след няколко години щеше да се опита да ожени някоя от дъщерите си за Диомед. Хеликаон се усмихна. Може би странната малка Касандра или нежната Лаодика. Усмивката му угасна. Или дори Креуса. Мисълта за малкия му брат, оженен за подобно създание, го потискаше.

„Може би не съм справедлив към нея“, помисли си той.

Приам нямаше много време за повечето от петдесетте си деца, родени му от трите жени и тридесетте си наложници. Онези, които привличаха вниманието му, трябваше да докажат стойността си. Продаваше лекомислено дъщерите си на чуждоземни принцове в замяна на съюзи. Синовете му се трудеха или в съкровищниците му, или в жреческото съсловие и армията. Единствено към двама царят изпитваше нещо, подобно на привързаност: Креуса и Хектор. Дъщеря му разбираше тайните на забогатяването, а Хектор бе непобедим на бойното поле. Качества, които трябваше да се съхраняват.

Старецът изглежда дори се забавляваше от това, че много от децата му крояха планове да го убият. Шпионите му постоянно му докладваха какво вършат, а после, точно преди плановете им да се реализират, той ги задържаше. През последните три години Приам бе осъдил петима от синовете си на смърт.

Хеликаон отхвърли мислите за царя на Троя и вдигна очи към небето. То беше яркосиньо, без нито едно облаче, а южният бриз бе все така силен. В края на лятото преобладаващите ветрове обикновено идваха от северозапад и прекосяването на този маршрут беше трудна работа за гребците. Но не и днес. „Ксантос“ се носеше през морето с издуто платно, издигайки се и спускайки се по вълните с грация и сила.

Хеликаон видя Калкеус, който крачеше нагоре-надолу по главната палуба и държеше сламената си шапка с една ръка.

От време на време клатенето на кораба го караше да се препъва и да се опитва да се хване за парапета. Човек, отраснал на земята, който се чувстваше съвсем не на място сред морето. А това само правеше факта, че е проектирал и построил толкова красив кораб, още по-странен.

Горе, на носа, Зидантас излезе изпод самоделния навес, където бяха оставили корабокрушенеца, и тръгна към задната палуба.

— Ще оживее ли? — попита Хеликаон.

— Да. Здравеняк. Ще оцелее, но аз не се тревожа за него.

Хеликаон погледна гиганта в очите.

— Ти винаги се безпокоиш за нещо, Вол. Не можеш да бъдеш истински щастлив, освен ако нямаш проблем, над който да скърцаш със зъби.

— Вероятно си прав — призна Зидантас. — Но приближава буря.

Хеликаон извърна поглед на юг. Способността на Вола да разчита времето граничеше с мистичното. Южното небе бе все още чисто и в началото той помисли, че Зидантас може — най-накрая, след толкова години — да е сгрешил. После се концентрира върху линията на хоризонта зад тях. Вече не беше чиста и права, а това показваше наличието на високи вълни. Погледна към платното с черния кон. Вятърът бе все така свеж и благосклонен, но започваше да се движи на пориви.

— След колко време? — попита той.

Зидантас сви рамене.

— Ще я видим, преди да зърнем земя и ще ни застигне, преди да успеем да изтеглим кораба на брега.

Набитият Калкеус дойде с бърза крачка и приведена глава. Качи се по трите стъпала до задната палуба.

— Мислех си за онова, което каза — обърна се той към Хеликаон. — Мисля, че перките са най-доброто решение. Както знаеш…

— Перки? — попита Зидантас.

Корабостроителят го изгледа студено.

— Прекъсванията са дразнещи. Те смущават потока на мислите ми. Бъди така любезен да изчакаш, докато свърша. — Той се наведе напред, за да наблегне на думите си, но шапката падна над очите му. Калкеус я свали от главата си ядно и се извъртя обратно към Хеликаон. — Както казвах… знаеш ли, че закрепих няколко талпи към корпуса, отпред и отзад, за да стои корабът изправен, когато го изтеглим на брега?

— Чудесна идея — отвърна Хеликаон.

— Такава е. Те обаче вършат съвсем различна и много добра работа, докато сме в морето. Издадените греди противодействат на тегленето в плитчините. Трябваше да го осъзная още докато ги проектирах. Тогава щях да ги издължа. Те би трябвало и да улесняват човека на руля. Доколкото разбирам, трябва да насочваш кораба малко нагоре — или надолу, в зависимост от течението и вятъра — от посоката, в която искаш да се движи. Смятам, че ще плава по-добре и с по-малко отклонения. Много задоволително.

