Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (50)

I

Аргуирос едва дишаше. Сякаш боговете бяха поставили порта на гърдите му и тя не пропускаше въздуха в дробовете му. Пред очите му танцуваха бели светлини и беше толкова замаян, че едва се държеше на крака. Успя да извърви няколко несигурни крачки с пламтящи от тежестта на камъка ръце. Дори краката му трепереха и го боляха, особено около прасците. Той обаче продължи с мрачна решителност и постави камъка в дупката в древната стена. Зави му се свят и се принуди да седне на земята. Загледа се в треперещите си ръце.

Нищо в живота му не го бе подготвило за ужаса, скрит в подобна слабост. Беше виждал другари да падат в битка и други, повалени от унищожителни болести. Но винаги бе оставал силен. Можеше да тича километри в пълно бойно снаряжение и после да води битка. Издръжливостта му беше легендарна. А сега едва успяваше да премести няколко мизерни камъка до разрушена стена.

Потта покапа в очите му, но беше твърде изморен да я избърше.

Погледът му премина през старата градина и се спря на двамата мъже, седнали на сянка, които носеха мечове и кинжали. През няколкото седмици откак бе тук, се опита да ги заговори, но те се отдръпваха, а той нямаше сили да ги преследва. В началото ги мислеше за нови убийци, готови да го ударят, за да получат наградата си от Ерекос. Момчето Ксандер обаче му каза да не се тревожи.

— Кои са те?

Ксандер изглежда се почувства неудобно.

— Не бива да казвам.

— Но вече го направи. Така че ми кажи и останалото.

— Тук са, за да те защитават.

Тогава Аргуриос разбра, че мъжете са наети от Хеликаон. От това откритие му призля.

— Но ти ми каза, че той се радва, че умирам! — възкликна микенецът.

Момчето изглеждаше покрусено.

— Той ми нареди да ти го кажа. Мислеше си, че това ще те накара да се бориш за живота си.

Аргуриос изруга. Светът бе полудял. Приятели и сънародници го искаха мъртъв. Враговете му пък наемаха хора да го пазят жив. Някъде на Олимп боговете сигурно умираха от смях заради тази гротескна шега.

В течение на седмиците, докато състоянието му не се подобряваше, той откри, че му се иска това да бяха микенски убийци. Така поне щеше да приключи живота си в битка.

Над лицето му падна сянка и той погледна нагоре. Пред него стояха две жени, а слънцето светеше зад тях.

— Какво… искате? — попита той сприхаво, смятайки, че са жрици, дошли да го гълчат.

— Един учтив поздрав щеше да е по-приятен — отвърна Андромаха.

Аргуриос с усилие се надигна на крака.

— Слънцето беше… в очите ми — каза той, едва поемайки си дъх. — Не те… познах.

В очите й видя колко е шокирана от състоянието му. Беше изгубил доста от теглото си, а очите му бяха хлътнали и с торбички. Краката и ръцете му бяха изтънели.

— Нека седнем — каза Андромаха. — Това е приятелката ми, царската дъщеря Лаодика.

Аргуриос премигна, за да изчисти потта и погледна другата жена. Тя бе висока, с дълга руса коса, а в очите й видя презрение. Той се обърна към Андромаха и попита:

— Защо… защо сте тук?

— Микенците винаги са груби — каза Лаодика. — Отглеждат ги, без да ги учат на обноски. Да си вървим, Андромаха. Твърде горещо е да стоим тук.

— Да, ти влез вътре — каза й другата жена. — Аз ще остана за малко с този воин.

Лаодика кимна.

— Ще те чакам под онази беседка.

После, без да каже нищо на Аргуриос, тя се отдалечи.

— По-добре… иди с нея — каза той. — Нямаме… за какво… да говорим.

— Седни, преди да си паднал! — нареди му Андромаха и се разположи на каменната стена. Той докуцука до нея, изненадан от това, че и се подчинява. Засрами се. Дори и в това дребно отношение вече не беше мъж. — Зная какво ти трябва — каза тя.

— Какво ми трябва?

— За да станеш отново силен. Когато бях по-млада, баща ми участваше в битка. Един кон падна и го затисна. След това и той, като теб, едва дишаше. Държеше се като старец. Това продължи месеци. После един ден чухме за пътуващ лечител. Той изцеряваше хората в околните селца по пътя си към Египет. Беше асириец. Доведохме го при баща ми.

— И той… го излекува?

— Не. Показа му как да се излекува сам.

Аргуриос избърса потта от очите си и погледна към младата жена. Погледът му бе замъглен, а дишането — накъсано. Но в сърцето му се пробуди надежда.

— Кажи ми.

— Ще ти покажа, Аргуриос. Утре сутрин, каквото и да е времето, ще пратя никой да те вземе. Ще те отведат до скалите над плажа. Вземи и Ксандер, защото искам отново да го видя. А сега те оставям да си свършиш работата.

Тя стана.

— Чакай! — извика той и с усилие се изправи на крака. — Отведи ме… при… царската дъщеря.

Тя вървеше бавно до него. Аргуриос се препъна на два пъти и усети ръката й, преплетена с неговата. Искаше да я отблъсне, но силата й го държеше изправен. Пътят не бе, но когато стигнаха до беседката, той беше капнал. Лаодика седеше на една пейка и микенецът с мъка си пое дъх, за да каже:

— Не всички… от моя народ… са невъзпитани. Изв… извинявам се за… за грубостта си… Винаги… съм се чувствал не… неудобно… в компанията на жени. Особено… красиви жени.

Очакваше груб отговор, но вместо това изражението й смекчи. Тя стана от пейката и отиде при него.

— Приемам извинението ти — каза принцесата. — И аз също се извинявам за поведението си преди малко. Ти си лошо ранен и трябваше да си дам сметка, че страдаш.

Аргуриос не можа да измисли какво да каже и моментът стана неудобен и за двамата, докато тишината се проточваше. Накрая Андромаха заговори:

— Поканих го да дойде с нас утре. Това ще му помогне да оздравее.

Лаодика се засмя.

— Да не би да будуваш нощем, мислейки какво да направиш, за да подразниш баща ми?