— Е, дано да добави и скорост — вметна Зидантас. — Зад гърба ни се приближава буря. Добре ще е да сме на брега, когато ни връхлети.

— О, не можете да го направите! — каза Калкеус.

— Не можем да слезем на брега?

— Естествено, че можете. Но бурята, за която говориш, ще разкъса „Ксантос“.

— Няма как да го разкъса, докато сме на твърда земя!

Хеликаон се намеси:

— Онова, което Калкеус се опитва да каже, Вол, е, че не можем да изтеглим „Ксантос“ изцяло. Твърде е голям. Нямаме достатъчно мъже да го извадят от морето, а и да имахме, после щеше да е невъзможно да го върнем във водата.

— Именно! — съгласи се корабостроителят.

— Е, сигурно можем да издърпаме поне част от него на пясъка — настоя Зидантас.

— Ако бурята е силна, корабът ще се разцепи — отвърна Хеликаон. — Наполовина на твърда земя и наполовина подмятан от водата. Натоварването ще разбие корпуса.

— Тогава какво ще правим? — попита хетът.

— Трябва да „яздите“ бурята, или да намерите място, защитено от вятъра — каза Калкеус.

— Да я „яздим“? Ти болен ли си?

— Очевидно — отвърна корабостроителят. — Попитай, когото искаш. Но дори и така да е, имам по-интересни неща за вършене от това да си разменям обиди с някакъв имбецил.

С тези думи той слезе от палубата.

Гигантът пое въздух и го задържа за миг.

— Има моменти, когато си представям как вдигам сопата и… — Той въздъхна. — Можем да се насочим към Залива на лошия късмет, да спуснем котва встрани от него и да използваме греблата, за да се задържим на разстояние от сушата.

— Не, Вол! Дори и с пълен екипаж това би било невъзможно — каза Хеликаон. — Борбата с бурята ще ги измори за не повече от час. Ами ако продължи цяла нощ? Вятърът ще ни запрати на брега и ще ни разбие.

— Знам… но поне ще оцелеем. Нямаме друг избор.

Хеликаон поклати глава.

— Напротив, имаме. Както каза Калкеус — ще я „яздим“.

— Не, не, не! — извика Зидантас и се наведе към него, снишавайки глас. — „Ксантос“ не е изпитван в лошо време. Той е добър кораб, наистина, но гърбът вече ме боли. Тази буря ще е лоша, Хеликаон. Като чук. — Той замълча за миг. — И екипажът няма да те последва. Вече са изплашени. Ако избягаме към брега, може и да разбием кораба, но те знаят, че ще оживеят. Дори ти не можеш да ги убедиш да завият към бурята.

Хеликаон погледна към приятеля си и видя страха по широкото му честно лице. Зидантас боготвореше шестте си дъщери и през изминалата година често говореше, че мисли да остави морето, за да ги гледа как растат. Хеликаон му беше дал дял от всички печалби и сега Вола можеше да се похвали с голямо богатство. Той вече нямаше нужда да рискува живота си сред Великата зеленина. Моментът беше труден. Зидантас бе твърде горд, за да разкрие истинските си мисли, но приятелят му можеше да ги прочете в очите му. Едрият хет бе също толкова ужасен, колкото и екипажът.

Хеликаон заговори отново, неспособен да го погледне в очите:

— Трябва да „яздя“ бурята, Вол. — Гласът му беше мек. — Трябва да знам дали „Ксантос“ има силна воля. Затова те моля да застанеш до мен. — Той отново насочи поглед към гиганта.

— Аз винаги ще съм там, където ме искаш, Златни — отвърна Зидантас, но раменете му се приведоха.

— Тогава нека дадем кратка почивка на екипажа. После ще направим няколко леки маневри. До момента, в който видят бурята, вече ще сме твърде далеч от сушата, за да сторят каквото и да било, освен да следват заповедите ми и да се понесат с нея.

— На борда имаме много нови хора — каза Зидантас. — Поемаш голям риск. Сблъсък на греблата, докато завиваме, или паника сред гребците, и потъваме.

— Ти избра този екипаж, Вол. И двамата знаем, че никога не наемаш страхливци. — Хеликаон се усмихна широко. — Това ще е нещо, за което ще можеш да разправяш на внуците си.

Че сме плували с Посейдон на най-великия кораб, построяван някога.

Пресиленият хумор не подейства на Зидантас.

— Горя от нетърпение — измърмори той унило.

Хеликаон насочи погледа си към своя кораб. С надеждата Лудия от Милет да е бил прав.